Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (24)

23

Лъжем през цялото време. Всеки ден. Много пъти. И като казвам „ние“, не е за да се изкарам по-добра, като сложа себе си под общ знаменател с цялото човечество. Това е просто факт — нещо, което зная със сигурност. Лъжем за книги, които сме прочели, за филми, които сме гледали, за това, какво и кого обичаме. За местата, на които сме били. За нас самите. Предполагам, че е необходимо. Честността може да бъде фатална. Абсолютната, искам да кажа. Учат ни да казваме истината, но ни удрят през пръстите, когато съобщим, че цветът на новата кола на съседката е ужасен. Лъжата е основният спътник на човешкия живот. Аз изградих цял живот върху една.

Петер (още не съм свикнала напълно с името Пиеро) мисли, че съм автомобилен състезател. Въобразява си, че карам бъги в Америка, а за доказателство му показах една статия в „Нешънъл Джеографик“. Защото кой друг ще седи в тревистозелен спортен костюм с каска под мишница върху червена кола, ако не аз. Не съвсем аз, а жена, която толкова прилича на мен, че направо подскочих като я видях, което ми даде идеята за безумната история на живота ми като автомобилен състезател по многобройните и опасни писти в Америка.

Но взе да става много изморително. Непрекъснато се опитвам да успокоя нещата; вече не карам в първа дивизия (тези неща на дивизии ли са разделени? Или?), пък и е било отдавна, освен това имам травма на гърба и никога повече няма да мога да седна зад волана. Но нищо не помага. Лъжата затлъстява и нещата непрекъснато се влошават. Вече го е разказал на другите и с ужас очаквам Аша да ме попита дали това е истина.

— Бръммм, бръъъммм — бръмчи Петер (отказах се от Пиеро, освен това той се мръщи и повтаря „Петер, Петер“, когато извикам истинското му име) и усилено върти един въображаем спортен волан, влетявайки през вратата. — Ще остана да спя при теб!

Той е толкова възторжен, че го казва на френски, но остатъците от детството ми се намесват.

— Сигурен ли си? — питам скептично. — Пита ли майка си?

И Аша се появява на вратата. Тя може само да предположи какво съм попитала, защото двамата вече си говорим свободно на норвежки.

— Да, всичко е наред — казва тя и ми предлага нещо, което държи с две ръце.

То е опаковано в найлонов плик и мирише добре. Това е тавичка със спагети и какво ли не в соса им; усещам аромата на миди и домати, уханието става все по-божествено с отварянето на плика.

— Остани да хапнеш с нас — предлагам аз.

Нямам останали еднакви чинии, след като циклонът запрати импровизираната ми рамка в рафта с чиниите, но това е без значение. Храната е превъзходна, прясна, с вкус на море и неизвестни подправки, ядем и хляб и пием вода от чешмата, въпреки че е топла. Петер говори непрекъснато, двете с Аша само кимаме и се обаждаме с по едно „да“ или „аха“.

Вероятно по навик, Аша измива чиниите. Засрамвам се, но вече е късно, а и тя ме избутва от малката мивка, тясна за двама души. Тя избърсва масата и бързо целува момчето.

— Утре трябва да си е вкъщи преди десет часа — казва ми тя и си взима тавичката от спагетите.

— Дванайсет часа — извиква Петер след нея.

Нощта е съвсем различна с някого до себе си. Миришем на сол и слънце, а завивките са полувлажни. Усмивката му се белее в мрака и той се върти в чаршафа. Обут е само с едно долнище на пижама, излиняло от носене.

— Ще дойда с теб в Америка — казва той. — Аз също карам кола.

Зяпнала съм във вентилатора на тавана.

— Виж сега, Петер — казвам на английски, нещо необходимо, за да съм сигурна, че ще ме разбере. — Онова за бъгито… Не е съвсем истина.

Вентилаторът спира.

Никой не е пипал копчето му на стената до банята. Той не спира по обичайния начин — мързеливо и без желание, все по-бавно, в продължение на минута и накрая престава с лека въздишка. Не, спира рязко, за три-четири секунди перките се заковават и нещо зажужава ужасно. Може би бушонът? Ако има такова нещо…

— Токът — извиква момчето.

Той вече се е запътил към външната врата, преди да съм довършила мисълта си.

Навън? Бушоните са навън?

Затътрям се след него, облечена в огромна тениска, която прилича на нощница.

Петер се е навел с дупето нагоре над малка сива кутия, почти в земята. Няма ключ, но той е взел нож от кухнята и я отваря на секундата — нещо на границата на кражба с взлом, будещо тревога. Какво прави там долу, е трудно да различа в тъмното, но след няколко минути чувам звука от вентилатора. Може на дъното на кутията да има нови бушони, както у дома. Мистерията, свързана с кутия с бушони, заровена в земята, където непрекъснато плющи дъжд, ми идва в повече. Изморена съм, но трябва да разчистя една лъжа, преди да заспя.

— Чуй сега — казвам решително аз, когато отново си лягаме в леглото. — Трябва да говоря с теб за онова с бъгитата и спортните коли. Стана така, че… в известен смисъл… Чисто и просто, не е вярно.

Тихо е, в стаята цари тишина, дори не чувам дишането му, само щурците, вечните щурци проглушават тъмнината навън с печалното си пеене.

— Съжалявам, че съм… че те излъгах. Не исках да те лъжа, всъщност веднъж съм карала спортна кола. Но не бъги, разбира се, но истинска състезателна кола. Обаче беше в Норвегия. Никога не съм била в Америка, ако трябва да съм напълно честна. Но в Норвегия идва толкова информация за там, разбираш ли, американски филми, телевизионни програми и…

Хъркането, тихичко и по детски очарователно, прекъсна признанието ми, както и изложението за падането на колене на норвежката култура пред американската. Извинението ми не достигна до него. Както и до нея — тя не ми даде шанс и си мисля за нея и за всички пъти, когато е прекалено късно в живота.

Повдигам се на една ръка и внимателно се навеждам над него. Спи с полуотворена уста и слюнчица, потекла от единия й ъгъл, със затворени очи, над които играят клепачите; виждам всичко толкова ясно на слабата светлина, идваща под вратата на банята; с цялата си спяща, крехка седемгодишна тежест, той представлява съвършенството на пълната невинност, нещо, което не мога да понеса. Тихо ставам, взимам възглавницата си и единия чаршаф и преди да отида и да си легна върху разнебитеното канапе, оставам за миг права, загледана в тази детска красота; единият му крак виси извън леглото, гол и момчешки, съвсем черен на фона на белите чаршафи, лежи по гръб, с глава на една страна, косата е станала прекалено дълга, усещам мириса на сол и масла, когато се навеждам, за да го видя по-добре, ръцете са похлупили главата, юмруците са отпуснати, долавям леко движение на устните, някакво мърморене, преди да изрита завивката и да се обърне по корем; кракът продължава да виси от леглото, може дори да изпадне от него, но не смея нито да го преместя, нито да върна завивката върху него; вместо това лягам на канапето и заплаквам така, както не съм плакала откакто кракът ми стъпи на това петно в Индийския океан; заровена в една възглавница, която мирише на чуждо и няма какво да ми предложи в замяна на болката, която рано или късно ще ми види сметката.