Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (9)

8

Лив Улман. Мисля си за Лив Улман. Докато седя под една повехнала, полумъртва палма и оглеждам без особен интерес красивите жени, си мисля за Лив Улман.

Веднъж, много отдавна, й откраднах кучето. Една чернилка на име Пан. Или Пакс. Не си спомням точно, което всъщност ме дразни. Отвличането се състоя в Рьорос, най-вероятно през 1968 г. Тя беше красавица на трийсет, а аз — грозница на осем. Даде ми петдесет крони, когато й го върнах. Лъжата просто се изплъзна от устата ми: „Намерих го.“ Малкият Пан/Пакс беше преседял четири часа в мазето на Рьороския хотел. Беше си прекарал чудесно — винаги съм се отнасяла добре с животните, — но цялата вечер се скъсах да рева заради нечестно спечелените крони. Доколкото си спомням, не върнах парите и съвестта ми се нуждаеше само от едно денонощие, за да се успокои.

Никоя от минаващите тук не е красива като нея. Дори не харесвам светлокосите. Напротив, никога не съм си падала по блондинки; без да храня някакви специални — във всеки случай не преднамерени — предразсъдъци към тях. Тъмната кожа и особено черната коса са много по-красиви; по свой начин по-топли и подканящи. И въпреки това: тези дами, във всички нюанси от черното до бежовото, с гъвкавите си гърбове и зашеметяващия си произход, които провлачват дългите си крака, тези жени с разноцветни рокли и едва доловим дъх на пот, докато преминават покрай мен по плажа, забързани към неизвестни за мен цели, не могат да бият Лив Улман. По никакъв начин.

Лив Улман е самото олицетворение на красотата. Тя е съвършена, само погледнете рижия нюанс, който със замах изтрива глуповатото покритие на светлорусите коси. Погледнете очите: не големината ги прави великолепни, а съдържанието в тях; едно бездънно проникване в човешкото битие и същност — умение, тежко за носене, което никога не успява да сломи подчиненото излъчване на наивност — истинската предпоставка за красотата.

Успявам да мисля за Лив Улман почти трийсет минути.

Вече изминаха четири месеца, откакто съм докосвала друго човешко същество. Или съм била докосвана. Дори не съм се здрависвала; когато пристигнах, установих, че хората, от които щедро купувам всякакви услуги, се смущават от протегнатата ръка. Намират го за нахално, глупав опит от страна на — в техните очи — богат човек, който се мъчи да бъде равен с тях, когато те са принудени, например, да карат шестнайсет мили — натам и обратно — до летището, за да донесат някоя дреболия, за смешната цена от седемстотин рупии, което прави приблизително двеста норвежки крони.

Това направо ще ме разболее. Липсата на физическо докосване. Липсата на секс. Бузите ми се изчервяват само при мисълта за това. Имам предвид: тук историята е претъпкана с човешки страдания, бедност и унижения, а аз съм замрънкала, че ще се поболея от липсата на физически контакт за няколко месеца.

Берген-Белсен. Болна. Виетнам. Навсякъде. Женски затвори. Затърсвам в себе си чувство за вина, което не намирам. Но тялото ме боли. Замръзвам, макар тук температурата никога да не пада под двайсет и пет градуса, дори през нощта. През деня дори се качва над трийсет, а зъбите ми тракат. В началото мислех, че съм пипнала малария. Лекарствата ми свършиха, предвидливо съм взимала профилактични мерки всяка сутрин и допълнителна таблетка всеки понеделник. Но не успях да си набавя други. Дори не знам дали няма да ми се изсмеят в аптеката, във всеки случай Херве се засмя, когато повдигнах въпроса пред него. Увери ме, че тук, на острова маларията е „ноу проблем“ и че се среща много рядко в начална форма. Доброкачествена малария! Звучи като доброкачествен рак или СПИН, или нещо подобно.

Не е малария. А самота. Но нямам право на оплакване.

Насекомите са най-гадното нещо, което познавам. Но все пак малките твари на Мавриций са като семейни познайници. Малко комари, известно количество мухи и няколко вида хлебарки, с които постепенно свикнах. Първия път, когато се сблъсках с едно от миниатюрните буболечкови създания, с които тук е пълното, то ми се видя толкова огромно, че за малко да изпадна в паника. Сега ми правят компания, когато всяка вечер на здрачаване изпълзяват по стената на терасата, малки, оранжево-червени и толкова страхливи от всичко и всички, че на всеки десет сантиметра пълзене спират за по десет минути равносметка. За едното дори мога да се закълна, че живее тука, има странно черно петно на гърба си, което прилича на мъртвешка глава. Нарекла съм го Фредерик, защото прилича на един мой познат със зелените си, малко изпъкнали, уплашени очи.

Врабчетата ме радват. Обикновени, сиви врабчета, досущ като нашите. Нашите. Цели две денонощия се чудех дали врабчетата са прелетни птици и ако са, дали някое от тях не ми е стар познайник, който е идвал у дома всеки ден и ми е помагал със закуската. Но не можах да си спомня.

Изобщо трудно се концентрирам. Почти непрекъснато ме мъчи главоболие. Не цялата глава, както при настинка или препиване, а по-скоро локализирана, бодяща, остра болка в една точка в лявото полукълбо. Поне да имах енциклопедия или лекарски наръчник. Тогава веднага щях да отворя на лявото полукълбо и да видя какво се управлява от него. Но нямам енциклопедия, а и не мога да си спомня. Всичко, което притежавам, са десет джобни романчета, които съм препрочела толкова пъти, че ги знам наизуст. Плюс едно издание с меки корици на сонетите на Шекспир. Колкото и да ги чета, никога не успявам да науча нещо наизуст. Дори номер XVIII, най-красивият, който някога й бях разказвала.

Когато бях дете, всичко беше различно. Научих Марсилезата преди да навърша три години! Спомням си веднъж, докато стоях и надничах през процепа на вратата към мама, татко и още четирима възрастни, които се смееха и забавляваха и внезапно ме видяха. Татко ме вдигна много високо, ухаеше прекрасно, очите му бяха светлосини като на баба, с малки бръчици в ъгълчетата, когато се усмихваше, и ме сложи на раменете си. Хванах се за ушите му и знаех какво очаква от мен. Пижамата ми беше цяла, със стъпала, въпреки че бях вече на шест, бяхме се върнали от Франция с багаж, препълнен с големи детски пижами. Той ме погъделичка по стъпалата през плата и се засмя още по-високо, а аз се почувствах като принцеса и дори успях да издекламирам три стиха от „Да, наистина боли“, преди мама да ме свали и да ме сложи в леглото, където трябваше да прошушне в ухото ми колко съм умна, за да не събудим сестра ми.

Можех да се върна вкъщи. Можех да продължа живота си.

Разбира се, че не мога да се върна. Трябва да остана. Само да можеше да изчезне главоболието, може би нощите щяха да се оживят и дори някой да ме докосне. Просто да ме погали по гърба.