Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (31)

30

Дори снегорините не можеха да развалят това. Снегът дишаше леко и чисто и изплютата сиво-кафява киша се опитваше да задуши снежинките, но въпреки това те танцуваха от неподправена радост над Осло, превзели центъра само за себе си. Беше нощта между Коледа и първия коледен ден, приблизително три часа призори.

Ребека и Сюне вървяха по средата на „Карл Йохан“^[1]. Вървеше се трудно, сякаш стъпваха боси по пуст пясъчен бряг; снегът бе синьо-бял и тежък като котва.

— Знаех, че ще се върнеш — каза Сюне.

Тя хвана ръката на Ребека, кожените й ръкавици бяха подарък за Коледа; Сюне имаше домашно плетени ръкавици с един пръст, с ледени бучки по тях. Ребека се усмихна; размахваха ръце помежду си, съвсем сами навън.

— Добре ли мина?

— Може да се преживее. Взе ги в полунощ. Те бяха смазани от умора; как си въобразява, че ще ги зарадва допълнително в полунощ, умът ми не го побира. Но децата бяха щастливи. Повече не мога да искам. А ти?

Сюне не отговори, тя отърси снега от себе си и се затича покрай „Танум“, чак до кръстопътя с четирите светофара, които изпращаха безсмислени сигнали в нощта с мигащите си жълти очи. Скочи в снега, обърна се по гръб и си представи, че е ангел.

— Страхотно. Виждала ли си нещо по-красиво от това?

— Всъщност това беше прекрасна идея, Сюне. Много добра идея.

Не искаше Сюне да забележи бдителния й поглед, изпратен във всички посоки толкова светкавично, че Сюне само се засмя и я дръпна в снега, когато Ребека протегна ръка да й помогне да се изправи.

— Сега Осло е само наш. Цял един град за нас самите.

Лежаха в снега с крака в противоположни посоки, допрели плътно глави и гледаха далечните звезди, които едва се различаваха между снежинките. Дъхът им бе също толкова синкав като рекламните светлини от сградата за Кино и театър и единственият звук, който достигаше до тях, беше далечното, слабо жужене на града, което нямаха представа откъде идва.

— Защо градът жужи като няма никой навън? Няма коли, хора. Какво издава този звук?

— Може би градът е жив сам за себе си — отговори Сюне и се търкулна по корем.

Лицата им, съвсем близо едно до друго, в обратни посоки; Сюне целуна Ребека по челото, имаше вкус на мраз и крем против измръзване.

— Може би градът наистина е живо същество? Може би диша и ние всъщност чуваме дъха му — каза тя и целуна Ребека още веднъж.

— Може би. И ние можем да го чуем сега.

— Обикновено сме толкова шумни, но сега онзи, който иска, може да говори с Осло. Но никой не иска. Хората лежат по къщите си и спят, препили с аквевит^[2].

— Здравей, Осло — каза Ребека и потупа снега до себе си.

— Здравей, Осло — извика и Сюне и постави ръкавиците като фуния от двете страни на устата си. — Чуваш ли ни?

Далечна полицейска кола проряза нощта и Ребека подскочи.

Сюне се затъркаля в снега и се засмя.

— Той ни отговори! Отговори ни, да го вземат дяволите!

Сирените утихнаха и Сюне дръпна Ребека обратно в снега. Седяха на кръстопътя между улиците „Карл Йохан“ и „Амундсен“, почти в идеалния център на столицата на Норвегия, бяха се скитали из града, без да срещнат жива душа.

— Той? Искаш да кажеш, че Осло е мъж?

— Разбира се — заключи Сюне и заклещи Ребека между краката си.

Гледаха Двореца. Снегът беше постлал целия му двор, бял килим, който грижливо и усърдно се опитваше да завие покрай статуята на Карл Йохан, яхнал гордо и непокорно коня си. Той не беше съгласен с това; само няколко купчинки сняг бяха успели да се задържат по раменете му и по гърба на коня.

— Как прекара празника? — попита Ребека, от нея се носеше дъх на стафиди и греяно вино; Сюне бе напълнила цял термос с него.

— Великолепно. Коледа… Нищо не може да се сравни с Коледа. Силе се беше подготвила великолепно, за първи път се събираме у тях. Малко се разсърдиха като си тръгнах. Или по-скоро им стана мъчно.

— Мислиш ли, че има някой в двореца в момента?

— Не вярвам — отговори Сюне. — Те не ходят ли в имението по това време? Или… би било ужасно тъжно да си в тази огромна къща в такава нощ.

— Толкова е прекрасно! — възкликна Ребека и се притисна по-плътно до Сюне. — Винаги ти хрумват страхотни неща.

— Хрумват ми? Това е нещо съвсем естествено. Правя това всяка Коледа.

— Глупости! Правиш го заради мен. Ти обикновено не прекарваш Коледа в Осло. Защо сестра ти реши този път да събере семейството ви?

Сюне се усмихна и прегърна по-силно Ребека.

— А ти какво щеше да правиш, след като тази вечер ти взеха децата, а мен ме нямаше в града, а? — прошепна тя. — Силе е прекрасна. Тя разбира всичко без думи. Защото е… Защото е Коледа.

Шумът от мотор зад тях накара Сюне да се обърне. Без да се замисли, тя натисна Ребека на земята, когато се опита да стане. Пакистанецът, шофьор на таксито, което бавно мина покрай тях, поклати отчаяно глава и направи знак с ръка, че са откачени.

— Сега отиваме вкъщи, Сюне — каза Ребека, докато гледаха червените светлини от отминаващите задни фарове по улица „Драмен“. — Отиваме вкъщи и ще си хапнем!

— Дадено — каза Сюне и изтича до чантата с термоса и сладкишите, която лежеше затрупана със сняг до Двореца. — Нося студено месо!

Ребека обикновено казваше: „вкъщи при теб“.