Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (45)

45.
Лондон 1907

Пролетният бал с вечеря и танци във великолепната къща на лейди Тилотсън на „Бъркли скуеър“ бе в разгара си. Звуците на оркестъра, свирещ мелодията на популярния танц кейкуок, се носеха на вълни из разкошната бална зала, цареше атмосфера на празничност и веселие. Радостен дух витаеше във всяко кътче на Лондон в онези дни на изключително благоденствие, откакто крал Едуард VII се бе възкачил на английския трон и бе начело на страната шеста година поред. Лондон бе най-великата столица, империята управляваше света и Англия властваше навсякъде.

В елегантната всекидневна в съседство с балната зала гостите стояха прави или седяха на столове с украса от позлата, на малки канапета или дивани, отпиваха шампанско и разговаряха.

Високи, стройни палми в тежки бели, порцеланови саксии красяха ъглите. Навсякъде имаше цветя — вази с лилии, божури, рододендрони и хортензии омайваха с розовите, снежнобели, лилави, пурпурни и червени цветове и внасяха колорит сред белите като сметана, покрити с коприна стени и позлатените прозорци и врати. Във въздуха се носеше нежно благоухание от различните цветя и още по-опияняващ аромат от очарователните жени, облечени по последна мода присъстващи тази вечер.

От тавана в двата противоположни края на всекидневната висяха два блестящи кристални полилея, а по стените бяха закачени кристални свещници. Искрящите отблясъци от кристалните съдове от Уотърфорд придаваха допълнителен блясък на стаята и даваха възможност на жените спокойно да огледат балните си рокли. Облеклото на всяка от дамите отразяваше последния парижки или лондонски стил, то бе купено от най-известните модни къщи на двата града, а великолепните им бижута подчертаваха елегантния им вид.

По изисканост и блясък мъжете със своите безупречно ушити фракове, колосани бели ризи и папийонки в същия цвят, не отстъпваха на жените.

Като се огледа около себе си, една дама в черно установи, че само тя е облечена така. Всички други бяха избрали за дългите си рокли пастелни цветове, в тон с пролетта навън. Не я бе грижа; харесваше избора си и за нея бе подходящ.

Погледна встрани от себе си и видя племенника си Артър Форестър да се приближава към нея, носещ й чаша шампанско.

— Благодаря ти, Артър — каза тя, когато той й я подаде и му отправи топла усмивка.

— Разрешаваш ли да те оставя сама за няколко секунди? — попита той, както винаги учтив до педантичност. — Бих искал да изпуша една пура на терасата с Удсток и Хопкинс, двама мои стари приятели от дните ми в Итън. От месеци не съм виждал тия глупаци.

— Ни най-малко — промълви тя. — Убедена съм, че мама ще кацне при мен всеки миг.

Той се засмя заедно с нея и бързо се отдалечи по посока на терасата, очевидно силно желаещ да чуе преживелиците на приятелите си. В погледа му блесна нетърпение и той ускори крачка.

Като се облегна на удобния сметаново бял, покрит с плюш диван, тя хвърли поглед наоколо, възхити се на някои от балните рокли, каза си, че други са претрупани, което се отнасяше и за много от бижутата. Всяка жена искаше да подражава на кралица Александра, на колиетата и огърлиците й, богато украсени с перли и скъпоценни камъни, и нанизи перли и диаманти, които се носеха заедно с тях. Обаче не всяка жена притежаваше лебедовата шия на кралицата. Тя се усмихна на себе си, доволна, че тази вечер бе облякла скромен тоалет. Той я караше да изпъква, помисли тя, разграничаваше я от другите дами.

Видя го в момента, в който пристигна.

Предизвика вълна от въодушевление, когато спря колебливо на входа на всекидневната и хвърли поглед наоколо. Гостите се стичаха към него, заобикаляха го, по всичко личеше, че искат да го поздравят, да го приветстват. Запита се кой ли е той.

Бе извънредно висок и широкоплещест и на ярката светлина гъстата му коса изглеждаше сребриста. Беше така красив, че тя бе истински зашеметена, смаяна от представителния му вид. Не бе виждала мъж като него.

С огромна самоувереност той смело влезе в стаята, стъпваше леко и бързо, насочил се към дама, която очевидно познаваше. Бе хубава брюнетка, седнала на дивана срещу нея. Сдържайки дъха си, сега, когато можеше още по-добре да го огледа, Елизабет отбеляза, че той наистина е едър мъж. И все пак по него нямаше и грам излишна тлъстина; телосложението му бе атлетично и в отлична форма.

Тя всъщност бе достатъчно близо, за да види, че е безупречно чист, направо блестеше, а сребърната му коса бе всъщност ярко златисто червеникава, както вече можеше да забележи: бе много светъл човек, кожата му беше румена, и невероятно чиста. Като на току-що измит ученик, неочаквано си каза тя.

Той седна до жената срещу нея; бе отпуснал лявата си ръка на облегалката на дивана, дланта на дясната му ръка бе полуотворена. Имаше красиви ръце с дълги пръсти.

Изненадана до краен предел, тя изведнъж установи, че иска тези ръце да притиснат тялото й. Желаеше го. Копнееше за всяка частица от него. Усещането бе толкова силно и истинско, че почувства как лицето й пламва. Колко невероятно… изчервяваше се. Не й се бе случвало от години.

Навярно се бе облякъл набързо. Забеляза, че десният маншет на бялата му риза не бе закопчан, небрежно висеше от ръкава на великолепно скроения му вечерен костюм. Той се наклони към жената и я целуна по бузата, сякаш да подчертае топлите си чувства, така й се стори. Говореше на дамата пламенно, сякаш не забелязваше останалите присъстващи, дори стоящите наблизо, очевидно в желание да привлекат вниманието му.

— Елизабет, какво, за Бога, ти става? — малко остро я попита брат й Антъни и я стресна, когато се наведе към нея и се взря в лицето й. — Вторачила си се в онзи младеж като някое момиче от улицата! Може ли така, скъпа.

Елизабет отвърна на погледа на брат си, който така неочаквано се бе озовал до нея и любопитно поиска да узнае:

— Кой е той? Не го познавам.

Антъни се изненада от думите й и смръщи вежди.

— Сигурно си единствената жена в Лондон, ако не и в цяла Англия, която да не го познава. Това е Едуард Деравенел и моля те, не ми казвай, че никога не си чувала за него, понеже категорично няма да ти повярвам. Някой друг може, но не и аз. Всеки знае кой е Деравенел, особено представителките на твоя пол.

— Този ли е Едуард Деравенел! Велики небеса, Антъни, убедена бях, че Деравенел е много по-възрастен! Със сигурност на трийсет и нещо, дори над четирийсет — тя хвърли поглед към отсрещната част на стаята и продължи: — Гледай ти, та той едва има двайсет.

— Да, така е, на двайсет и три, нещо такова, не съм съвсем сигурен.

— Четох за него във вестниците. Устройва много бляскави балове, посещава най-забележителните приеми и е важна личност в обществото, нали? — без да чака отговора му, се впусна в словоизлияния. — Казват, че в бизнеса е гений. Вярно ли е?

— Не ми е известно, скъпа Лизи.

— Антъни, моля те, не ме наричай Лизи. Знаеш, че не ми е приятно, на майка също.

Той не обърна внимание на забележката й.

— Не е от голямо значение дали Деравенел е гений, или не. Убедил е всички умни хора да работят за него в компанията му и е извънредно щастлив да има до рамото си братовчед си Невил Уоткинс, за да го съветва. Уоткинс днес е най-голямата акула на бизнеса в страната. Някои твърдят, че именно той управлява „Деравенелс“ и държи юздите, а не младият ни приятел ей там.

— Наистина ли ти е приятел? — припряно попита Елизабет и погледна внимателно брат си.

— За съжаление, не — само познат, и то бегъл. Преди години търгувахме с компанията му, с другия клон от фамилията му, Грант, когато те ръководеха компанията. Но не и сега, което е жалко — Антъни извърна глава и възкликна: — О, скъпа, тук е Анджела. Убеден съм, че ми обеща този танц. Моля те, извини ме, Лизи — той палаво й намигна, защото знаеше колко мрази всякакви галени имена, особено това.

— Разбира се, хуквай, Антъни — промълви с леко пренебрежителен тон и отново се облегна на плюшения диван. Сега, като остана сама, отново крадешком погледна Едуард Деравенел.

Точно в този момент той се раздвижи и се отдръпна от прекрасната брюнетка. Огледа се, после погледът му се насочи към противоположния край на стаята.

Очите им се срещнаха.

Дъхът заседна в гърлото й. Никога не бе виждала такива изумително сини очи.

За собствено унижение, усети, че отново се изчервява, не само защото я бе хванал тайно да го наблюдава, а и защото очите му настойчиво се приковаха в нея.

Много бавно една ленива усмивка разтегли устните му, като че се забавляваше.

За момент Елизабет не можа да откъсне очи, после с периферното си зрение забеляза, че майка й се приближава, стана и бързо се понесе в обратна посока, установявайки, че върви към терасата. След секунди отвори френските прозорци и пристъпи навън. Явно братовчед й и старите му училищни приятели бяха слезли да се поразходят из градината.

Въпреки че бе мека априлска вечер, позахладняваше и тя осъзна грешката си. Но не пречеше да остане за малко навън. Беше й топло, когато докосна лицето си, почувства, че пламти; приближи се до перилата и постави ръце на мрамора, като се наслаждаваше на хладината му.

Чу стъпки по посипаната с чакъл пътека в градината и позна гласа на Артър, който казваше:

— Може да е възпитаник на „Хароу“, но какво ни е грижа? Според мен Чърчил е много свестен човек. Мисля, че върши отлична работа като министър на колониите и явно Кампбъл-Банърман^[4] има голяма вяра в него.

— Разбрах, че Кампбъл-Банърман не е добре със здравето — обади се Хопкинс.

— Велики Боже, Хопкинс, това пък откъде го чу? — поиска да знае Артър.

— Аз му казах — отговори Удсток. — Баща ми е близък с министър-председателя — подметнал му, че навярно догодина ще подаде оставка.

— За Бога! — възкликна Артър. За миг настъпи тишина, преди да продължи: — Ако наистина отстъпи поста министър-председател, Аскуит ще заеме мястото му. Няма кой друг.

— Няма да има избори — заяви убедено Хопкинс. — Либералите дойдоха на власт миналата година и имат намерение да я задържат. Чърчил имаше късмет. Когато влезе в камарата заедно с тях, знаеше какво върши…

— Хей, чакай за минутка! Постъпи така, защото не одобряваше политиката на торите — прекъсна го Артър, сърдито противопоставяйки се на думите му.

— Някои твърдят, че е изменил на партията на торите и собствената си класа — промърмори Хопкинс.

— Моля ви да сменим темата — отвърна Артър с по-безгрижен тон. Той се засмя. — Да влезем вътре, да си налеем малко шампанско и да пофлиртуваме с дамите.

— Искам да си допуша пурата — възпротиви се Удсток. — Виждам там една пейка, да идем да поседнем.

Гласовете им заглъхнаха в далечината, Елизабет се наведе напред и се вторачи в градината. Мъжете и тяхната политика, отегчено си помисли тя, само ме разсейват. Все пак политиката бе неразделна част от ежедневието на висшето общество.

Тя въздъхна. Хопкинс като че обичаше да спори; по-склонна бе да се съгласи с Артър. Беше прав, Чърчил бе многообещаващ политик. Баща й имаше високо мнение за него, твърдеше, че ще стигне далеч.