Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (4)

4.

Сесили Деравенел бе известна с твърдостта и желязното си самообладание, но в този момент от тях не бе останала и следа. Едуард болезнено осъзна този факт, когато откри майка си в личния й апартамент на горния етаж.

Почука на вратата и направо влезе вътре, без да изчака поканата й, досещаше се инстинктивно, че тя се нуждае от него, от утешителното му присъствие.

Майка му седеше на канапето до камината, в малката всекидневна, граничеща със спалнята й, и се взираше в пламъците. Когато обърна глава и погледна към него, той веднага забеляза разстроеното й изражение, силно зачервените й очи, отчаянието, обгръщащо я като фина мрежа. Скръбта й бе така несъмнена, така необятна, че за момент той забрави собствената си мъка и забърза към нея, а на лицето му се изписа тревога.

Седна на дивана, прегърна я и я притегли към себе си.

Сесили се възпротиви по-скоро по навик за част от секундата, после рухна в обятията му, вкопчи се в него и се разрида, като че покрусеното й сърце щеше да се пръсне.

Едуард никога не бе изпитвал трудност да разбере тази елегантна и царствена жена, която на мнозина се струваше високомерна и странно далечна. Познаваше истинската й същност още от детството си и знаеше колко деликатно и любящо е сърцето й, колко дълбоко обича тя баща му, него самия и другите си деца. Никога не бе преставала да бъде съпричастна съпруга и майка, бе състрадателна, чувствителна към нуждите на всички, неизменен и верен съюзник на семейството. Бе и милостива — готова да помогне всекиму в беда, особено на прислугата в имението, която я боготвореше и я наричаше ангел.

Майка му таеше в душата си обич към брат си, а и зависеше от него. Освен че бяха силно привързани един към друг, Рик се грижеше за финансовите дела на сестра си и управляваше състоянието, оставено й от баща им, Филип Уоткинс.

Сега двамата най-важни мъже в живота й — съпругът й и брат й — бяха изтръгнати от сърцето й в един миг, и то с ужасна и страховита безвъзвратност. Животът й рязко се бе променил, така неочаквано, че не й достигаше дъх; в съдбата на всички настъпи жесток обрат и никога нищо нямаше да бъде както преди. Нито за майка му, нито за него или братята и сестрите му.

Невил Уоткинс се бе превърнал в глава на фамилията, а самият той бе станал глава на клана Деравенел, клона от Йоркшир. Налагаше се да поеме цялата отговорност към семейството, всичко, за което досега баща им бе имал грижа, плюс акциите им в семейната компания. Този факт го тревожеше и Нед не бе съвсем сигурен как ще успее да се справи с всичко това, да учи в университета, а освен това не бе посветен в делата на компанията.

Двайсет и две годишният Невил бе женен, с две малки дъщери, опитен светски мъж, способен бизнесмен, високо уважаван от връстниците си, докато Нед още нямаше и осемнайсет и мнозина го считаха за момче. Не притежаваше опита на братовчед си, а определено му липсваше и благоразумието му. Поне засега.

Независимо от това той и Невил трябваше да съберат отломките и да се погрижат за семействата си, да положат усилия да върнат предишния си живот в нормалните му релси. Нед напълно съзнаваше, че това ще отнеме известно време. Предстоеше да преминат през период на траур, трябваше да се уредят някои въпроси. Ясно му беше, че има много да учи, и то бързо, ако иска да се справи със задачите си както трябва и за доброто на всички. Все едно да пазя равновесие по високо опънато въже, помисли си той.

И през цялото време бе длъжен да не губи самообладание, това се подразбираше от само себе си. Осъзнаваше, че може да има доверие само на един човек, освен на майка си, и това беше Невил Уоткинс. Братовчед му и той бяха обвързани един с друг, както никога преди, и Нед знаеше, че има нужда от него, от наставленията и подкрепата му, ако искаше да успее…

Гласът на майка му прекъсна мислите му:

— Съжалявам, Нед, че се поддавам на скръбта си, но не мога да се овладея. Моля те да ми простиш.

— Майко, няма нищо за прощаване! — бързо възкликна той, поглеждайки обляното й в сълзи лице, извади носна кърпичка и нежно избърса мокрите й страни. — По-добре е да излееш мъката си. Не бива да я сдържаш в себе си, знаеш. И трябва да свикнеш да живееш с нея. Хората, които погребват скръбта в себе си, се поболяват.

— Да, прав си — отвърна тя. — Очакват ни трудни времена, но се налага да намерим начин да продължим, да водим нормален живот, доколкото можем. Длъжни сме да мислим за децата, да се грижим за тяхното благополучие. Ще имат нужда от мен, Нед, а със сигурност и ти ще им бъдеш необходим, при все че съм убедена, че самият ти ще имаш прекалено много други грижи.

Едуард кимна и стана.

— Да отидем и поговорим с тях, ако се чувстваш по-добре. Не искам някой от слугите неволно да се изпусне…

— Те знаят, Нед. Вече им съобщих — прекъсна го Сесили и вдигна поглед към сините му очи. — Естествено приеха го много тежко. Знаех, че така ще стане. Влязох тук преди минути, за да се опитам да дойда на себе си. Мъчех се да се успокоя, когато ти дойде. Но да, по-добре да идем и да ги утешим, да им вдъхнем увереност, че всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли си, че вече си готова? — попита той и я погледна очаквателно.

Гласът на Сесили леко потрепери, когато отвърна:

— Така смятам, Нед. Налага се да дойда с теб, за тяхно добро.

Той й подаде ръка, тя я пое и се изправи. Заедно напуснаха стаята. Бавно се изкачиха по стълбите, водещи към етажа с детските спални, които по-малките деца все още използваха.

Щом съзря майка си, Джордж скокна от стола, на който седеше, завтече се към нея и така бурно се притисна към тялото й, че тя леко залитна. Обгърна я с ръце, както винаги нуждаещ се от закрилата, одобрението и обичта й.

— О, мамо, защо е станало така? Защо? Защо? — ридаеше той и сълзи се стичаха от зелените му очи. — Защо? — извика още по-силно, а детското му лице бе сгърчено от скръб и гняв. — Искам да зная защо татко и Едмънд няма да се върнат. Моля те, отговори ми, мамо.

— Стига да знаех, разбира се, че щях да ти кажа, Джордж — тихо отвърна Сесили и прегърна момчето, като гледаше надолу към него с натежало сърце. Погали с ръка русата му коса и продължи: — Никой от нас все още не е разбрал напълно какво се е случило, Джордж. Нед ще разбере, ако успее, и тогава ще ни съобщи.

Джордж извърна лице към брат си и жално запита:

— Нали ще го сториш, Нед?

— Непременно… веднага щом аз разбера, ти ще бъдеш следващият. — Едуард се приближи до майка си и брат си, прегърна и двамата, сякаш да ги защити, и ги задържа до себе си, докато не забеляза, че Мег е застанала до прозореца и плаче. Скръбните думи на Джордж и риданията на Мег като че подчертаваха абсолютното безмълвие на Ричард, пълната неподвижност, която го заобикаляше. Най-малкото от децата се бе сгушило на един стол в далечния край на стаята, лицето му бе бяло като платно, сиво-сините му очи изглеждаха почти черни на сумрачната следобедна светлина. Момчето излъчваше такава печал, че сърцето на Едуард се сви.

След като се отдръпна от майка си, която все още държеше в обятията си Джордж, с бързи крачки Едуард се отправи към Ричард. Взря се в най-младия член на семейството и веднага забеляза, че прежното измъчено, безутешно изражение отново се бе настанило на лицето на детето.

— Не се плаши, Дик — нежно промълви Ричард и се наведе към момчето. — Аз ще се грижа за теб.

Ричард кимна и неуверено се изправи на крака. Обърна очи към обожавания си брат и прошепна:

— Искам да зная всичко, като Джордж. Искам да разбера какво се е случило с татко и Едмънд — сълзи бликнаха от очите му и той добави с треперещ глас, който едва се чуваше: — Споменах, че Едмънд понякога е нетърпелив… бих искал да не го бях казвал.

— Разбирам, но няма значение, Дик, действително няма — протегна ръка, придърпа момченцето и силно го притисна в обятията си, галейки тъмната му главица. — Ще те пазя. Винаги.

— Обещаваш ли? — прошепна детето.

— Заклевам се. А ти се постарай да бъдеш смел и да помагаш на мама.

— Непременно, Нед. И аз обещавам — поколеба се и след това попита: — Ще заминеш ли за Италия?

— Да, налага се, а братовчед ни Невил ще дойде с мен. Ще разкрием всичко и после ще ви кажем.

— Нали ще се върнеш, Нед? — запита Ричард, гласът му трепереше, очите му се напълниха със сълзи.

— Разбира се, че ще се върна… „Рейвънскар“ е мой дом, а нали и вие сте тук? Винаги ще се връщам при вас, малка Рибке.

Ричард кимна и хвърли поглед към Мег.

— Плаче отдавна.

— Веднага ще отида при нея, може би ще успея да я утеша.

Миг по-късно Едуард държеше сестра си в обятията си, опитваше се да я успокои, да облекчи мъката й, да й даде утеха.

Мег поплака още малко на рамото му и най-после, поемайки дълбоко дъх, успя да се овладее. Постепенно раменете й престанаха да потрепват и хълцанията стихнаха. Когато вдигна ръце към лицето си и избърса сълзите й с връхчетата на пръстите си, Едуард съзря горестта в очите й. Цялото семейство бе съкрушено от трагичната вест, която Невил им бе донесъл този следобед. Много време щеше да мине, преди да я преживеят, ако изобщо успееха.

Едуард тихо заговори на Мег, повдигна лицето й и я накара да го погледне.

— Мама има нужда от теб в този ужасен момент, скъпа Меги. Трябва да положиш усилие, да бъдеш силна заради нея, да й помагаш за Джордж и особено за Ричард, който мълчаливо страда.

Мег успя само да кимне, не смееше да се довери на гласа си. Бе изключително близка с баща си и Едмънд и болката, която я измъчваше, откакто научи за смъртта им, я прогаряше като нажежено желязо. Съзнаваше, че никога вече нямаше да бъде безгрижното младо момиче и ще скърби за тях през целия си живот. Имаше чувството, че е остаряла за няколко мига.

След малко, като си пое дълбоко дъх още веднъж, заговори:

— Колко дълго ще те няма?

Едуард поклати глава, очите му изведнъж помръкнаха.

— Честно казано, не зная. Седмица, може би две, просто не мога да преценя колко време ще отнеме да… — внезапно млъкна. Щеше на глас да си зададе въпроса кога ще успее да докара телата в „Рейвънскар“, но осъзна, че не е в състояние да произнесе страшните думи.

 

 

Едуард не можеше да заспи. Всевъзможни тревожни мисли се бореха в съзнанието му, една от друга по-злокобни, а не успяваше да се съсредоточи върху нито един проблем.

Когато си легна преди час-два, вярваше, че в тишината и спокойствието на спалнята си ще разнищи бързо всичко, но не стана така. Сънят продължаваше да бяга от него, а разтревоженият му мозък не спираше да работи.

Изпусна приглушена въздишка, раздразнено отметна завивките и стана. Облече дебелия си вълнен халат, зашляпа бос към камината и хвърли още две цепеници в огнището. На часа към комина литнаха искри, новите подпалки запукаха и на светлината на рязко лумналия огън видя, че часовникът на полицата над камината сочи един и трийсет. Изненада се колко късно е станало.

След като пъхна крака в пантофите си, Едуард издърпа едно кресло по-близо до камината и седна, а умът му продължаваше да препуска. Този ден бе най-лошият в живота му, никога нямаше да го забрави. Потънали в скръб и мъка, майка му и другите деца седяха на масата в трапезарията, заедно с него и Невил, неспособни да докоснат храната си. И наистина никой от тях не яде, нито кой знае колко говориха. Всички бяха стъписани и потресени от новината за трагедията, покосила семейството им, както и това на Невил.

По-късно майка им отведе горе децата по стаите им; не след дълго се завърна — бе ги поканила с Невил във всекидневната си.

След няколко минути икономът Джесъп им сервира поднос с чаши за коняк и гарафа със златиста течност, остави я на една маса в ъгъла и се оттегли. Само Нед и Невил си наляха питие: майка му както винаги отказа.

След като и тримата се настаниха край камината, за кратко Сесили остана замислена, после напрегнато погледна към Нед.

— Зная, че се налага с Невил да отпътувате за Италия — започна тя, поколеба се, преди да продължи: — Искам само да те предупредя да бъдеш извънредно предпазлив. Ти също, Невил. Внимавайте и не оставяйте нищо на случайността.

И двамата й обещаха, че през цялото време ще се пазят и ще се грижат един за друг.

След като кимна разбиращо, Сесили заговори с нисък, унил глас:

— Около нас витаят сили, за които нищо не знаем. Трябва да бъдем нащрек и много, много предпазливи.

— Какво искаш да кажеш, майко? — бързо попита Едуард и се намръщи.

— Не мога да ви дам точно обяснение, знам само, че интуитивно долавям… опасност.

— Никога не пренебрегвам женската интуиция — промълви Невил. — Обикновено е безпогрешна.

Сесили продължи:

— А ти, Нед, ще се наложи да започнеш работа в „Деравенелс“, веднага щом се завърнеш.

Изненадан, той се втренчи в нея изумен.

— Няма ли да се връщам в Оксфорд? — попита той.

— Не, не е възможно. Баща ти е мъртъв. Според закона като първороден син ти си и негов наследник. Значи си длъжен да започнеш работа в „Деравенелс“. Това е семеен дълг… Когато наследник на главата на семейството навърши шестнайсет, трябва да заеме мястото на покойния си баща. Очевидно не със същите права, а като помощник-управител, но само с едно стъпало по-ниско в йерархията. Но наследникът е длъжен да стане част от компанията, няма друг избор. Открай време е така.

— Разбирам. Сега, когато го спомена, си спомням, че преди няколко години татко ми обясни това старо семейно правило.

Невил се намеси:

— Припомни си какво ти казах по-рано, Нед, ще ти помогна с каквото мога.

Едуард само кимна. Майка му се обърна с лице към Невил.

— Кога предвиждате да напуснете „Рейвънскар“? — някак изненадващо попита тя.

— Утре сутринта. Каретата ми ще ни откара до Йорк, откъдето ще продължим към Лондон със следобедния влак — братовчед му помълча за момент, отпи глътка коняк и довърши: — Стигнем ли в Лондон, планирам да отпътуваме за Континента^[1] в петък или събота.

— Ще ти бъда благодарна, Невил, ако ми се обаждаш, както и ти, Едуард.

И двамата обещаха.

Изричайки последните думи, майка му се изправи на крака и те незабавно я последваха. На прага тя тихо промълви:

— Днес бе най-потресаващият ден за всички ни, ще се кача да се уверя, че децата спят спокойно… днес се проляха твърде много сълзи и много сърца бяха разбити.

Останали сами, Едуард и братовчед му поговориха още малко предимно за непосредствените си планове за пътуването, после се качиха горе, за да се оттеглят за през нощта.

Сега Едуард се взираше в пламъците и мислеше за смъртта на баща си.

Отмъщение. В съзнанието си Едуард преобръщаше думата отново и отново. Невил искрено вярваше, че враждебна клика в компанията „Деравенелс“ е наела един или няколко убийци, за да погубят баща му. Обаче Едуард знаеше, че братовчед му не разполага с нищо конкретно, за което да се залови, никакви неоспорими доказателства; бяха само подозрения от негова страна, предположения свързани с „вътрешния ми инстинкт“, както го бе нарекъл Невил.

Едуард много добре си спомняше, че баща му се оплакваше и негодуваше срещу начина, по който компанията се управляваше от години, а напоследък възмущението му бе станало още по-силно. Основният прицел на баща му бе Хенри Деравенел Грант, потомък на ланкашърския клон на фамилията Деравенел. Хенри бе председател на борда на директорите и братовчед на баща му.

— Стопанин, който нехае за земята си — пренебрежително го бе окачествил баща му, окичвайки го и с други епитети.

„Но защо привържениците на Хенри биха се решили на убийство?“ — питаше се Едуард. Лесно можеха да нарочат Ричард Деравенел за безполезен и да ограничат властта му в компанията, или да го принудят да се оттегли.

Облегнат на фотьойла си, затворил очи, Едуард дълго размишляваше, но не можеше да открие отговора. Нещо повече, други съмнения се пораждаха в главата му и отново всичките оставаха без отговор. Един въпрос особено изпъкваше: защо бе заминал баща му за Италия да инспектира неуредиците в мраморната кариера в Карара? Това определено бе работа на Обри Мастърс, оглавяващ отдела по минодобив. И защо и Едмънд, и чичо му Рик, и Томас бяха убити, ако целта е била баща му? Бе напълно объркан и изведнъж го обзе мисълта, че съмненията няма да му дадат мира, докато не пристигне в Карара и не започне настойчиво да задава въпроси на местните власти, както и на управителя на каменните им кариери. Чак тогава навярно щеше да получи по-голяма яснота по въпроса с пожара, причините за него и начина, по който бяха загинали близките му.

Докато се взираше в бумтящите пламъци, Едуард се сети, че не бе погледнал в бюрото на баща си. Възнамеряваше да го стори по-рано, но мъката на децата, тъгата им и нуждата им да бъде край тях така го погълнаха, че му се изплъзна от ума. Изправи се, бързо излезе от спалнята си, тръгна по коридора и отривисто заслиза по широкото стълбище към дългата галерия.

След секунди запали осветлението в просторния кабинет на баща си и се запъти към писалището, разположено до прозореца. Знаеше точно къде е скрит ключа — преди време баща му бе показал тайника.

„В случай че се налага да отвориш бюрото ми, докато ме няма“ — бе обяснил.

Коленичил пред махагоновото писалище стил крал Джордж, Едуард пъхна главата и раменете си в пространството между чекмеджетата и протегна ръка към задната част, за да вземе ключа, закачен на една кукичка.

Бавно, внимателно Едуард претърси всяко чекмедже. Баща му бе добросъвестен до педантизъм и всичко беше грижливо подредено. Но не се натъкна на нищо важно. Нямаше бележки, нито записки, нито дневници или каквито и да било папки във връзка с работата на баща му или с компанията „Деравенелс“. Всичко в бюрото бе лично и без особено значение.

Ядосан, седна на стола, очите му блуждаеха из кабинета и Едуард се замисли за баща си и колко много обичаше тази стая в „Рейвънскар“. Сам бе избрал всяка мебел и посочил мястото й в нея. Погледът му попадна върху колекцията от старинни монети на баща му, множеството фотографии на семейството в сребърни рамки и безценните книги. Подвързаните с кожа томове бяха грижливо подредени на ниски рафтове, разположени покрай една от стените.

А, ето ги и портретите… картини с образите на членове на семейството от древни времена досега. Ги дьо Равенел, основател на династията, образът му върху старото платно бе някак избледнял. А на отсрещната стена висеше наскоро завършеният портрет на баща му, поръчан от майка му и окачен от нея там само преди няколко седмици. Докато се взираше в лицето на баща си, в гърлото на Едуард заседна буца. Преглътна с усилие, потисна напиращите сълзи. Колко щеше да му липсва!

Очите му се плъзнаха по-нататък, съсредоточиха се върху отсрещната стена и там забеляза двамина от клона Търнър на Деравенел от Уелс, заедно с портретите на неколцина Грант от Ланкъшър. Последните излъчваха неясна заплаха, определено Търнър бяха по-ведри, но от тях не бяха останали много, само двама, доколкото знаеше. Този клон се бе стопил и изчезнал. Е, поне баща му се бе изразил така…

Неясно шумолене, последвано от плахо покашляне, прикова очите на Едуард към вратата. С изумление забеляза, че брат му Ричард е застанал там, загърнат с вълнения си халат, и се взира в него.

— Защо, за Бога, си буден в този час, Рибчо? Посред нощ е! — разтревожен Едуард се изправи и бързо прекоси стаята, за да стигне до малкия си брат. Поведе го към камината и ласкаво му се скара: — Много е късно да стоиш буден, стари приятелю — седна и притегли Ричард към себе си.

— Не можах да заспя, Нед. Отидох в спалнята ти, но теб те нямаше — гледаше го настойчиво в очите и попита: — Наистина ще се върнеш, нали?

— Разбира се, нали ти обещах?

— Да. Но виж, Нед, не мисля, че Джордж и аз сме достатъчно големи, за да се грижим за мама и Мег… за разлика от теб. Така че трябва да се върнеш.

— Разбирам какво искаш да кажеш и докато се усетиш, ще си бъда вкъщи, не се безпокой. Веднъж да си свърша работата в Италия и си идвам. Но знаеш ли, Дик, струва ми се, че двамата бихте могли да държите положението под око вместо мен, нали? Май е редно да кажа под четири очи?

Ричард се помъчи да се усмихне, но сиво-сините му очи останаха тъжни.

— Предполагам.

„Странно как очите му стават понякога повече по-сини — помисли си Едуард. — Друг път се променят в оттенък на сива шиста или пък изглеждат почти черни. Явно отразяват настроенията му.“

— Хайде, стари приятелю, да се качваме горе — подкани го той. — Време е и двамата да заспиваме, какво ще кажеш?

Ричард само кимна. Хванал ръката на Нед, той се остави да го поведе навън, да прекосят заедно дългата галерия и да поемат нагоре по стълбите. Чак когато стигнаха до площадката на първия етаж, Ричард подръпна ръката на Едуард.

— Може ли да спя при теб тази вечер, Нед? Както правех, когато бях съвсем мъничък и се боях от тъмнината?

— За мен ще бъде огромно удоволствие да споделя леглото си с теб — отвърна Нед, усмихна се на осемгодишното момче, понеже разбираше, че Ричард има нужда да се почувства сигурен, защитен и в безопасност тази нощ. Днес изживяха толкова болка и мъка.

Широката, щастлива усмивка на по-малкия му брат успя истински да стопли сърцето му.