Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (14)

14.
„Рейвънскар“

Северно море искреше като излъскана до блясък ризница, изработена от стотици халки, и се диплеше под лекия бриз. Над него небето бе безоблачна шир от ослепителна синева, огряна от златна слънчева светлина. В тази студена зимна утрин слънцето не топлеше. Въпреки това то подмами навън Сесили Деравенел и след като се облече топло с тежка вълнена пелерина, подплатена с кожа, смело излезе на студа.

Сега стоеше в старата, разрушена крепост на носа, донякъде защитена от високите й стени, и се взираше в морето. Мислеше за Едуард в Лондон: преди седмица се бе представил във фирмата „Деравенелс“ и професионалната му кариера започна. Тя потрепери, но не от студа. Как щяха занапред да се отнасят с него? И как щеше да живее отсега нататък? Напълно съзнаваше, че Нед се ужасява от отиването си там. През изминалата седмица бе споделил с нея малко; и двата пъти, когато телефонира, разговорите им бяха кратки. Все пак Невил я бе успокоил доколкото можа, че всичко ще бъде наред. Поне за момента никой нямаше да предприеме нищо против него. Прекалено рано е, бе обяснил той. Освен това там беше и Алфредо Оливери, уж пристигнал в главната кантора в Лондон от базата си в Италия по работа. Истината бе, че се намираше в града, за да държи Нед под око. Да го държи под око. Какъв глупав евфемизъм. Той се нуждаеше от защита. Синът й се намираше в гнездо на пепелянки.

Сесили отново потрепери и се сви в топлите си дрехи; ръцете й в ръкавици се заиграха с краищата на шала, завързан около врата й. Докато го стягаше, мислите й препускаха.

Преди няколко дни Невил бе откровен с нея; призна, че всичките й синове са в опасност. Въпреки това успя да я убеди, че Ричард и Джордж са на сигурно място в „Рейвънскар“. Тя безусловно се доверяваше на сина си, знаеше колко е съобразителен, високоинтелигентен и с остър ум. Освен това бе лоялен към семейството, също както Нед, братята му и баща му преди него — за тях семейството бе всичко. Рик, единственият й брат, си бе отишъл завинаги, а Томас, най-малкият му син, също бе мъртъв и погребан до него. Сега й оставаше да разчита на Невил и брат му Джон, и двамата по-възрастни от Нед. Скъпият Джони. Чертите на лицето й омекнаха при мисълта за него. Не толкова привлекателен, не така амбициозен като брат си, той бе деликатен млад човек, изцяло предан на Нед.

Ние сме задружно семейство, клановете Уоткинс и Деравенел. Ще останем рамо до рамо в предстоящата битка. Ще надделеем. Тези мисли изведнъж я накараха да вдигне глава и да почувства прилив на гордост коя бе тя, какъв бе произходът й и за кого се бе оженила. Ричард Деравенел, законен наследник на търговската империя „Деравенелс“. Сега бе негова вдовица. Бе длъжна пред паметта му да потърси правосъдие. Неочаквано очите й блеснаха с нова увереност.

Изведнъж взе решение. Нямаше да се остави да я плашат разни хора като Хенри Грант и алчната му жена французойка или приближените им. Никога. Щеше да се възправи срещу тях, с високо вдигнато чело точно както баща й я бе учил.

Колкото до смазващата скръб, причинена от съкрушителната загуба, щеше да я зарови дълбоко в себе си. Мъката й беше нещо лично, нямаше нужда да я показва пред хората. Нито да я споделя с когото и да било, дори и с децата си.

Децата й. Сега трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху тях, да ги защитава с всички средства, да бди над безопасността им.

— Естествено никой няма да дойде и да ги убие в леглата им — я бе успокоил със смях Невил, когато наскоро я навести в Йоркшир. — Само казвам… ами, просто ги наглеждай. — И това със сигурност щеше да изпълни, щеше да ги защитава с цената на живота си.

Премръзнала от вятъра, идещ откъм морето, Сесили тръгна обратно към къщата, изкачи се по стъпалата, които прекосяваха амфитеатрално разположените градини и влезе в дома си през френските прозорци на терасата.

Тъкмо събличаше пелерината си и тежкото сако в дългия коридор, когато чу вик, проехтял като боен призив, и за нейна изненада видя Джордж на стълбите, едва-що не политнал надолу, с разрошена руса коса, размъкнати дрехи и лице, почервеняло от гняв. Маргарет летеше по петите му, с не по-малко измъчен вид. Само Ричард, който ги следваше по-бавно, изглеждаше спокоен и невъзмутим.

— За Бога! Деца! Какво става, да му се не види? — настойчиво попита Сесили с решителен и ясен тон, докато сваляше ръкавиците и шала си, хвърляйки ги върху връхните си дрехи, оставени върху един стол.

— Не съм виновен! Не съм аз, мамо. Не аз разбих стената — извика Джордж, докато тичаше към нея по коридора, и както обикновено я прегърна, вкопчен в нея. — Не съм виновен, мамо — повтори той с хленчещ глас. — Нейна е вината, тя ме блъсна.

Ръцете на Сесили автоматично прегърнаха единайсетгодишното момче с присъщия й покровителствен жест, но погледна над главата му към сестра му Мег, която оправи жакета си, после приглади русата си коса и я прихвана на тила с черната си копринена панделка. На нея също й личеше, че са се боричкали, и то явно с Джордж.

Мег колебливо направи няколко крачки към майка си и промълви с треперещ глас:

— Джордж е виновен. Той започна всичко.

— Не е вярно! — изкрещя в отговор той.

— Тихо! — извика Сесили. Инстинктивно вярваше на Мег, която обикновено бе твърде лоялна към Джордж. Защо ще го напада, ако не си го е заслужава? Погледна дъщеря си и продължи: — Моля те, обясни ми какво се случи, Мег, тъй като поне ти си на себе си.

— Аз съм този, който се владее — обади се Ричард.

— Виждам — отговори майка му. — Хайде, Мег, за какво е тази врява?

— Бяхме в старата си стая за игри. Ричард четеше, аз подреждах колекцията си от марки. Джордж си пилееше времето и му ставаше все по-скучно. Изведнъж ми налетя и ми взе албума. Всъщност, мамо, ми го грабна много грубо. После се разскача из стаята, като го размахваше из въздуха. Изплаших се да не повреди някои от хубавите ми марки, които татко ми е давал през годините, така че скочих и се опитах да си го взема. Но Джордж ми се изплъзна, подиграваше ми се и ме ядоса. Втурнах се към него и, естествено, той се помъчи да ми избяга, препъна се в една табуретка и се блъсна в стената до камината. Тя се вдлъбна, а Джордж пропадна навътре в стената, но беше много странно, защото зад нея се оказа цяла стая.

Сесили замръзна. Тайникът на свещеника, зазидан от Ричард, когато първото им дете, Ан, се роди. Скривалището на свещениците, построено преди стотици години. Сигурно място, за укриване на проповедници през годините на религиозни гонения. Много католически семейства, също като Деравенел, бяха поръчали да им ги изградят. Ричард реши, че тайната врата трябва да се закове. Безпокоеше се, че малкото момиченце може да се заключи вътре и да се задуши, преди да го извадят. Така че я обезопаси. И никой не знаеше за тайника, освен нея и съпруга й и прадедите от фамилията Деравенел от миналото, разбира се.

Сесили отвори уста да заговори, но я затвори, когато най-малкият член на семейството пристъпи напред, приближавайки се към нея. Лицето му бе тържествено, очите — сериозни, замислени, както му бе присъщо. Напълно се владееше, както беше заявил, далеч повече от брат си и сестра си.

Това, което накара Сесили да замълчи, бе черният кожен бележник, който Ричард стискаше в ръце. Със сигурност беше изчезналият тефтер на съпруга й. Онзи, който бе търсила, както и Нед в стаите на баща си в Лондон.

— Аз влязох през стената — говореше й момчето, — за да помогна на Джордж, мамо. Бе паднал по гръб на пода. Между стените. Поне така си помислих отначало, но когато се приближих до него, се озовах в някаква малка стаичка. Там имаше един скрин и когато помогнах на Джордж да се изправи, заотварях чекмеджетата, само едно се оказа заключено. Както и да е, мамо, открих това — пристъпи по-близо до Сесили и тикна в ръцете й черния кожен бележник.

Сесили се откопчи от задушаващата прегръдка на Джордж и пое тефтера от най-малкото си дете.

— Благодаря ти много, Дики — прошепна тя.

Докато го държеше в ръце, заля я прекрасен прилив на надежда. Съпругът й нахвърляше бележки в него почти всеки ден. Тя нетърпеливо го отвори и видя редици числа, но твърде малко думи. Тук-там имаше странни изречения, но в нито едно от тях не намираше смисъл. Изпълни я разочарование и сърцето й помръкна. За кратък миг бе решила, че бележникът може да й разкрие нещо важно, което да е от значение за Нед. Обаче бележките вътре бяха истинска загадка. Освен ако някой не ги разгадае. Нима беше някакъв шифър? Навярно.

Оливери! На часа Сесили се сети за италианеца, който очевидно бе близък колега на съпруга й и силно желаеше да им помогне с каквото може. Щеше ли да знае какво означават числата?

Мег прекъсна мислите й, като настоя:

— Мамо, наистина Джордж ми взе албума, каквото и да говори. Грабна го и хукна с него из стаята.

— Не е вярно — извика средният й брат, а гневът му явно личеше.

— Джордж, кажи ми истината. Така ли направи, както твърди Мег? — попита Сесили с леден тон.

— Не — започна той, после гласът му стана несигурен под неподвижния и критичен поглед на майка си.

— Питам те за последен път — заяви Сесили.

— Само… исках да… разгледам марките — измънка той с виновен тон, срам се изписа на лицето му, той се изчерви, докато майка му го държеше за раменете и се взираше в очите му.

— Няма да търпя лъжи, Джордж. Сега, извини се на сестра си.

— Съжалявам — промълви той, без да поглежда към Мег.

— Ако обичаш, Мег, ела напред. Точно така, застани до брат си. Сега, Джордж, обърни се към сестра си, кажи й, че съжаляваш и й подай ръка. А ти, Мег, също си длъжна да се извиниш.

Двамата направиха, както им каза, без повече спорове.

Сесили добави:

— Е, Джордж, както виждам нищо ти няма, дрехите ти не са пострадали, така че спри да се оплакваш. Моля.

Старата стая за игри в „Рейвънскар“ бе изцяло облицована в тъмно дърво. С изключение на зейналата дупка, отворила се при падането на Джордж, изглеждаше в идеален ред. Но Сесили осъзна, че част от ламперията лесно може да падне. В края на краищата бе на векове, а някои видове дървесина гниеха с течение на времето.

„Рейвънскар“ бе изграден, когато на трона била кралица Елизабет, преди почти четиристотин години, тогава е било построено и скривалището зад стената, на която се намираше камината. В началото на владичеството й започнали религиозни гонения след бунтовете на католиците на север и много известни семейства като Деравенел, построили тайници, в които да укриват свещеници, в случай че внезапно нахлуят войници.

Сесили докосна дървото около дупката, която Джордж бе отворил, и няколко трески се разпаднаха в ръката й. Действително бе крехка и чуплива и Джордж, едричко момче, очевидно се бе стоварил с все сила върху ламперията.

Като отстъпи назад от разрушената стена, тя се опита да си припомни къде преди години съпругът й бе заковал пироните, доволна, че паметта не й играе шеги. На два метра от дюшемето, в горната част на втория лист ламперия, на по-малко от метър от камината — точно там бе заковал малката врата.

Сесили взе един стол, поставен до кръглата маса в средата на стаята, и го издърпа до стената, на която се намираше камината. Висока и атлетична, тя бе и много подвижна. Повдигна дългата си черна пола, покатери се върху стола и протегна ръка, опипом затърси пироните. Вече ги нямаше, точно както бе предположила. Допря пръсти до дупчиците, където са били забити. Бяха потъмнени с байц или тъмна вакса за обувки, и то съвсем скоро. Не се съмняваше, че пак Ричард ги е извадил, точно както ги бе заковал наскоро, след като първото им дете, Ан, се появи на света.

Сесили внимателно слезе от стола, бързо отиде до камината и взе ръжена. Наведе се напред, осветена от яркия огън, хвърлящ отблясъци нагоре към комина, и като съсредоточи погледа си, най-сетне забеляза малкия метален лост, монтиран в долната част на тухленото огнище. Покрит със сажди, той едва се виждаше и трудно можеше да се открие, дори и ако човек знаеше точно къде да го търси.

Вдигна ръжена, замахна надолу, удари лостчето и изведнъж ламперията, отдавна разкована, бавно се отвори и образува проход.

След като остави ръжена, Сесили се приближи до тайника и ловко се провря вътре през тесния вход. За голяма нейна изненада установи, че помещението е сравнително чисто. Очевидно Ричард бе избърсал праха, когато бе отворил скривалището за първи път, след толкова години.

Основната цел на Сесили бе скринът; отне й само миг да открие заключеното чекмедже, което успя да отвори с помощта на чифт ножици.

То леко се плъзна навън, тя почувства удовлетворение и прилив на надежда. Знаеше с непоколебима увереност, че в заключеното чекмедже ще намери нещо, прибрано там на сигурно място от съпруга й, и наистина имаше. Бе втори черен кожен бележник. Този бе малко по-голям от първия, който Ричард бе открил, златните релефни инициали на съпруга й се четяха в долния край, когато протегна към тях ръка, тя потрепери; отвори го и зачете. Вълнението й нарастваше все повече, докато стоеше пред камината в детската стая и разгръщаше страниците.

Не чете дълго; това, което бе видяла до момента й бе достатъчно, за да разбере колко важно е то за Едуард. Забърза надолу по стъпалата и веднага влезе в малката всекидневна в съседство със спалнята й и се настани до бюрото.

Постави ръце върху дневника, защото бележникът бе именно това, загледа се в далечината и се замисли. Едуард трябваше да получи тефтера възможно най-бързо, но как да му го даде? Не искаше да го изпраща по пощата — боеше се, че има опасност да се изгуби. Можеше да проводи Джесъп в града с него. В запечатан пакет би бил в безопасност от любопитни погледи. Дали пък да не го занесе лично? От друга страна не й се искаше да оставя децата тук сами. Немислимо бе да ги вземе със себе си, разбира се. Какво да прави… как да постъпи?