Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (20)

19

— Здравей, Сюне! Цяла вечност от последния път! Къде, по дяволите, се изгуби?

Преди някоя от тях да е казала каквото и да било, Фин вече си беше дръпнал стол от съседната маса.

— Здравейте — каза той, погледна Ребека и протегната ръка. — Фин Симонсен!

— Ребека — отговори глухо тя и се изправи наполовина.

— Е, как е, а? Съвсем изчезна?!

Той побутна главата на Сюне и тя се наклони към него.

— Двамата с Фин играем баскет в двора — обясни тя, без да знае как да постъпи.

— И гледаме видео, пием уиски, ходим на кино, отиваме до остров Ховед през лятото — бързо добави Фин, като не изпускаше Ребека от очи. — И се заглеждаме по жени.

— Стига си се занасял — каза Сюне, но не можа да скрие усмивката си.

Само как се беше надявала на това. Мечтала бе за него. Стотици пъти. Понякога непрекъснато. Обетът за мълчание, който бе дала с ръка на сърцето с призоваване на всички световни беди да се струпат върху нея и семейството, ако го наруши, й пречеше да се покаже с Ребека. Кратките, откраднати мигове през очите на другите — дори вечерите се прекарваха в най-отдалечените и скътани ресторанти, за да се намали до минимум шансът да попаднат на някой познат — чисто и просто й отнемаха възможността да се покаже с нея.

— Заета си, значи. Много работа!

Той махна на келнера и си поръча бира. Сюне не искаше да го накара да си тръгне. Искаше го седнал тук, загледан в жената с красивите черни очи и така очертани устни, че не се нуждаеше от контурна линия, толкова подканящи за целувка. Искаше й се да протегне ръка през масата, да вземе ръката на Ребека и да я подаде на Фин, за да усети кожата й: „Пипни, почувствай, не е ли великолепна, толкова гладка и суха, толкова женствена!“ Сюне искаше той да усети аромата на Ребека, лекия, екзотичен аромат, който не се дължеше на парфюм; „Почувствай! Помириши! Виж!“

— Ако трябва да съм честна, Фин, имахме важен разговор. Не мога ли да ти се обадя някой друг път?

Той многозначително поклати глава.

— Разбира се — каза. — Но мога да си допия бирата преди да си тръгна, нали?

„Изпий пет — помисли си Сюне. — Изпий им всичката бира.“

— Честно казано — продължи прилепчивият, слаб мъж, — защо престана да тренираш?

Той се облегна назад и я измери с поглед, дръпна се встрани и изгледа цялото й тяло.

— Напълняла си! Ха! Ела в петък, става ли?

— Ще видим.

— А ти? — обърна се той към Ребека. — С какво се занимаваш? Не съм ли те виждал преди?

— Не ми се вярва — каза Ребека.

Беше настъпила невероятна метаморфоза. Ребека се бе превърнала в непознат човек. Вече не принадлежеше на Сюне. На нейно място седеше хладният, но учтив шеф на експедицията, който Сюне бе видяла първия път, в Деня на свети Ханс, от когото всички малко се страхуваха. Беше издигнала невидима стена около себе си и развлечените дрехи сякаш не бяха на мястото си върху тялото й. Първоначално Сюне се обърка от промяната. После се вбеси. Сърцето й запрепуска диво и тя трябваше да се концентрира, за да успокои дишането си. Облиза устни и съвсем недискретно се заигра с копчетата на блузата си. Изчервяването й биеше на очи и когато вдигна поглед, можа да види, само да отгатне усмивката по лицето на Ребека.

— Сигурен съм, че съм те виждал преди — настояваше Фин и посочи Ребека, затваряйки очи. — Познаваш ли Лисе и Фредерик?

— Не, аз със сигурност не съм те виждала преди.

Той остана така, загледан в Ребека. Никой не каза нищо, а Сюне се бореше с парализиращото смесено усещане за триумф и поражение; тя не успя да предпази Ребека от онова, от което Ребека желаеше да бъде предпазена най-много от всичко на света, и едновременно цялото почти двуметрово тяло на приятеля й издаваше, че е впечатлен.

— Добре — предаде се той и изпразни чашата си на една глътка. — Да тръгвам тогава. Радвам се, че се запознахме! Той кимна на Ребека и прегърна Сюне. Прошепна й нещо забързано и ентусиазирано в ухото, което тя не успя да чуе.

Ребека се държа хладно цялата вечер. Не пожела да отиде със Сюне в апартамента й. Но от време на време това беше поносимо.