Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (6)

5

Съсипвам се да намеря обяснения за изморителното ми пътешествие до сърцето й. Историята ме побърква, въпреки че паметта ми се притичва на помощ, като поддържа епизодите живи, детайлите и поправките, доколкото изобщо е възможно да съществува нещо в човешкия живот, което да бъде напълно предадено. Вместо да се забъркам в история с начало и край и нещо в средата, подробностите в тази тичат като пощурели частици и разбиват на пух и прах хронологията и логиката; и всичко завършва със съшиването на одеяло от парчета, със заредени картини, готови да се взривят взаимно.

Нощите ме подлудяват. Не мога да спя. Вече не кървя, но страхът не помръдва. Той ме сграбчва в тъмното, там, на Мавриций, някъде около седем и половина вечерта. Самотата, доброволно избраната самота, е просто непоносима. Болна съм по нея, по ръцете й, по цялото й тяло, разбира се, но най-вече по ръцете, които владееха така здраво злите нощни сили, преследващи ме откакто се помня. Преди, в добрите времена имам предвид, се събуждах с чувството, че душата ми ме напуска, парализирана от ужаса в кошмарите ми; но тя беше там; когато беше там, ме погалваше спокойно по корема, отвързваше слънчевия сплит, успокояваше ме, връщаше душата обратно в обителта й и само с едно-единствено поставяне на ръката си върху лявата ми гръд караше сърцето да забие отново. Ръцете й бяха магически.

Но нея я няма тук. Няма никой друг. Всичко би било по-добре от нищо, по-добро от лъскавите, бели чаршафи, огромното легло, което само подчертава изсмукващото чувство, че не си обичан — винаги непоносимо за когото и да било.

Върху една маса на терасата лежи писмо, затиснато от една полупълна кутия кола, за да не го отнесе слабото течение. Не знам как е намерил адреса ми. Само родителите ми знаят къде съм; дори си мислех и на тях да не казвам, но им стига и това, което знаят, иначе сигурно щяха да наемат Ола Тюне или нещо също толкова драматично. Пликът е доста мърляв, лежи неотворен цяла седмица, марката му е полята с чай. Единственото писмо, което съм получила тук. Докато е неразпечатано, съществува някаква надежда, въпреки че адресът на подателя разваля почти всичко.

Цял час седя и гледам. После отварям писмото.

Чаят е проникнал през плика и името му е в светлокафяв ореол с формата на бъбрек. Любезен е. Надява се, че не ме безпокои. Няма значение, ако тази година нищо не се получи, възторжено твърди той; аз съм тази, която ще реши. Но занимавам ли се с нещо? Трябва да е пълен идиот. Или прекалено дълго е работил с деца; изреченията са преднамерено къси, думите — опростени, безсилни да замаскират истината, че е нетърпелив. Взимам си една бира, въпреки че часът е само десет. След като прочитам писмото десет пъти, го скъсвам на парчета. На мънички парчета, после — на още по-малки — и завършвам с ръка, пълна с конфети, които предлагам на рибите. Не ги искат, въпреки че веднага се втурват като светкавици, но, не, благодаря, и изчезват пак.

Сама съм. По мое желание. За трите месеца, прекарани тук, съм разменила нещо повече от всекидневните поздрави само с двама души. Единият е Аша, която чисти бунгалото ми. Едва ли тежи повече от четирийсет кила и няма зъби. Ръцете й са тънки като корабни въжета и също толкова здрави. Тъмнокафявото й лице прилича на стафида и мисля, че е добър човек. Разбира се, не мога да очаквам кой знае какво споделяне с човек, който пере гащите ми срещу заплащане. Но понякога ме гледа с поглед, който издава поне някакво разбиране.

Херве, таксиметровият шофьор, който ме разкарва насам-натам, когато ми трябват провизии, е по-разговорлив. Той дори може да ме разсмее. И той е на възраст и откровено се забавлява за сметка на някаква си дамичка, дошла някъде от Северния полюс, макар и вече потъмняла като него.

Но нито Аша, нито Херве са при мен с падането на мрака. А и да бяха, все тая.