Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (13)

13.
Лондон

Невил Уоткинс се готвеше да се срещне с трима мъже, така различни един от друг. Докато се разхождаше напред-назад покрай задната входна врата на къщата си в Челси, съсредоточи мислите си върху тях. Напълно съзнаваше, че всеки от тримата щеше да допринесе с нещо неповторимо на срещата; това, което ще кажат и за каквото накрая ще се споразумеят, щеше да промени живота на мнозина, на едни към добро, на други към лошо.

Когато Невил се обърна за сетен път и тръгна по каменната настилка, вратата внезапно се отвори и от нея излезе дете. Бе малката му дъщеря Ан. Веднага щом го видя, изтича към него, крачетата й стремглаво я носеха по пътеката, размахваше ръчички и викаше:

— Татко! Татко! Ето ме!

Той се засмя, забърза напред, грабна я в обятията си и я вдигна, после силно я притисна до гърдите си.

— Здравей, сладката ми — прошепна той, докосвайки с дъха си блестящата й кестенява коса. — Трябваше да си облечеш палто, нали знаеш, миличко. Ще изстинеш в това студено време.

— Но слънцето грее, татко — отговори тя, като го гледаше в очите.

— Все още е февруари, Ан.

— Цветята поникват — възпротиви се тя и посочи кокичетата и минзухарите в лилаво и жълто, които подаваха главици от тъмната земя по краищата на моравата. — Мама ми разказа за пролетните цветя.

— Наистина се показаха. Обаче нека влезем вътре, там е по-топло. А с теб ще се видим по-късно.

— Мама казва, че ще дойде Нед. Ще доведе ли със себе си и Ричард?

— Не мисля, скъпа, не и тази сутрин. Ще се срещнем по работа.

— Днес е събота, татко — отвърна тя с упрек в гласа си.

Той й се усмихна.

— Зная — отговори й, доловил разочарованието в погледа й. Забеляза, че изражението й се промени и стана тъжно.

— Харесваш братовчед си, нали?

Тя кимна.

В този момент Невил бе стигнал до вратата и след като я остави на земята и я подтикна да влезе в къщата, я последва вътре. Още преди да стигнат до централната галерия, той чу стъпките на съпругата си по излъскания дървен под. Винаги ги разпознаваше, само тя вървеше така решително. Туп, туп, туп, чуваха се крачките й, краката здраво стъпваха по дървото и след малко тя се появи в галерията.

— А, ето те и теб, малката ми — възкликна Ан Уотсън, когато съзря съименницата си. — Търсих те навсякъде.

— Излезе да дири мен — обади се Невил, прекоси галерията, приближи се до съпругата си и нежно постави ръка на рамото й. — Всъщност, както по всичко личи, по-скоро се интересуваше дали ще дойде малкият Дик — усмихна й се, очите му преливаха от любов. — Знаеш колко е привързана към него, Нан, все го следва като сянка, когато той ни посещава в „Торп Манор“.

Ан Уоткинс, повече известна като Нан, кимна и като се пресегна, хвана дъщеря си за ръката.

— Не се отделя от него, откакто направи първите си стъпки и се спъна, за да падне в прегръдките му… в ръцете, които бяха готови да я задържат.

Невил замълча за миг, погледна внимателно съпругата си и лицето му внезапно стана замислено, очите му се присвиха.

— Хубаво е, че стана близка с Ричард, че него прие в сърцето си, а не другия. Така и не можах да проумея брат му… средния.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нан и едната й руса вежда изразително се надигна. Изглеждаше леко озадачена, като че не разбираше какво иска да каже.

— Притежава добро възпитание, но не и издръжливост.

— Сякаш говориш за кон.

Невил отметна назад глава и гръмогласно се изсмя, искрено развеселен от забележката на съпруга си. Тя често го забавляваше с коментарите си, изпълваше с веселие очите му.

— Изстрел в правилната посока, скъпа моя.

Нан му хвърли кос поглед, кокетливо се усмихна, после сведе очи към най-малката си дъщеря и промълви:

— Хайде, Ан, време е да се връщаш в детската стая. Госпожица Дидри чака, за да ви предаде с Изабел урок по рисуване.

— Аз съм тук — чу се тъничък глас и друго красиво момиченце влезе с танцова стъпка в галерията, светлата му коса блестеше на слънчевата светлина, която се процеждаше през множеството прозорци с оловни стъкла. То се приближи до баща си, като се въртеше на палци, демонстрирайки уменията си на начинаеща балерина. — Добро утро, татко — поздрави тя, когато най-сетне застана неподвижно.

Невил се наведе, целуна я по бузата, прегърна я, после топло й се усмихна и я похвали:

— Колко си грациозна, Изабел. Силно съм впечатлен от таланта ти.

Тя се усмихна и направи изящно движение с ръка, сетне попита:

— Джордж ще дойде ли с Нед, татко? Мама спомена, че Нед ще ни гостува днес за обяд.

— Вярно е, скъпа, Нед ще пристигне, за да обядва с мен. Обаче идва само по работа. И не, Джордж няма да бъде тук, нито Дик. Ще се наложи да видите малките си приятели някой друг ден.

— О, — тя се понацупи и тръсна къдрите си. — Мислех да си поиграем заедно… — гласът й стихна, когато улови предупредителния поглед на майка си, забеляза строгото изражение на лицето й.

Нан заговори:

— По-късно ще поговоря с леля Сесили и навярно ще можем да измислим нещо.

— Сесили е още в Йоркшир — намеси се Невил, поклати глава и присви устни. — Реши да остане малко по-дълго в „Рейвънскар“, преди да отпътува за Лондон — леко сви рамене. — Предполагам, че се опитва да се успокои, да приеме… събитията.

— Както и майка. Наистина разбирам, Невил, и не може да се очаква нещо друго.

— До скоро, мили мои — обърна се Невил към момичетата. — Вървете в детската стая за урока по рисуване. Трябва да остана за малко насаме с майка ви.

— Добре, татко — послушно отговориха те в един глас и заедно изтичаха навън, запътили се към голямото стълбище в края на галерията.

Като я хвана за ръката, Невил поведе съпругата си към намиращата се в съседство библиотека и затвори вратата след тях. Обърна лицето й към своето, заговори с нисък глас, а очите му бяха пълни със загриженост.

— Опасявам се, че Сесили и майка ми не са съвсем добре в момента. И двете все още са потресени по мое мнение, понеже смъртта на близките ни бе така неочаквана. Ще им е нужно известно време да ги оплачат и да се съвземат.

Нан енергично кимна.

— Разбира се, разбира се, Невил, между другото не зная защо момичетата постоянно говорят за младите Деравенел. Наистина нямам понятие.

— Е, открай време Ан като някое кученце припка след Ричард, а колкото до Изабел, като че Джордж я привлича. При все че това не ме радва особено. Все пак, няма нищо странно, скъпа, дъщерите ни познават момчетата, откакто са се родили, израснаха заедно и след седмицата, която току-що прекарахме в Йоркшир, където бяха постоянно заедно с тях в „Рейвънскар“, мисля, че им липсват другарчетата в игрите. Напълно е разбираемо, нали?

— Да, предполагам — тя застана на пръсти, целуна го по бузата и го изведе от библиотеката. — Налага се да отида и да постоя няколко минути с тях, скъпи, да покажа интерес към урока им по рисуване.

— Зная, зная — той сподири с поглед съпругата си, докато тя се отдалечаваше по дългата галерия, и си каза колко е прелестна по нейния изискан и деликатен начин. Бе единствената жена, която някога бе обичал; имал бе и други, но връзката му с тях бе предимно сексуална. Неговата сладка Нан бе любовта на живота му. Бяха безкрайно щастливи заедно, той и тя, и единственото, за което съжаляваше понякога бе липсата на наследник. Даваше мило и драго за син; Нан бе помятала няколко пъти и все още не бе заченала отново. Поне засега. Ненадейно болезненият копнеж за мъжка рожба за секунда се надигна на повърхността, но той го потисна. Бе късметлия… припомни си с какво е благословен. А нали Нан и той бяха достатъчно млади, за да имат още много деца.

 

 

След като Нан изчезна нагоре по стълбите, Невил се обърна и отново излезе навън. Започна да се разхожда нагоре-надолу пред портала, мислите му се насочиха към работата и предстоящото пристигане на тримата му гости.

Първият, когото очакваше, беше братовчед му Едуард Деравенел. Гореше от силно желание да го види, да чуе какво има да му разкаже. От една седмица Нед работеше в кантората на „Деравенелс“ на „Странд“. Разговаряха накратко и бе получил няколко загадъчни бележки от Едуард, но не бе научил нищо важно. Това бе странно, направо смайващо. Но се доверяваше на Нед безусловно и преди всичко се уповаваше на преценките му. Разбираше, че се налага Едуард да е дискретен. Далеч за предпочитане бе да говорят насаме в къщата му, отколкото по телефона, а бе съвсем наясно колко лесно бележките могат да се загубят, да попаднат в неподходящи ръце или да бъдат откраднати.

Алфредо Оливери бе вторият, който трябваше да пристигне. Италианецът бе в Лондон, привидно по фирмени работи, но вече бе идвал да се срещне с тях — с Нед и с него. Оливери демонстрира лоялността и привързаността си към йоркширските Деравенел, докато бяха в Карара, и да го имат на своя страна бе повече от чудесно. В компанията му имаха голямо доверие, защото бе един от служителите ветерани, бе работил в нея повече от двайсет години. Въпреки че не беше точно член на управата, бе много информиран, което можеше да им бъде полезно.

Невил бе изготвил план и тайната в успеха му се криеше в осведомеността; знаеше, че информацията означава власт. Колкото повече Оливери успееше да му каже за всички и всичко в компанията, толкова повече нарастваше шансът да успеят.

Последният му гост бе Еймъс Финистър. Еймъс. Прехвърли името му в ума си; познаваше Еймъс от дванайсет години, работеше за него от десет. Той бе частен детектив, и то най-добрият в професията, доколкото му бе известно.

Еймъс Финистър имаше собствена фирма, която обслужваше само един клиент — Невил Уоткинс. А всъщност именно Невил я притежаваше чрез няколко подставени лица. Споразумението им беше изгодно и за двамата.

Невил сега се усмихна вътрешно, докато мислеше за Еймъс. Да държи човека под крилото си през всичките тези години от негова страна бе брилянтна стратегия. Еймъс бе трудолюбив, логичен и упорит, досущ като куче, което не пуска кокала си, стига да се наложи. Спокоен и хладнокръвен, независимо от обстоятелствата или натиска, на който е подложен, бе предан, сдържан и денонощно на разположение. Притежаваше способността да наема хора с качества, подобни на неговите.

Едно от преимуществата, които Невил считаше за най-ценни, бяха познанствата, които Еймъс имаше, и то с хора от всички прослойки. Те бяха основният ключ в успеха му като частен детектив.

Преди да отпътува за Италия с Едуард и Уил Хаслинг, Невил бе предал на Еймъс списък с имена, в голямата си част на лица, работещи в „Деравенелс“, известни като антураж на Хенри Грант и по тази причина най-вероятно врагове на Едуард.

Сега, след завръщането си в Лондон, повече от всякога бе убеден, че братовчед му се нуждае от истинска защита: Алфредо Оливери го накара действително да го осъзнае. Но срещу кого? Кой точно упражняваше властта в „Деравенелс“? Марго Грант, очевидно и Джон Съмърс. А самият Хари Грант? Може би да, а може би не. Бе слаб човек, малко мързелив, готов да прехвърли отговорността за търговията на съпругата си, която нямаше търпение колкото се може по-бързо да обсеби тази дейност. И, естествено, имаше и други, които бяха срещу Едуард, само защото бе син на Ричард Деравенел, истинският наследник на компанията.

Еймъс щеше да ги открие, ако още не бе го сторил; Невил с нетърпение чакаше пристигането му.

„Трябва да победя“, каза си Невил, докато вървеше към края на градината. Когато стигна до старата каменна стена, откъдето се виждаше река Темза, се облегна на нея и зарея поглед в далечината. Днес реката течеше бавно, черна като мастило, а небето над нея внезапно се бе променило. Бледата синева бе изчезнала, заменена от смесица от сиво и странно синьо-зеленикаво.

Щеше да завали, реши той и повдигна очи към небето. Едва-що си го помисли и почувства първите студени капки дъжд по обърнатото към висините си лице.

Невил забърза през градината и влезе в къщата, прекоси централната галерия и закачи палтото си в гардероба в коридора.

Отправи се обратно към елегантно мебелираната библиотека, предпочитаната от него стая в любимата му стара къща, датираща още от периода на Регентството. Открай време библиотеката бе собственият му рай, тук се затваряше за грозотата на заобикалящия го свят.

В камината пламтеше огън, а всички лампи бяха запалени, докато той бе в градината. Хвърляха мека светлина и придаваха на помещението розово, гостоприемно сияние. Усети, че навън е позамръзнал, приближи се към огъня и застана с гръб към него, за да се сгрее.

Съзнанието му кипеше от идеи и планове. Непременно щеше да осигури властта на Нед, колкото и време да му отнемеше. А самият той щеше да я упражнява.