Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (13)

12

Това вече не е само историята на Сюне. Тя продължава да бъде разказвачът й, нейната любов е тази, която диво и вербално се врязва между думите, тя е тази, която остава с увиснал нос, тя изпада в отчаяние всеки път, когато Ребека внезапно прекъсва платоническата им връзка и се кълне, че повече никога няма да се видят; но също така Ребека е тази, която винаги се връща. Ребека звъни на Сюне, Ребека е тази, която понякога, рядко, рисува сърце по челото или по гърдите на Сюне, или я погалва преди да си тръгне.

Вече не е само историята на Сюне. Но не е станала и съвсем обща. Все още има неща, които отчасти принадлежат на Ребека и отчасти — на Сюне.

Срещаха се от пет месеца, винаги по инициатива на Ребека, някой път истински — вечеря на открито (никога, никога вкъщи при Сюне, Ребека категорично отказваше), но все пак цяла вечер заедно, подобно на първата; друг път за кратко — в някой парк, на уличен ъгъл, за предпочитане късно, най-вече на тъмно.

Беше януари и животът на Сюне се бе променил коренно.

Не внезапно. Промяната беше пропълзяла в нея и тъй като съвпадна с прехода от лято към зима, тя дълго беше вярвала, че има нещо общо със смяната на годишните времена. Човек обикновено не е чак толкова склонен към общуване през есента и зимата. Не беше еднакво привлекателно да излезеш някоя вечер; след дълго влачене по улиците с Цетацея през следобедите, бе много по-приятно вечер да си останеш вкъщи. А и кучето не можеше да стои дълго само. Телефонът вече не я безпокоеше; докато преди се налагаше просто да извади контакта, за да остане на спокойствие, сега можеха да се нижат вечери, без някой изобщо да позвъни.

И отхвърли страшно много работа. Почти незабележимото отсъствие на посетители я наведе на мисълта да премести писалището от спалнята в хола. Беше като пътуване към себе си, връщане у дома, а и спеше много по-добре, когато държеше хладно в спалнята.

Бе изгорила всички вехтории. Отне й четири вечери; листовете трябваше да се сгънат поотделно, за да изгорят напълно, да не говорим колко пепел оставаше след тях.

От нея нямаше да излезе поет.

Учуди я с каква лекота го прие, когато го установи, прие, да, всъщност беше като внезапно осенение. Сега можеше тихо да се присмива на себе си, на мечтите си, на фантазиите си, а и откри отново неописуемата, неподлежаща на определения детска радост от четенето на чужди стихове; усилието през цялото време да научиш нещо се беше изпарило.

Пишеше по цели часове през деня, по правило започваше веднага след новините; Цетацея беше изморена, сита и щастлива и Сюне сядаше, облечена в един десетгодишен анцуг и овехтели чехли, престанала да пие друго, освен кафе и мляко. Всяка събота изчиташе написаното, понякога купчина страници, понякога дори половин книга за една седмица; но и то никога не беше достатъчно добро — сама го виждаше, — така че директно заминаваше в камината, без да намали необуздания й стремеж и несломимото й желание; знаеше, че ще напише добър роман, ако се старае достатъчно. Писането за деца беше най-доброто. Бе свързано с езика; удаваше й се така лесно, естествено. Трябваше да пише за деца и езикът беше на разположение, зареден в главата й. Просто й отне много време да го напипа.

Тя пишеше ли пишеше и чакаше Ребека.

Една съботна вечер това се случи. Ребека стоеше там, пред отворената врата. Не каза нищо. Откри го за пореден път: нищо не може да бъде толкова неизразително като азиатското лице. Или може би Сюне не познаваше тайния код. Ребека беше без грим, косата й бе още влажна, падаше на тежки, сплъстени кичури, а бузите й лъщяха, сякаш току-що беше излязла от банята. Сюне не знаеше какво да направи, затова й помогна да си съблече палтото.

В мига, когато Ребека извади ръце от ръкавите и се обърна към Сюне, лявата й ръка се озова върху гърдите й.

— Извинявай, ИЗВИНЯВАЙ!

Тя мачкаше палтото си, сякаш всеки момент щеше да промени решението си и да си тръгне. Сюне само поклати глава, измърмори нещо и просто се обърна, тръгна обратно по коридора като размаха безпомощно ръце.

Останаха така. Ребека, държаща зеленото си палто като щит пред себе си; Сюне, другият индианец, с протегнати ръце като знак на добра воля.

— Не исках да…

— Добре, добре — прошепна Сюне, но зърната на гърдите й горяха.

— Разбира се, това е ужасна идея.

— Щом така мислиш. Аз обаче много се радвам. Но ти го знаеш.

— Така ли?

Сюне се облегна на стената, погледна отчаяно към тавана, преди да се осмели да протегне ръка.

— Да, така. Знаеш, че искам да съм с теб от самото начало.

— Можех да заваря някого тук.

Ребека отстъпи назад още веднъж.

— Тук няма никой — каза Сюне.

— Можеше да си излязла. Навън.

— Но не съм. Тук съм. Ти също. Това ме радва. Не можем ли…

И Сюне отново се приближи, за да вземе палтото й. Ребека я спря със светкавично отстъпление към вратата, в която опря гръб.

Пет месеца Сюне се бе задоволявала да получава възможното. Беше изпълнявала желанията на Ребека. Бе пристигала при всяко помахване с пръст от страна на Ребека. Сега Ребека стоеше тук и й се подиграваше.

— Какво искаш всъщност? — попита Сюне и думите прозвучаха по-остро, отколкото искаше.

Тя успокои тона си и повтори:

— Какво всъщност искаш, Ребека?

Ребека само поклати глава и придърпа палтото към себе си.

— Искаш ли чаша вино?

Отново поклати глава, което беше добре дошло, тъй като Сюне не разполагаше с вино.

— Чаша чай? Кафе, може би?

Ново поклащане на глава.

— Знаеш ли — каза Сюне, — приличаш на дете. Малко прошарено в косите, да, но все пак дете.

Тя се засмя, какво друго. Ребека бързо прокара ръка през косата си.

И остави палтото си. Тръгна към Сюне.

Откриха го едновременно, неизменното чудо; съвършеното пасване на телата. Последвалите години го доказваха неизменно. Бяха създадени една за друга. Независимо как заставаха или лягаха, или проникваха една в друга, като две фигурки от глина, които взаимно приемаха формите си за части от секундата; тежестта на телата никога не им пречеше, никога никой не каза: „Скъпа, помести се малко, ужасно ми тежиш.“ Никога. Когато Сюне стоеше в коридора и за първи път прегърна истински Ребека, почувства онова, което познаваше от реденето на пъзели — от онези с хилядите парченца и картина на швейцарските Алпи или дори на Божията златна порта. Когато нареди небето — стотици, почти еднакви, сини, миниатюрни парченца, — усещането да намериш сред тях онези, които си пасваха, бе незаменимо. Те се напаснаха и нямаше никакво друго доказателство, че си подхождат, освен неподвижното, безшумно чувство на взаимно сливане. Това чувстваше Сюне в този момент и можеше да остане така цялата нощ.

Сюне се страхуваше, че Ребека ще се разпадне. Все още, дори след всички тези месеци, тя тънеше в неведение за произхода на Ребека. Никога не повтори въпроса си, а и Ребека не го повдигна. Кожата й беше чуждестранна, изглеждаше като порцеланова, толкова фино и плътно изтъкана, почти без косъм по нея, а може би и без пори. Цветът бе възхитителен — съвсем не жълтеникав, направо блед, без да е бял; Сюне мислеше, че се казва маслинов, но не беше наясно откъде го знае. Ухаеше сладко и меко, а между гърдите на Ребека Сюне усети движение, някакъв мускул, който играеше и караше кожата да блести. С изключение на родилното петно с формата на сърце под ухото й и един голям, дълбок белег от вътрешната страна на лявото бедро, Ребека беше гладка, без грапавини, което караше Сюне да се крие под завивките, далече от слабото осветление.

Години наред щяха да спорят дали това беше дебютът им заедно. Ребека настояваше твърдоглаво, че това се е случило по-късно, когато се е отпуснала напълно. Сюне, от своя страна, нямаше съмнения. Това беше любовен акт, предпазлив и неловък, вярно, но за нея нямаше друго наименование и той продължаваше с часове.

Ребека плака. Сюне се опита да я погали по гърдите (тези прекрасни гърди, по-светли от тялото, сякаш никога невиждали слънце, с видими вени, които рисуваха картини върху съвършено запазената им форма, въпреки непонятния факт, че бяха кърмили четири деца; ареолите например, се бяха запазили светлокафяви, като карамелени бонбони със сметана, а не тъмнокафяви, както става след кърмене на деца).

Ребека се обърна и легна на ръцете си, като продължаваше да плаче. Разхълца се. Не можеше да спре.

— Искам да се оженим — прошепна Сюне.

Тя спря поне да хълца, но остана да лежи така.

После позволи на Сюне да я погали по гърба, по дължина и ширина на раменете и по тънката талия.

— Искам да се оженя за теб. И да те заведа на Мавриций.

— Къде се намира Мавриций? — дочу се глух въпрос откъм възглавниците.

— В Южно море.

И Ребека се обърна тежко, бавно настрани, с глава, опряна на ръката й.

— И къде, по дяволите, се намира Южно море? — попита тя тихо.

— На едно или друго място, където слънцето грее безспирно.

— Никога не съм чувала за Южно море. За Тихия океан, да, но за Южно море — никога.

— Намира се тук — каза Сюне и сложи свободната й ръка върху сърцето си. — А там е разположен Мавриций. Ще заминем там. Някой път. Но първо ще се оженим.

— Аз съм вече омъжена — каза тя.

— Знам — отговори бързо Сюне и се изправи. — Нямах предвид буквално, нали разбираш.

— Аз също. Омъжена съм. За теб. Сега трябва да си вървя.

И без да каже нищо повече, тя стана от леглото, облече се, оправи косата и лицето си по един обигран, светкавичен начин пред огледалото и спря Сюне, която понечи да я изпрати.

— Остани в леглото, Сюне. Аз си тръгвам.

Не каза и кога ще се обади отново, но поне си тръгна, без да си измие ръцете.