Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (10)

10.

Невил Уотсън бе красив мъж. Строен, макар и не така висок като Нед, имаше деликатно телосложение без грам излишна тлъстина, много силен и атлетичен. Лицето му бе с изсечени черти; имаше орлов нос и гладко, твърде високо чело. Широко разположените му очи под извитите черни вежди бяха изумителни — светлосини, почти тюркоазени на цвят. Блестящи, ясни и живи, те излъчваха огромен интелект. Кожата му бе матова, косата — черна, като на повечето членове на клана Уоткинс, и на моменти напомняше на леля си Сесили Уоткинс Деравенел, сестрата на баща му.

Тази сутрин той седеше на старинното писалище във всекидневната на апартамента си в хотел „Бристол“ и записваше някои бележки, стремеше се да систематизира накратко мислите си за срещата с Фабрицио Делароза.

След няколко минути остави молива, доволен, че е обхванал важните точки. Облегна се на стола си и хвърли поглед към стаята, очите му се присвиха, докато обмисляше срещата.

Девизът на Невил, наследен от баща му, беше: „Мисли с главата, не със сърцето си“. В търговията винаги го следваше, а често и в личния си живот. Много отдавна баща му го бе посъветвал да бъде студен като лед, непроницаем и лишен от емоции, винаги когато става дума за бизнес.

„Никога не показвай слабост, не допускай да се разкриеш. Така ме учеше дядо ти“ — обясняваше баща му, когато за първи път навлезе в света на търговията. Той не забрави тези думи и те го следваха в живота му до ден-днешен.

Длъжен съм да помогна на Нед да бъде като мен, мислеше си Невил. Със сигурност неговият баща му е предал много от опита си, но не съм съвсем сигурен, че Ричард е знаел как да научи Нед да бъде истински хладнокръвен. В края на краищата чичо му бе сърдечен и мил човек, комуто преди години се наложи да се противопостави на коварния си братовчед Хенри Грант. Роптаеше против несправедливостта, търсеше правата си, но не постигна нищо, а само си създаде много неприятели сред фамилията Деравенел. Смъртни врагове, ако трябва да бъдем точни.

Мислите на Невил останаха съсредоточени върху Нед. Братовчед му имаше остър ум и не се боеше от нищо и никого. Притежаваше огромна самоувереност и невероятно очарование, каквито Невил рядко бе виждал. Умееше да бъде безпощаден, когато се наложеше. Освен това, Нед имаше добър нюх към бизнеса и преди всичко към финансите.

Убеден, че Нед с голяма лекота би могъл да управлява компанията „Деравенелс“ с подходящите напътствия и помощ, Невил бе готов, имаше желание и бе способен да направи всичко, за да осигури успеха му. Заедно щяха един ден да оглавят империята, Невил не поставяше този факт под въпрос. С неговите подготовка, знания и опит и с вродените способности на Нед и обаятелното му присъствие, можеха да постигнат почти всичко. Естествено, с малко късмет. Щастливата случайност винаги присъстваше като фактор в уравнението.

Сгъна листа, на който бе нахвърлил бележките си, пъхна го в джоба на сакото си и се изправи. Прекоси стаята с широки крачки и застана пред прозореца, вперил поглед в натежалото небе. Слънцето бе започнало да се процежда през угнетяващата сивота и той си помисли, че денят в крайна сметка може да се окаже хубав. Мразеше мрачното време, колкото и да бе свикнал с английския климат и копнееше за слънце и топлина, също както братовчед си Нед, след пътуванията си във Франция през годините.

Мислите за Нед продължиха да се редят… Невил високо го ценеше и се възхищаваше от него, уважаваше го. Доколкото можеше да прецени, Нед имаше една слабост и това бе непреодолимата му страст към жените. По-възрастните жени, при това вдовици. Руси вдовици. Докато беше ерген, тази склонност към романтичните или плътски увлечения нямаше да създава главоболия, но когато Нед се оженеше, което щеше да стори рано или късно, щеше да се наложи да загърби похотливото си поведение или поне да стане по-дискретен. Въпреки че Нед не подозираше, Невил знаеше всичко за настоящата му връзка с Лили Овъртън, не че имаше значение, щом и двамата не бяха женени. Все пак на мнозина тя би се сторила странна.

Е, да, той все пак е мъж, в края на краищата, всички сме еднакво грешни, мислеше си Невил с иронична усмивка.

 

 

Тримата англичани бяха облечени почти еднакво: с черен костюм с три четвърти сако, както бе модно в момента. Белите им ризи бяха безупречни, както и черните им копринени вратовръзки. Облечени в траурни костюми, те привличаха внимание върху себе си, докато крачеха през преддверието на хотел „Бристол“, отправени към едно от фоайетата, разположени там. Неколцина от другите гости, преминаващи през преддверието, им хвърляха любопитни погледи, а някои от жените и с нескрито възхищение. И тримата мъже бяха високи, красиви, очевидно английски аристократи, привлекателна групичка навсякъде и по всяко време.

Когато влязоха във фоайето, към тях се приближи усмихнат сервитьор и ги поведе към голяма кръгла маса, която Невил бе резервирал.

Седнаха, поръчаха кафе и когато сервитьорът се отдалечи, Невил се обърна към Едуард:

— По същия начин, както когато посетихме канторите на „Деравенелс“, възнамерявам да те оставя ти да водиш разговора, Нед. Преди всичко Делароза е служител на компанията и в момента е отговорен пред теб.

— И твоят баща загина в пожара — възрази Едуард и леко се намръщи. — Според мен можеш да му кажеш всичко, каквото сметнеш за уместно, да го питаш каквото искаш. И двамата сме засегнати.

— Да, истина е — изстреля в отговор Невил. — Но моля те, поеми нещата в свои ръце, Нед. Така ще имам възможност да го разбера какъв е, а ти, Уил, можеш да посветиш вниманието си на Алфредо Оливери. Мисля, че трябва да преценим тези хора и да решим дали в бъдеще ще бъдат наши съюзници, или неприятели. Знаем, че „Деравенелс“ има и други търговски интереси в Италия, освен мраморната кариера.

— Разбирам — бързо отговори Уил и кимна. — Имам чувството, че Оливери ще се окаже приятел, а не враг, според казаното досега от Нед. Така ли е, приятелю?

— О, да, татко извънредно много го уважаваше, в това няма съмнение, както вече ви обясних. Но е странно, че не е споменал Делароза в писмото си до мен, така че имам неприятното чувство, че няма да се появи тази сутрин.

— Защо правиш подобно предположение? — попита Невил, гласът му леко се повиши и хвърли разтревожен поглед към братовчед си.

— Имам… вътрешно предчувствие, нека използвам твоите думи.

В същия момент сервитьорът се завърна с поднос с чаши кафе и високи чаши с вода и им ги сервира. След като отново се усмихна и кимна, се оттегли. Невил отпи глътка от водата. Допадаше му континенталния обичай да се сервира вода заедно с другите напитки. „По-цивилизовано е“, мислеше си той.

— Този да не е Делароза? — промърмори тихо Нед секунда-две по-късно, докато се взираше към сводестия вход, където един добре облечен мъж стоеше и се оглеждаше. Бе среден на ръст, строен и рус, подобно на мнозина италианци от Севера. Нед бързо добави: — Насочва се насам, той е, сигурен съм.

Той се изправи, тръгна към италианеца и протегна ръка.

— Сеньор Делароза, предполагам — заговори го с едва забележима усмивка. — Аз съм Едуард Деравенел.

— Добро утро, сеньор Деравенел — отговори Делароза. — Добре дошли във Фиренце^[1]. Как бих искал случаят да не бе така скръбен. Съжалявам за загубата на близките ви.

— Тъжно е, да — отвърна Едуард. — Но моля ви, елате да ви представя братовчед си Невил Уоткинс и нашия добър приятел Уил Хаслинг.

Невил и Уил вече се бяха изправили на крака и след като се ръкуваха и размениха поздрави, четиримата мъже заедно седнаха на масата.

Делароза се обърна към Невил и промълви:

— Толкова ми е мъчно, сеньор, и за вашата загуба.

— Благодаря — Невил сведе глава, изражението му бе безизразно, напълно неразгадаемо.

— Желаете ли нещо подкрепително? Кафе, чай? — попита Едуард.

— Si, grazie^[2], сеньор Едуард. Ще споделя кафето ви.

Едуард направи знак на стоящия наблизо сервитьор, поръча кафе и после съсредоточи цялото си внимание върху Фабрицио Делароза.

— Кога ще видим телата на близките си? — попита тихо с мрачен глас.

След като се прокашля, Делароза отговори:

— След около половин час. В болницата „Санта Мария Новела“ са. Наблизо е. Можем да отидем пеша.

— Разбирам. Братовчед ми и аз се питахме защо телата са пренесени във Флоренция?

Делароза отново се изкашля.

— Защото бе необходимо да ги балсамират.

— Ясно, значи казвате, че в Карара няма условия за това?

— Да, сеньор, така е.

— Какво е причинило смъртта им? — попита Нед, сепвайки италианеца.

— Моля? — челото на Делароза се набразди и той изгледа Едуард продължително, сякаш не разбира.

— Нашите бащи и братя са били в хотела по време на пожара — погледът на Едуард бе настойчив, прикован в Делароза. — Много ли бяха обгорели? От изгарянията си ли починаха? Или вдишаният дим е причинил смъртта им? Не ни съобщиха никакви подробности.

— Задушили са се с дим и предполагам, че това е довело до смъртта им.

— И изобщо не са били обгорени? — попита Едуард с озадачен тон и поклати глава.

— Не. Няма обгаряния по лицата им.

— Но навярно има по телата им? Може би това искате да намекнете?

— Нищо не намеквам — бързо изстреля в отговор Делароза и повдигна русата си вежда. — Съобщиха ми, че са умрели от задушаване с дима.

— Какво знаете за пожара, как е избухнал?

— Не зная, сеньор Едуард. Не бях там.

— Някой друг има ли представа? Може би Алфредо Оливери? — поинтересува се Нед.

— Той нямаше никакви сведения… не знае повече от мен самия.

— Разбирам. Кажете ми, сеньор Делароза… — Едуард замълча, облегна се напред и отново впи в италианеца изпитателния си поглед. — Защо Оливери днес не е във Флоренция? Предположих, че са му съобщили, че пристигаме. От кантората в Лондон чрез Обри Мастърс.

Италианецът кимна, изведнъж добил разтревожен вид, и гласът му леко потрепери, когато отговори:

— Аз уверих Алфредо Оливери, че не е нужно да идва. Аз съм тук, а аз управлявам търговията на „Деравенелс“ в Италия. Той не знае нищо. Нищо повече от мен.

— Значи искате да ни кажете, че причината за пожара е истинска загадка. И че близките ни дори не са обгорели в него. Много интересно. Твърде странно, Делароза.

Фабрицио не проговори, обърна поглед към Едуард и се запита защо се почувства едновременно притеснен и заплашен от този млад великан, дарен с изключителна физика и завладяваща красота, който имаше най-студените сини очи, които бе виждал. „Като стомана — помисли си Делароза. — Този Деравенел е направен от стомана.“ И неочаквано изпита страх. Едуард Деравенел не бе като баща си и щеше да причини неприятности, в това Фабрицио Делароза бе убеден. Нямаше търпение да избяга, да се върне в кантората си и да се свърже с Лондон.

Едуард заяви:

— Е, изглежда, нямате какво повече да добавите, сеньор Делароза. Тогава да тръгваме. Моля, отведете ни в болницата, та най-сетне да видим телата. О, между другото, как сте уредили да ги пренесат обратно в Англия?

Делароза се изкашля, сложил ръка на устата си, и после бързо и припряно отговори:

— Ще отпътуват с кораб. Предварително съм ангажирал билети за вас и сеньор Уоткинс — замълча, погледна Уил и додаде: — Ще резервирам и за вас, господин Хаслинг. Ако желаете да придружите приятелите си.

— Желая — веднага отвърна Уил.

Невил възкликна:

— Не мисля, сеньор Делароза! Искам да кажа, че не възнамерявам да пътуваме с кораб. Нито да превозим телата на бащите и братята ни.

Делароза го изгледа изумен.

— Не разбирам…

— Тогава нека ви обясня — намеси се Невил. — Януари е. Времето е лошо. Едно пътуване по море може да се окаже прекалено опасно по това време на годината. Има твърде много бури — поклати глава и изгледа особено Делароза. — Сам ще организирам пътуването. Ще върнем телата в Англия с влак. Много по-безопасно е, не мислите ли?

 

 

Болничният регистратор Роберто дел Ренцио ги посрещна в приемната и ги поведе по дългия коридор към моргата.

Висок, едър, той бе облечен с бяла риза с права, колосана яка с подвити ъгълчета, черна вратовръзка, черно сако и панталон на тънки райета. Гласът му бе мрачен, но изражението — учтиво и на Едуард му се струваше, че мъжът е с безгрижен дух, от онези хора, готови да се засмеят, ако шегата си струва. Но не се смееше, не се шегуваше, дори не говореше много, докато вървеше с тях към далечния край на болницата, за който обясни, че е северното крило.

Когато стигна до чакалнята, регистраторът поспря и обръщайки се към Делароза, заговори на скован английски:

— Вероятно ще предпочетете да изчакате тук — отмести поглед към Едуард и попита: — Само двамата ли ще влезете в моргата?

— Не съм сигурен — отговори Едуард и погледна към Уил. — Би ли желал да дойдеш с нас?

— Ако не възразявате, да, искам, Нед. Ще ми се да им отдам последна почит. Имаш ли нещо против, Невил?

— Така да бъде — промълви Невил и последва смълчания Нед и регистратора, а Уил Хаслинг тръгна след него.

За голяма изненада на Едуард, четиримата мъртъвци бяха докарани в моргата във вече затворени ковчези. Очакваше да са положени в дългите метални камери, с които изобилстваше помещението.

Секунда по-късно лекар с бяла престилка се присъедини към тях и след като го представиха, започна да отваря ковчезите.

Едуард и Невил видяха телата на братята и бащите си и се вторачиха във восъчнобледите им лица. Истина бе, не бяха обгорели. По тях нямаше и петънце. Поне не и по лицата им.

Въпреки че не го знаеха, двамата мъже мислеха за едно и също… че това вече не са техните обични близки, не и сега, когато душите им бяха отлетели. От тях бяха останали само вкочанени трупове.

Едуард докосна рамото на баща си и склопи очите му. Сбогом, помисли си той, сбогом. После се отмести, за да погледне скъпия си брат, милия Едмънд. Но този Едмънд, когото познаваше и обичаше, не бе предишният. Той сложи ръка на рамото му, мислено се сбогува с момчето и тъжно отстъпи.

Невил неотлъчно го следваше, безмълвно се прости с тях, при все че знаеше, че именно духът на тези мъже ги правеше обичани и мили… сега бяха само празни обвивки, мъртва плът. А Уил, който бавно вървеше след тях, почувства в гърдите си студ и пустота. Защото и той чак сега осъзна смъртта им и нейната безвъзвратност.

След минути всичко свърши.

Получиха необходимите документи от регистратора и се разделиха с Делароза. На часа напуснаха болницата, вървяха близо един до друг, забързани напред, прекосиха площад „Санта Мария Новела“ и се отправиха към хотела.

Едуард се питаше защо цял ден толкова се бе ужасявал да види мъртъвците. Не бе почувствал нищо.

 

 

Писмото пристигна късно следобед. Някой го пъхна под вратата, но когато Едуард се приближи и я отвори, навън нямаше никого. Погледна наляво, после надясно по коридора, но той бе празен.

Отвори плика и извади писмо. Бе кратко. По-скоро къса бележка.

Докато очите му пробягваха по набързо написаните думи, усети как стомахът му направи салто, а ръцете му се разтрепериха. Липсваше обръщение. Само няколко кратки реда:

Нищо не е такова, каквото изглежда.

Елате на мястото, където за последно бе баща ви.

Утре. Идете в сградата със същото име. Ще ви чакам.

Едуард веднага се досети, че посланието е от Алфредо Оливери. Последното място, което баща му бе посетил, беше Карара. А сградата със същото име бе кантората на „Деравенелс“.

Сгъна писмото на две, прибра го в джоба си, излезе от стаята и тръгна по коридора към апартамента на Невил. Дълбоко в себе си знаеше, че на другия ден най-накрая ще открият истината.