Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (3)

2

Две необикновени събития се случиха в деня, когато всичко започна. За едното можеше да се предположи, че ще събуди всеобщо внимание, което не стана. След време всеки път, когато възстановяваше случилото се секунда по секунда, странно, но с все по-голяма лекота, я поразяваше яснотата на хронологията: тя първа я беше видяла. Нормално щеше да се паникьоса от нещо толкова плашещо; вероятно щеше дори да се обади на някой компетентен орган. В метеорологичния институт, може би или в Университета, където беше пълно със специалисти по тези въпроси. Но тогава тя не успя да направи нищо, освен да се примири с факта, че нямаше нито дума за случката във вестниците, както и по радиото или телевизията. Ерго, тя беше единственият свидетел.

Случи се един петък през юни, преди доста години, когато краят на века не се доближаваше толкова застрашително до смъртта си. В десетилетието, когато Богът на страха и Богът на богатството се бореха за надмощие и само единият от тях щеше да преживее столетието. Хората в Норвегия се потапяха в сладостта на двигателите на четири колела и на шампанското, доближавайки се до още едно лекомислено Слънцестоене^[1]. Лятото отдавна си играеше на жмичка с пролетта, но фитилът гореше и температурите внезапно се повишиха.

Тя работеше в Министерството от три години. Една и съща длъжност. Първи съветник. Без дори веднъж да изпъкне в разгорещените дискусии, които бележеха сериозно работните места. Дори не търсеше нещо по-добро. Причината не беше мързелът й, както понякога злонамерено мислеха в средата й. Поне не само той. Самата тя инатливо твърдеше, че има сериозни причини за това. Една скучна и повърхностна работа й осигуряваше много повече време за сериозните неща, на които искаше да посвети живота си.

Сюне Ниелсен работеше малко след три и половина всеки ден и изпълняваше с точност онова, което се очакваше от нея. Никога нещо повече. Но не и по-малко, тя не беше кръшкачка. Работата се вършеше рутинно и без въображение, вярно, но бюрото й винаги беше разтребено и купчината входящи документи никога не надвишаваше нещо, което тя с малко усилие да не може да оправи.

Този петъчен следобед беше красив и топъл. Пет човека седяха в предната стая и пиеха кафе — стая, препълнена с тютюнев дим и очаквания за лятото. Повечето говореха един през друг, никой не слушаше и всички нервно поглеждаха към часовника. Сюне Ниелсен седеше с гръб към вратата и затова последна разбра, че тя е влязла.

Ребека Доротеа Фабер Ланге Шулц. Въпреки че името Шулц бе прието след брака, си струваше да се поразсъждава що за хора са онези родители, измислили подобно име за детето си. Най-вероятно дребнобуржоазни сноби, изпаднали в заблудата, че името прави жената. Възможно е обаче родителите, наведени над люлката, да са прозрели, че детето — това прекрасно дете — е толкова специално, толкова красиво и прелестно, че може да понесе гердана от всичките тези имена. Като изключим факта, че Ребека Доротеа Фабер Ланге Шулц вероятно никога не е лежала в люлка и че е била почти няколкогодишна, когато са я кръстили. Защото със сигурност беше кръстена, поне имаше такъв вид — някакъв особен ореол около главата й, кръг от наситена светлина, което, разбира се, ако Сюне се беше позамислила, можеше да се дължи и на шампоана й.

Съвсем разумно тя наричаше себе си Ребека Шулц.

Беше шеф на експедицията.

Всички се изправиха, сякаш се канеха да си тръгнат. С изключение на Сюне Ниелсен.

Мързеливо и бавно тя протегна ръце над главата си. Зашеметена муха кръжеше около нея. Циклопия диптера. Усмихна се като си припомни. Очите на мухата, фасетъчни, дузина фасети, свързани във верига. Как ли изглеждаше в очите на насекомото? И образът й ли ставаше фасетъчен? Или просто лицето й се изкривяваше в хилядите пречупвания и така побъркваше мухата, че тя започваше да се щура наляво и надясно, нагоре и надолу? Сюне Ниелсен замахна във въздуха, но не улучи. После бавно извърна главата си към вратата.

Нещо избухна. В главата й. Всичко стана ослепително и бяло; сякаш налетя на светлината от старовремска светкавица. Същинска фосфорна бомба; тя стисна очи, заслепени до болка. А сред ослепителната белота проблесна мисъл. Напълно неподходяща. Но завладяваща. Вместо да се залута в мисли като „Това е жената на живота ми“, или още по-добре: „За тази жена бих направила всичко; дори бих си дала живота“, нещо съвсем различно и съвсем не толкова благородно се появи и изблъска всичко останало; една-единствена мисъл се разля в цялото й тяло, надолу по шията и оттам до всички органи; тя чак усети бодежа по върховете на пръстите си, който се появява при измръзване или най-вече при дълбок срам.

Мисълта беше толкова непривична и отвъд всякакъв морал, че Грехът веднага влезе в настъпление още този юнски ден. Не самото осъзнаване, че той присъства на мястото и на мига; а по-късно, много по-късно — при всички вглеждания назад, самоанализи, съпоставки, болезнени ухапвания на спомени, тя разбра, че наистина е бил там още от самото начало.

В мига, когато очите им се срещнаха, а Сюне Ниелсен успя да забележи единствено очите на жената до вратата, дори не дрехите й — през следващите години не можа нито веднъж да си спомни с какви дрехи беше облечена Ребека в този първи ден, — тя си помисли единствено това, ни повече, ни по-малко: „Тази жена я искам в леглото си.“

За една десета от секундата или дори по-малко Сюне Ниелсен успя да прецени шансовете за това и установи, че са катастрофално лоши. Но пък взе решение: щеше да опита.

Щом го реши, тя отмести очи от лицето на Ребека Шулц и погледна към прозореца на отсрещната стена.

Нищо, че часът беше вече три следобед, Слънцето хвърляше оранжевите си лъчи в мръсния държавен прозорец от леговището си малко над хоризонта. Тя протегна ръка, сви юмрук, вдигна палец и присви едното си око. Разстоянието от ниската линия на покривите, които затуляха хоризонта, но в никакъв случай не можеха да се смятат за високи; това разстояние, което трябваше да прави няколко пръста височина — като се има предвид времето, — та това разстояние изпълваше само един нокът от палец. Направо невероятно.

Да не би Земята да изпадаше от милиардно годишната си орбита? Или се беше появила огромна супернова, някаква далечна роднина на Слънцето, с намерение да изпържи планетата и да изличи всичко живо, внезапно и неочаквано, напук на всички научни изчисления и модели, направени до този момент? Това пламтящо, разкривено местостоене би било напълно в реда на нещата в осем часа вечерта, или по-добре в девет, но сега? Само половин час преди края на работното време? Направо в разгара на лятото! Прозрението беше толкова разтърсващо, че тя не изпадна в паника, само защото преди това я беше видяла. Вместо това тя отпусна ръка и повърна. Преди Сюне Ниелсен да свърши с повръщането, жената на вратата си беше отишла.

Две необикновени събития се случиха този ден. Тя срещна жената на живота си и слънцето щеше да излезе от орбита всеки момент.