Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (14)

13

Просната по гръб, с ръце и крака леко разтворени върху изкуствената покривка на леглото, се чувствам, сякаш пропадам леко и меко, и все по-надолу. След мен пада и таванът, само мислите ми остават там, откъдето идвам.

Оплетени на ръка лъскави сламени стъбла, хванати в тънка дървена рамка. Върху тях, с цел защита срещу непокорното дъждовно време, което се развихря понякога по няколко пъти дневно, е поставен водоупорен пласт. Таванът е водоизолиран. Тъй като не е замислена да пази от студ, конструкцията я бива. А и тук никога не е студено. Поне не навън.

Пропадането ми е толкова бързо и леко, че почти ме приспива, а сънят по това време на денонощието е табу. Рязко се изправям. Рамката на леглото се забива в гърба ми, което е добре.

Продължавам да мръзна, но не както преди. Не може да е малария, защото нямам други признаци. Освен главоболието. Седя в леглото с поглед, вперен в сламения покрив, за да се уверя, че е спрял да пада с мен. Вентилаторът се върти ли, върти. Задържа ли поглед в центъра му, изглежда като перка на хеликоптер; зарязвам трите му перки, съсредоточавам се само в движението — като спици на колело. За кратко успявам да различа отделните перки, но само когато спра погледа си в краищата им, обаче съвсем за кратко, а и ме заболява главата. Още повече.

Още пазя бележката. За разлика от нея, аз пазя всичко. Абсолютно всичко. Не е толкова много, че да не може да се побере в кутия за обувки. Не я биваше в писането на писма. Не беше жена на големите думи. Аз можех да напълня цели куфари с писания, ако не беше фактът, че тя постепенно изгори повечето. Почти всичко. Събирам нещата в кутия за обувки от Италия, с шарки от полски цветя и зелен капак. Толкова треперех за тази кутия, че я носих като ръчен багаж в самолета.

Бележката вече се е изцапала. С времето — искам да кажа; тя се върна, както винаги — като оставим настрана шока, че ме отхвърли толкова брутално и отчаяното ми влюбване, именно краткостта на съобщението ми причини най-много болка.

Това, че дори не го беше подписала. Че написаното бе толкова кратко. Че можеше да ме остави просто така, без нищо.

Взирам се във вентилатора на тавана и разтривам веждите си. Белегът все още си личи. Нося го като благороднически знак. Обичам го. Мразя белега върху челото, невидимия белег, който всички могат да видят, но обичам белега над окото.

Петер не е идвал днес. Аша мина да вземе мръсното бельо, но явно бързаше. Ръцете й бяха по-бързи от всякога и каза, така да се каже, нищо. Има нещо в нея, с което сякаш ми казва, че не съм достойна за уважението й.

Искаше ми се Петер да беше дошъл. Можехме да покараме самолети на компютъра. Можеше да ме бутне от радост, както всеки път, когато се приземеше; съвършено, сякаш цял живот е правил това.

Присъствието му ме погалва с нещо, което прилича на щастие. Когато се случи да не идва няколко дни, усещам дъха на смеха му, следите от умението да пази равновесие с тъничките си крачета върху счупената палма на север от бунгалото ми, премервам времето и той се спуска на земята за три точка три секунди от единия край до другия; той задава въпроси, копае и се смее, оставя малки дупчици, в които мога да пропълзя и да се скрия, да се чувствам пораснала и интересна, и специална, но най-вече далече от всичко, без да мисля за друго, освен че скоро ще се стъмни. Въпреки че е момче, че е черен и никога не облича друго, освен риза или тениска, той ми напомня за зимата, която идваше; истинската, сковаваща зима във вътрешността на страната, когато мама навличаше по няколко чифта вълнени чорапи върху краката ми, така че дори не ми бяха нужни ботуши за навън; свободата, чувството, че можеш да победиш всичко и всички само с татковите си плетени на ръка вълнени чорапи, които не се пързалят по снега и накрая се превръщат в огромни стъпала на снежен човек.

Може би на Аша не й харесва, че Петер идва тук?