Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (35)

35.

Вики хвърли поглед в отражението си в огледалото на нощното шкафче, понамести шапката си, после излезе от спалнята. Докато се качваше по стълбите към третия етаж, сега предназначен за детето, си напомни да не забравя за плика, който Стивън й бе дал, преди да излезе тази сутрин. Бе банково извлечение за „Хадън хаус“, дарение от тях за Фенела, в знак на признателност за помощта й при осиновяването на Роуз.

Когато Вики влезе в стаята за игри, Роуз вдигна поглед и грейна в усмивка, щом я видя. Скочи от стола си и притича през помещението, а личицето й сияеше от щастие.

Вики се наведе и я прегърна, после я хвана за ръка и я поведе обратно към масата, където малката бе рисувала с цветни моливи в блокчето си.

— Къде отиваш — натъжено попита детето, поглеждайки към Вики, в сините й очи се появи тревожен блясък, като забеляза, че новата й майка се е облякла за излизане.

— Да видя лейди Фенела — отговори Вики. — Ще обядвам с нея.

— Амчи да дойда? — пламенно попита момиченцето и на часа се усмихна. — Фенела е добра жена.

— Да, така е и те обича, Роуз, но днес не мога да те взема. Моля те, не се тревожи, миличка, няма да отсъствам задълго.

Роуз й кимна разбиращо, но остана напрегната, а изпълненото с тревога изражение, което Вики така добре познаваше, се настани на лицето й. Детето всякога се разстройваше и безпокоеше, когато тя излизаше от къщи.

— Обещавам да се върна навреме, за да пием чай с теб — увери я новата й майка, усмихна й се окуражително и стисна детската ръка. — Франсис ще се грижи за теб — веждите на детето се смръщиха и образуваха неравна линия. Изведнъж Вики се разтревожи. — Харесваш Франсис, нали?

— Да — Роуз се облегна на стола и прехапа устни, после попита тихо: — Завинаги ли шъ живея с вас?

— Естествено! Все ти повтарям, че това е твоят дом и винаги ще бъде, Роуз. Завинаги. Поне докато пораснеш, когато ще можеш да правиш каквото поискаш — като се надвеси над масата, добави: — Нали помниш, скъпа, казах ти, че Стивън и аз те осиновихме?

— К’во значи т’ва? — попита Роуз, явно бе озадачена, а очите й станаха огромни.

— Означава, че ти си нашето малко момиченце. Ти си наша и ние сме твои и никой не може да те отнеме от нас. Ние сме ти родители — когато видя, че Роуз не разбира думите й, обясни: — Ние сме… твоите мама и татко.

Широка усмивка се разстла на детското лице.

— Ти си ми мама?

— Сега да, да, аз съм ти майка. Но не бих искала никога да забравяш истинската си майка.

Роуз се плъзна от стола си, изтича към спалнята си и влезе вътре. Когато стигна до скрина до леглото си, отвори най-горното чекмедже, извади снимката и молитвеника, които стояха сред другите й съкровища в платнената торба.

Вики я последва и сега стоеше на прага и я наблюдаваше, питайки се какво ще последва.

Миг по-късно Роуз се върна при нея, посочи жената на снимката и каза:

— Мама… това и мама — след това подаде молитвеника на Вики. — Мама ми го даде. Написа нещо вътре с писалката си.

Вики почувства как я залива вълнение, като чу тези думи, полекичка отвори малката книжка и погледна посвещението. Прочете го на глас:

— „На Грейс от мама“.

Роуз се усмихна и кимна.

— Да, мама го написа.

— Значи молитвеникът е твой? А не на мама?

— Да.

— Тогава името ти е Грейс.

— Да, да.

— Ти си Грейс?

— Да, нал’ ти казвам. Аз — тя се потупа по гърдите, — аз съм Грейс.

Няколко часа по-късно Вики разказваше случилото се на Фенела и Лили. Трите жени обядваха заедно в лятната трапезария на Фенела с изглед към градината в къщата й на Мейфеър. Белите тапети с щамповани зелени листа бръшлян, изобилието от цветя и боядисаните в бяло мебели караха стаята да прилича на част от градината. Атмосферата бе пленителна, лека и въздушна.

— Питам се, защо досега не ни каза, че името й е Грейс? — промълви Фенела с озадачен тон и свъси вежди.

— Не зная — отговори Вики, — но имам няколко предположения по въпроса. Когато за първи път я попитахме за името й, тя ни отвърна, че майка й се обръщала към нея с „розичке“ и мисля, че това име е останало в съзнанието й, след като майка й е починала. Ако приемем, че е мъртва, разбира се. Допускам, че името Грейс е свързано с миналото. Друго време, друго място, не и Лондон.

— Защо говориш така? — попита отведнъж Лили, озадачена.

— Защото съм напълно сигурна, че тя и майка й са живели край морето. Когато преди няколко седмици със Стивън я заведохме в „Стоунхърст“, бе много радостна, щом стигнахме до блатото Ромни. Първото, което стори, когато наближихме морето, бе да седне и да събуе обувките и чорапите си. Искала да поджапа във водата, обяви тя. Когато по-късно я попитах за това, тя буквално засия, когато ми довери, че е правила същото и с мама. Искаше също да потърси и мидички, развълнува се, като откри изхвърлени на брега водорасли. Изобщо уикендът бе много щастлив за нея. Друго, което ми минава през ума е, че сигурно е преживяла силен стрес, когато майка й е починала и са я изхвърлили на улицата. Съвсем очевидно е, че все още е била в шок, когато Еймъс я е намерил — Вики замълча, пийна малко вода и продължи: — Фенела, сигурна съм, че приятелят ти, доктор Джуна Нюман ще се съгласи с мен. Стресът предизвиква ужасни състояния при възрастните, да не говорим за децата. Убедена съм, че при тях е още по-страшно. Вкопчила се е в думите „малка розичка“, защото ги е свързвала с майка си и по-скоро с настоящето, отколкото с миналото.

— А къде край морето според теб е живяла с майка си? — попита Лили, като остави супената си лъжица и обърна поглед към Вики.

— Сигурна съм, че са живели някъде по северния бряг, най-вероятно в Йоркшир — отговори Вики с изпълнен с увереност глас.

— Заради изговора на думата „мама“ ли? — Фенела повдигна въпросително вежди.

— Да.

— Но ми спомена, че говори на кокни — напомни Лили.

— Не през цялото време, както забелязах — бързо отвърна Вики. — Понякога казва „да“, вместо „мда“ и „не е“, вместо „не’й“ и така нататък. Бе напрегната като струна, когато Еймъс я намери в онази талига и я доведе в „Хадън хаус“, както добре знаеш, Фенела. Стивън мисли, че е започнала да се успокоява, да се чувства в безопасност при нас и че произнася по различен начин много от думите.

— В това има смисъл — съгласи се Фенела. — Но независимо от това все още съм любопитна.

— Ами, казва „благодаря“, вместо „благодарско“, при определени думи типичното „ф“ на кокни преминава в „т“. Но като оставим настрани шока, скърби за майка си, сигурна съм. Понякога я виждам да плаче и когато я попитам какво има, ми отвръща „мама“ с отчаяно, тихо гласче и, хлипайки, идва да я утеша.

— Бедното дете — възкликна Лили. — Искам да зная кой е този изверг, който я е изхвърлил на улиците на Уайтчапъл. Бих наредила да го нашибат с камшик.

— Също и аз — подкрепи я Фенела, после поклати глава. — Колко странно, нали, Вики, всичките да мислим, че молитвеникът принадлежи на майка й и че тя се е казвала Грейс.

— Да, но Роуз бе толкова категорична тази сутрин, съвсем сигурна, когато ми каза, че бил нейният молитвеник, че майка й го е дала и че тя се казва Грейс.

— И как ще я наричаме? — запита се на глас Фенела, като погледна първо към Вики, после към Лили. — Роуз или Грейс?

— Предпочитам да я наричаме с истинското й име… Грейс — отговори Вики. — Но ще попитам нея, пък и винаги можем да добавим името Роуз.

— Значи ще се казва Грейс Роуз Форт — заключи Лили с усмивка. — Звучи наистина прекрасно. Нямам търпение да я видя. Толкова съжалявам, че не дойдох на чай, а ти ме каниш толкова пъти, Вики, скъпа.

— Но сега си по-добре, нали? — Вики се взря в любимата си приятелка. — Нищо не застрашава бременността ти, нали, Лили?

— Не, действително съм в добро здраве, само понякога ме мъчи ужасното сутрешно гадене, убива ми настроението — тя се засмя. — Нед все се суети около мен. Откровено казано, радвам се, че замина за „Рейвънскар“ с Уил.

— Ще останат там до Петдесетница — обади се Вики. — Уил наистина чакаше с нетърпение да заминат — неочаквана усмивка озари лицето й и тя продължи: — Склонна съм да вярвам, че в живота му има нова жена и че тя живее в Йоркшир.

— О, коя е, кажи ни — придумваше я Лили, очите й блеснаха, изпълнени с интерес.

— На драго сърце, стига да знаех, но нямам представа за името й, поне засега. Обаче той изглежда много щастлив и никога не съм виждала брат си така цъфтящ, така красив.

— Както обикновено Нед и думица не ми е казал, много е потаен — изтъкна Лили. — Никога не обсъжда чуждите работи. Извънредно е дискретен моят Нед.

Фенела се засмя.

— Може и да е така, но според мен със сигурност повечето мъже разнасят клюки толкова, колкото и жените.

Докато говореше, звънна със звънчето на иконома и след минути супените чинии бяха отнесени и им сервираха рибата.

По време на обяда трите приятелки ентусиазирано разговаряха на всевъзможни теми, но най-важната беше подобренията в „Хадън хаус“. Целта им бе повече да помогнат на жените, към които съдбата не бе така благосклонна, както към тях.