Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (30)

30.

Улиците на Уайтчапъл бяха тъмни по времето, когато Еймъс Финистър пристигна и след като плати на кочияша тръгна да търси любимия си продавач на пайове. Целият следобед си бе мечтал за един от онези превъзходни пайове с месо и сега бе твърдо решен да си вземе един, та даже и два.

Понякога уличният продавач спираше количката си на търговската улица, но днес от него нямаше и следа. Еймъс знаеше, че е някъде наоколо и си постави за цел да го намери. Десет минути по-късно забеляза количката и апетитни аромати се понесоха към него, които му подсказаха, че това е същият човек, от когото бе купувал и преди.

Продавачът го поздрави със сърдечна усмивка на цветистия си кокни:

— До’ър вечър, гос’ине, знаех, че ш’съ върнете пак. И’ъм най-хубавите пайове.

— Определено е така и похвалете от мен жена си. Не съм ял по-вкусни. Дори се изкушавам да си взема два тази вечер.

— Амче ’айде, покажете, че сте юнак.

Еймъс кимна.

— Точно тъй ще сторя.

Продавачът повдигна с метални щипци един пай от тавата, показа го на Еймъс и го пъхна в малка бяла торбичка, загреба от един съд и поля хрупкавата коричка с гъст сос от телешко месо. Изпълни същата процедура и с втория пай, после постави и двете торбички в една по-голяма от кафява хартия.

Като бръкна в джоба си, Еймъс извади четири пенса, подаде му парите и взе торбата.

— Ще се върна следващата седмица, да сме живи и здрави.

— Ш’се видим, гос’ине — отговори продавачът, отдаде му чест и се ухили.

Еймъс вървя, докато стигна до малка сляпа уличка, където по-рано бе ял пайовете си. Бе тихо местенце, някак встрани от оживените булеварди; една близка газена лампа хвърляше светлина. Когато остави торбата с пайовете на дувара, Еймъс се огледа. Изведнъж забеляза стара дървена талига, която преди не бе там. Някой я бе изоставил, разнебитена и без колела и явно никому непотребна в сегашното си състояние.

Извади единия пай от торбата, устата му се напълни със слюнки и той веднага отхапа от него, наслаждавайки се на първата хапка. Подобно на този район и паят му напомняше на баща му и безгрижните години на детството му, останало далеч в миналото. Това бе причината, поради която толкова често обичаше да идва в Уайтчапъл. Мамеха го спомените.

Тъкмо отхапа за втори път, когато чу странен мяукащ звук, като от болно животинче. Огледа около краката си, хвърли поглед по земята, но не видя никакво бездомно куче или котка. Скимтенето се чу за втори път. Еймъс хвърли поглед към талигата и бе истински изумен да види едно малко личице да наднича зад крайчеца й. Двете светли очи, едва подаващи се изпод плоското таке, изглеждаха огромни на мръсното лице; устата бе сгърчена, като че момченцето изпитваше някаква болка.

Еймъс остави пая, скокна и тръгна към талигата, внезапно момчето изприпка настрани, разтреперано от страх.

— Брей, брей, какво си имаме тук? — попита Еймъс с мек глас, усмихнат, като не искаше да плаши още повече детето.

Последва пълно мълчание.

Той подхвана отново:

— Е, какво се спотайва тук?

— Нищо — отвърна момченцето. — Нищо.

— Е, аз пък си мисля, че си нещо.

— Не. Нищо не съм.

— Името ми е Еймъс. Ти как се казваш?

— Дребен копелдак.

— Не, не, стига, не може да бъде. Кажи ми името си.

— Тъй ми викат.

— Кой?

— Мъжът, дет’ ме изрита навън и утрепа майка ми.

Еймъс усети как косъмчетата на врата му настръхнаха и по гърба му полазиха тръпки. Попита със същия мил глас:

— Къде живееш, хлапе?

— Тук.

— В квартала ли?

— Не, тук.

— Да не искаш да кажеш, че живееш в тази каруца?

Момчето кимна, подсмръкна, после подсмръкна още веднъж.

Еймъс на часа се сети, че детето надушва пая и изруга под мустак. Как не се сети по-рано? Детето се бе надигнало от талигата заради пая.

— Гладен ли си, синко? Искаш ли да хапнеш нещо?

Момчето кимна, изведнъж се приближи до ъгъла на каруцата и погледна към дувара, където стояха пайовете.

Еймъс не каза нищо повече. Протегна ръце към талигата и вдигна детето, преди да успее да се противи. Бе хилаво и леко като перце, когато Еймъс го остави върху калдъръма, леко се олюля, после застана стабилно. Бе облечено със старо, скъсано палтенце, чифт оръфани панталони и пробити ботуши. Бе невероятно мръсно.

— Ела тук, нека хапнем тоя пай — приветливо му предложи Еймъс.

Ненадейно момчето се дръпна назад, станало отведнъж предпазливо и бдително, очите му страхливо се стрелкаха във всички посоки.

Еймъс леко го хвана за ръката и заговори:

— Дай да поседнем заедно, дечко. Да се поопознаем.

Детето мълчеше, но не оказа съпротива. Когато стигнаха до дувара, Еймъс го сложи да седне на него, отвори кафявата торба, извади другия пай и му го подаде.

— Това е за теб.

Момчето се поколеба само за част от секундата, после го взе, отхапа от него, лакомо го задъвка. По всичко личеше, че умира от глад.

Докато го гледаше, изведнъж гняв обхвана Еймъс, чак му причерня. В каква страна живееше, щом малките момченца скитаха из улиците в отчаяно търсене на храна, без дрехи и подслон? Кръвта му кипна. При всичкото богатство на бляскавата епоха на крал Едуард дечица да гладуват по улиците на Лондон. Ужасяващо.

Момченцето изведнъж престана да яде, погледна към Еймъс и му подаде пая.

— Дръж, хапни малко.

Еймъс поклащайки глава, взе своя пай, започна да яде на едри залъци и обясни:

— По един за всекиго, нали разбираш. Сякаш съм знаел, че ще те срещна.

— Че от’де шъ знайш?

— Нямам представа, момко. Да речем, че просто така е станало. Искаш ли нещо да пийнеш? Вода, мляко?

Детето кимна, очите му гледаха жадно.

— Трябва да идем и да си вземем — каза Еймъс и отхапа от пая си. — Нахраних се — промълви той, поглеждайки към детето. — Защо не го доизядеш?

Момчето тръсна глава, скочи от дувара и отстъпи разтревожено назад.

— Срамота е да отиде за гаргите — промърмори Еймъс и сложи остатъка от пая на дувара.

След миг детето понечи да протегне ръка към него, после се спря, а големите му очи бяха приковани в Еймъс. Искаше пая, но явно се боеше да го докосне.

— Давай, може да го вземеш. Казах ти, че съм се натъпкал до пръсване — подкани го Еймъс.

След като детето излапа пая, Еймъс се изправи, протегна му ръка и каза:

— Хайде, да вървим да намерим чаша мляко, искаш ли?

— Не, не мо’а да дойда.

— Защо? Не е далеч.

— Не мо’а да оставя талигата.

— Нищо няма да й се случи. Уверявам те — окуражи го Еймъс.

— Колко’й пътят?

— Искаш да кажеш за колко време ще стигнем там? Колко е далече ли?

Момченцето кимна.

— Десет, петнайсет минути горе-долу.

Изведнъж детето се сви назад и енергично заклати глава.

— Не, не, шъ седя тука. Тук съм на сигурно място.

Като клекна и се взря в лицето на детето, Еймъс заговори с най-топлия глас, на който бе способен:

— Ето какво ще ти кажа, зная, че си уморен, искаш ли да те нося дотам? Ще изпием по чаша мляко и после ще те донеса при каруцата. Или ще те заведа, където поискаш. Обещавам.

Момченцето отвърна на погледа му, очите му още повече се уголемиха и неочаквано се усмихна.

— Заричаш съ в живота си, ’ко не, да пукнеш? — то погледна изпитателно Еймъс.

— Заричам се в живота си, ако не, да пукна.

Детето се втурна към каруцата, затършува из нея и се появи наново, стиснало платнена торба, вързана отгоре с канап. Измъкна я навън от каруцата и застана, вперило поглед в Еймъс.

— Какво има в торбата? — попита Еймъс, пресягайки се към нея.

Момченцето я притисна към телцето си, заклати още по-отривисто глава, после отново изплашено рече:

— Не, не, туй съ ми нещата! Не мож’ да ги зимаш.

— Няма страшно, хлапе, не я искам. Казах си, че може да поискаш да ти я нося, само това е. Е, аз ще нося теб, а ти — торбата и готово.

Последва миг колебание, после момчето му довери:

— Мама вика тъй: заричаш съ в живота си, ’ко не, да пукнеш.

— Значи не е умряла?

— Ами, тя е… тя е в „Потърс филд“^[1].

Еймъс се прокле за несъобразителността си, наведе се и взе детето на ръце, понесе го от мрачния сокак към търговската улица и запя:

— Напред, воини на Христа, тръгнете вий на бой и нека кръста ви предвожда.

 

 

Докато Еймъс вървеше и пееше любимия си химн усети, че момченцето почти веднага се отпусна в ръцете му, главицата му клюмна на рамото на едрия човек, едната му ръчичка стискаше безценната парцалена торба, другата здраво се бе вкопчила в ревера на палтото му.

„Бедното детенце — мислеше си Еймъс, — изнемощяло е. Какво ли ще стане с него? И къде да го дяна, след като пийнем мляко в «Хадън хаус»?“

Още докато ядяха пайовете в задънената уличка, на Еймъс му хрумна идеята да отнесе детето в „Хадън хаус“, недалеч от главната улица на Уайтчапъл. Бе напълно убеден, че лейди Фенела ще може да му помогне. Познаваше я, откакто преди три години тя и леля й отвориха приюта за малтретирани жени, уважаваше я заради необичайната работа, с която се занимаваше в Ийст Енд.

В края на краищата тя бе благородничка, дъщеря на графа на Танфилд и като вдовица на лорд Джереми Фейн, бе богата. Беше млада, нямаше навършени двайсет и осем и в обществото я считаха за красавица — висока, елегантна, с руса коса и сиви очи. Като аристократка, числяща се към висшето общество, не бе длъжна да посвети част от живота си, за да помага на изпадналите в беда и все пак го правеше, и то със значителен резултат, с всеотдайност и обич. И онези, които я срещаха, независимо от общественото им положение, оставаха поразени от енергията, благородството и щедростта й.

Бе повече от вероятно, че няма да я намери там в този вечерен час. Обаче Еймъс знаеше, че някоя от помощничките й ще бъде в „Хадън хаус“, защото принципът на лейди Фенела бе вратите му да бъдат отворени двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата; не бе връщала никого и никога. Вероятно момчето можеше да преспи там три нощи, след като го поизмият.

Еймъс потръпваше при мисълта да го върне в сляпата уличка при разнебитената стара талига и всъщност нямаше и намерение да постъпи така. Мястото бе така нехигиенично и нездравословно и освен това изключително опасно. Ако момченцето спеше на улицата, както явно правеше, щеше да си намери белята. Бе нечовешко да оставиш дете да живее по такъв ужасен начин.

Реши на следващата сутрин да отправи молба към доктор Барнардо; навярно в сиропиталището щеше да се намери място за него.

Съвсем неочаквано, както си вървеше по пътя, Еймъс се сети за Чарли и Мейзи, прииска му се да бяха тук, все още да живееха в Уайтчапъл. Без да се поколебаят щяха да приемат момчето да живее у тях, щяха да го обгърнат с топлота. Такива хора бяха.

Сега братът и сестрата бяха в Ню Йорк, вървяха по улиците, за които твърдяха, че са павирани със злато, и си търсеха работа като актьори. Липсваха му и преди всичко Чарли, чакаше с нетърпение още от веселите му писма. Едно вече бе пристигнало и перспективите пред тях изглеждаха добри.

Докато носеше момченцето в здравата си прегръдка, Еймъс забърза, искаше по-скоро да стигне в „Хадън хаус“. Едно бе сигурно, там го очакваше топъл прием. Всички жени, работещи там, бяха услужливи и приветливи. Бяха солта на земята.