Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (45)

44

Кири Те Канава^[1]. Мисля си за Кири Те Канава. Тя е наполовина маорка, родена в Нова Зеландия. Дали все още живее там, нямам никаква представа. Нейната красота почти достига нивото на Лив Улман. Никога не съм срещала Кири Те Канава, не съм й крала кучето или нещо подобно, но веднъж двете с Ребека бяхме на концерта й във Виена. Има нещо толкова специално в лицето, красотата й, въпреки равното излъчване, поради сближените й, кръгли очи; „типично морско“ — мисля си, и ще поема за Нова Зеландия.

Днес Петер става на осем, а Ребека — на петдесет. Искам да кажа, всъщност стана на четирийсет и девет, но само тя, аз и баща й знаем това. Днес празнува рождения си ден. Ако го празнува. Днес, у дома в Норвегия е разгарът на лятото.

Петер получи лодката, той направо онемя от възхищение и трябваше да го убеждаваме, за да ми повярва; разплатих се със собственика на бунгалото: Петер може да използва един от кейовете тук. Може би подаръкът ще облекчи за него мъката от заминаването ми; тъгата му не беше съвсем очевидна, той само вдига рамене и вярва, че ще се върна. Компютъра ще получи след като си замина, така сме се уговорили с Аша, която вече е почти напълно онемяла.

Херве пристига издокаран. Носи сако, за първи път го виждам с такава дреха, едва ли е му е особено удобно с нея. Той натоварва нещата ми в колата и Аша протяга ръка.

— Отиди си вкъщи, Сюне — казва тя тихо. — Отиди си вкъщи и се опитай отново.

Не отговарям, само поемам ръката й и се усмихвам, устните ми треперят, но тя може би не забелязва и повтаря отново.

— Върни се там, където принадлежиш.

После пуска ръката ми, аз обикалям колата и отварям вратата.

— Дай ми пет — моли Петер, засмива се и удря длан в моята.

После изтичва при лодката си — подарък от дамата, дошла някъде от Северния полюс.

— И да се върнеш скоро — крещи той, докато тича.

Колата е задушна, но не смъквам прозореца. Херве запалва мотора и аз поглеждам Аша през мръсното стъкло, като оформям думи само с устните си.

— Тенк ю, Аша. Мерси.

Тя бавно кимва и се обръща. Последното, което виждам, докато завиваме покрай голямото дърво, е гърба на Аша на път към брега. Облечена е в рокля на цветя, излиняла от носене, дори оттук виждам лопатките на раменете й, като крила на птица под плата, а ръцете й са мургави и тънки, силни като корабни въжета.

— Спри до пощата — моля Херве.

Той качва колата на тротоара и аз взимам пакета, който лежи на скута ми, голям, сив пакет, пълен с листа — историята, която написах докато бях на Мавриций, разказът за една любов, която беше прекалено голяма и имаше прекалено висока цена. Подавам я на мъжа зад гишето, който ще я изпрати по-нататък, на север.

Историята е моят подарък за Ребека за петдесетгодишния й рожден ден, въпреки че тя сигурно няма дори да я вземе от пощата. Ще усети веднага какво е, щом наближи рожденият й ден; сигурна съм, ръцете на Ребека са магически. После пакетът ще бъде върнат обратно тук, на посочения за това адрес, адреса на Аша, и Аша ще стане пазител на разказа ми. Не може да има по-добро място от адреса на Аша, старата жена, която ми подари нейната история за любов и вина.

Сега й връщам моята в замяна.