Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (27)

26

От всички сетива, задоволени от Ребека, вкусът бе най-важното. Наистина Ребека беше красива, толкова великолепна, че Сюне просто я засърбяваха очите и трябваше да ги потърка, за да не се засмее. Кожата на Ребека бе като алабастър или слонова кост, за това Сюне можеше да се закълне, въпреки че — доколкото знаеше — не беше докосвала нито едно от двете, но звучаха толкова прекрасно: алабастър… слонова кост… Ребека се носеше като бавен валс пред очите, ушите, носа и пръстите; но най-важното: беше страхотна на вкус. Сюне вярваше, че различава по кожата й усилията на цели поколения в историята на подправките, солено и сладко, кисело и сладко, остро и меко, екзотично и поетично, необикновено лесно за отглеждане.

— Стига глупости. Та аз ям само риба и карфиол, доматена супа и макарони.

— Тогава е нещо наследствено. От родителите ти. Има вкус на джинджифил. Тук.

Езикът се плъзна по вътрешната страна на срамните устни, гладка и предизвикателно мека, Сюне направи няколко малки, бързи подстъпа около отвора в средата, от който течеше и пръскаше; сос от джинджифил, едната устна беше по-голяма от другата, дори при копринените движения оставаше леко клюмнала, сякаш допълнителната й тежест имаше право на повече грижи. Бедрата на Ребека се движеха в ритъм, който според Сюне начеваше някъде от гръбначния стълб, толкова съвършен; нетърпелив, но плаващ, носещ се бавно към кулминацията, която и двете знаеха, че приближава, но искаше време, безкрайните движения на езика към абсолютната сърцевина на душата; лек удар, сякаш докоснала с език полюс на батерия (наистина ли протичаше ток? Нима просто течеше електричество?), и езикът продължаваше да танцува в кръг, все по-леко и по-леко, докато пръстите запълваха отвора, който засмукваше като новородено теленце, после всичко се потопи в неистови стенания, но Сюне не искаше, нямаше сили да свърши, знаейки, че виковете още не означават нищо, тя продължаваше ли продължаваше, сякаш нещата никога нямаше да свършат.

— Ти се върна.

Сюне беше застанала на четири крака над бедрата на Ребека като бавно навеждаше зърната на гърдите си над тези на Ребека. Това беше упражнение по прецизност, тя бе по-широка от Ребека и трябваше да си помогне с ръце; да държи гърдите така, че да се срещнат, връх във връх, пъпките сякаш се протягаха за целувка едни към други и от пръстите излизаха лъчи. Усети ръката на Ребека да се плъзга по гърба й, тази палеща, топла ръка, останала суха дори сега, когато всичко останало беше влажно и лепкаво. Сюне потръпна и усети как кожата й настръхва от точката на докосването, как се спуска все по-надолу, и всичко у Сюне настръхна, но тя каза задъхана: „Ти се върна обратно, Ребека“, но й отговори само ръката, вече овлажнена, и показалецът на магическата дясна ръка на Ребека се плъзна в тесния, пулсиращ отвор, където свършваше гърбът след подканяща дъга; там беше центърът на света, най-голямото „добре дошъл“ и Сюне вече не можеше да стои неподвижна.

— Винаги ще се връщам обратно, Сюне. Никога няма да устоя на това.

Цели пет месеца беше мълчала. Нито телефон, нито писмо; само по някоя пощенска картичка с две-три думи на нея, за да съобщи, че все още съществува. Цели пет месеца и малко отгоре. И каза същото, което казваше и когато я нападаха черните дупки, някои продължили само по няколко дена. Не можеше да устои на това.

Това едновременно нарани, но и възхити Сюне.

От една страна й се искаше да закачи някаква диплома на стената на всеобщо внимание, диплома със златни кантове и биещи на очи печати, поставена в стъклена рамка, това ужасно я изкушаваше; истински афродизиак сам по себе си; неприкритата и от време на време плашеща зависимост на Ребека от това. Винаги ставаше така; една навита до скъсване спирала от желание, тенис на маса между половото влечение, което нарастваше като лавина; желанието на Ребека и Сюне една по друга, както и стремежът им да си го докажат.

— Наистина ли се връщаш само заради това?

— Почти.

Прозвуча като изсумтяване през нос, но все пак я заболя от него.

Ребека никога не се срамуваше да говори за секс. Не и след като бяха станали любовници, но използвайки този израз, въпреки че Сюне не го харесваше, беше по много начини ограничаващ; те не бяха любовници, бяха обичащи се. Това я учуди, дори, честно казано, направо я шокира; тази откритост, безсрамното боравене на Ребека с тялото и словото, когато ставаше дума за най-интимни неща от живота. Това не съвпадаше с представата й, Сюне не можа да го свърже с възпитанието й, с произхода й; с това буржоазно, дребнаво, доминиращо, наложено отвън поведение — същата основа, която едновременно я правеше толкова привлекателна; умереността на израза, учтивостта; дори и фактът, че когато слагаше масата — съвършено, — всяка чаша беше на мястото си, дори салфетките бяха сгънати по най-артистичния начин; с други думи — тя беше образована и не трябваше да се държи по този начин.

Не само че можеше свободно да говори за секс; тя го правеше с удоволствие. Именно провокацията в това бе толкова възбуждаща; тя можеше да преобърне почти всеки разговор, който водеха; с усмивка, просто с подхвърлена асоциация, тя никога не я премълчаваше, когато я споходеше. Тя просто ги тласкаше към леглото с думи. Не че беше вулгарна или говореше мръсотии — в никакъв случай. Когато говореше за секс, бе точно толкова образована, възпитана и премерена в избора на думи, както преди. Но беше толкова открита, да… Толкова директна!

Сюне, от своя страна — и то прибавено към факта, че обичаше вербалното манипулиране към кулминацията, — имаше големи трудности с това. В няколко редки моменти се беше осмелила да напише писмо до Ребека с надеждата, че ще бъде по-лесно да се напише, но и това й се стори страшно мъчително; тя се изчервяваше всеки път, въпреки че беше сама. Може би ставаше дума за някаква форма на свян. Най-вероятно просто такава форма на безсрамна прямота не отговаряше на природата й. Изведнъж целият парадокс на ситуацията й се проясни: тя, Сюне, беше тази, която говореше за Любов, за голямата, всепоглъщаща любов между тях, която ги свързваше и връщаше обратно Ребека всеки път, въпреки че тя никога не успя да каже „обичам те“, поне не естествено, без подканяния и плачове, скърцания със зъби, никога по собствено желание, никога внезапно и главозамайващо неочаквано, както трябваше да става, над тиган за палачинки например, с брашно по бузата и захар по пръстите, или насред някоя радио дискусия за ситуацията в Средния изток. Но онова, което Ребека можеше да направи, бе внезапно да съблече блузата си, да измъкне бавно тениската от панталоните на Сюне, да обрисува сърце с езика си около зърното й и да го посипе със захар, сладко сърце, което трябваше да се оближе и бе ясно, че така и не стигаха до правенето на палачинки. Но никога не казваше „обичам те“.

— Обичам те — тежко дишаше Сюне в такт с пръстите, които грубо проникваха в Ребека.

Два пръста. Три пръста. По-силно и по-грубо.

— Обичам те. Обичам те.

С ударение върху „обичам те“. Обичам те на издишване. Обичам те на вдишване; за всяко докосване на върховете на пръстите до подутата възглавничка някъде вътре, открито, при всяко докосване: Обичам!

И отговорът, така очаквания отговор; водопад от течност, внезапна промяна на съдържанието: от мазно като масло, плъзгащо се, предизвикателно, до мощно изригване на гореща вода, истински фокус! Пръстите рязко спираха, влагалището се затваряше, вече не беше гладко, а силно и засмукващо, изпълнено с рядка тактичност; или може би по-скоро като варов разтвор върху скъп плат; дамаска или грубо тъкана дебела коприна.

Без да изважда още пръстите си, тя се наведе над лицето на Ребека. Внимателно легна до нея с глава точно на височина на гърдите й, съвършен бюст, който беше затворил очи и имаше вид, че спи.

Сюне дръпна великолепния й лакът под себе си.

— Ти се върна — прошепна тя.

Ребека не отвори очи, но нещо мръдна в единия ъгъл на устните й; началото на усмивка.

— Толкова тежко ми беше — продължи Сюне, като милиметър по милиметър изваждаше ръката си.

Малки гримаси пробягваха по лицето на Ребека и тя тежко въздъхна, когато цялата ръка излезе от нея. Прозвуча като простенване.

— Толкова се радвам, че се върна обратно — прошепна Сюне. — Защо го направи?

Ребека Доротея Фабер Ланге Шулц не отговори.

Тя спеше.