Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (15)

14

— Това е Каролин.

Каролин беше на шест години. Като изключим цветовете, бе копие на баща си. Нямаше, естествено, неговата червено-руса коса; нейната беше тъмнокестенява и права (дори не бе наследила бащините си къдрици, за които се предполагаше, че преди години са били доста по-гъсти), но брадичката й беше четвъртита и издадена, а носът прекалено голям за едно детско личице. Сюне се отърси и пое ръката й. Лявата, протегната, докато свеждаше глава надолу и прошепна името си.

— А това е Мартин.

Мартин беше десетгодишен, също одрал кожата на баща си. Той се усмихна широко и показа новопоявилите се, неизраснали напълно зъби, като се поклони възпитано. Бащата разроши косата му и момчето гордо се облегна на него.

— А това е най-голямото ни момиче. Бенедикт.

Бенедикт нямаше никакъв шанс да се разхубави като порасне и не приличаше на родителите си. Вярно, имаше големи кафяви очи, но носът беше огромен, а брадичката — прекалено груба. Косата дълга, прекалено дълга за нещо толкова рядко и без блясък. Ако беше момче, тъмните дебели вежди щяха да й отиват, но за едно единайсетгодишно момиче бяха прекалено гъсти и сключени над носа. Кожата й не беше светла като на Каролин и Мартин. Изглеждаше сивкава, може би поради екземата, която имаше; Сюне усети мириса на кортизонова паста, когато се наведе, за да я поздрави.

— А това — каза Ребека и измъкна едно около четиригодишно момченце изпод масата — това е най-малкият ни човек. Хенрик. Поздрави Сюне, Хенрик.

Детето беше най-очарователното същество, което Сюне бе виждала, и толкова приличаше на майка си, че тя се засмя. Беше най-тъмното от четирите деца на Ребека, точно като нея.

— Да, да — обади се Кристиан Шулц. — Аз съм баща и на този малчуган тук. Просто на него му провървя повече с разпределението на гените. Нали, Бенедикт? Но ти имаш ума на татко, нали, съкровище?

Сюне затърси какво да каже, с което да помогне на момичето. Умът на татко. Умът на татко.

Коледно тържество преди сто години. Сестрата, нежна и мъничка, в розова бухнала рокличка и лачени ботушки, в които всички могат да се огледат. Самата Сюне до нея, с развлечена народна носия, три пъти по-дълга от необходимото, с огромна брошка, толкова тежка, че виси като буца върху ризата, под която още няма наченки на гърди.

Но тя беше наследила ума на баща си, така казваха всички. Умът на баща си. Като че ли това по някакъв начин би могло да бие една розова рокля и лачени ботушки, да не говорим за шепота на възхищение, жужащ в парфюмираната атмосфера около принцесата.

Бенедикт затъпка на място, но Сюне не измисли какво да каже. Вместо това гледаше Хенрик. Той се заусуква, усмихна се и зарови глава в тънкия врат на майка си.

— Ами заповядайте — покани ги Ребека с мазен глас. — Масата е сервирана.

Беше ужасна идея. Най-лошата идея на Ребека.

Сюне огледа огромната трапезария. Масивна дъбова маса заемаше почти половината от пространството. Над нея висеше кристален полилей. Никакво типично месингово изделие за „Хьовик“^[1] с пет-шест крушки, не; кристален полилей! С висящи кристални висулки, стотици, наподобяващи живи свещи, по които се стича восък. На стената до масата висеше картина на Якоб Вайдеман^[2] и, честно казано, това беше единственото привлекателно нещо в огромното помещение. Всичко беше скъпо. И грозно. Всичко, от махагоновата салонна масичка до статива с принадлежности за камината (всички от месинг, отрупани в орнаменти в стил рококо и древна индианска култура), през стенните абажури, които напомняха нещо италианско, ужасно натрапчиво, и със сигурност щяха да изглеждат много по-добре, ако си бяха останали там, откъдето идваха.

Както казах, ужасна идея. Ребека беше настояла.

— Той трябва да те види, Сюне. Вече започна да подозира нещо. Познава всички, с които се срещам. Приятелките ми, искам да кажа.

— Аз не съм ти такава приятелка.

— Но той мисли така.

Беше изминала една година. Виждаха се почти всеки ден. Правеха любов в апартамента и никоя от тях не беше вярвала първоначално, че това може да погълне толкова време. Телефонът звънеше пет-шест пъти през деня. Ребека се появяваше хаотично, винаги задъхана, когато идваше или си тръгваше. В последно време пристигаше в леглото на Сюне дори в неделните сутрини. Към пет призори. Семейството знаеше, че е на работа, никой не можеше да заподозре, че една майка на невръстни деца може да ползва за нещо друго часовете, когато децата спят, освен за кариерата си. Тя пристигаше, любеха се, после си отиваше.

Сюне я взимаше с колата си от работа. Почти всеки ден. Това им подаряваше още половин час. Беше уморително. Десет минути след три и половина тя изфучаваше за вкъщи, взимаше колата си и паркираше в съседния квартал, до новото работно място на Ребека в четири и петнайсет. Практикантите свършваха в пет часа.

От време на време причакваше Ребека сутрин, на път за работа. Също в съседен квартал, но еднакво труднодостъпен и гълтащ от времето; далеч от хорските погледи, от главните улици. Ребека отиваше там всеки ден, въпреки че Сюне се появяваше само два пъти седмично. Ако не за друго, да й даде някое стихотворение. Или книга. Или роза. Рядко рисунка.

Но си позволяваха повече от това. Имаха законно време заедно. Най-хубавото от всичко. Веднъж месечно горе-долу — ангажименти, които Ребека беше споделила със семейството си. Можеха да вървят с вдигнати глави през града, да зяпат витрините, да докосват ръцете си леко и непринудено, случайно, между другото, без някой да заподозре каквото и да било.

Време, изпълнено с щастие. Време, изградено от лъжи, премълчавания и компромиси от двете страни, неизвестни за другия. Но също време — изпълнено с надежда.

— Картофи?

— Да, благодаря.

Сюне не можеше да пропъди мисълта, че това е ужасна идея. Ядеше от храната на Кристиан Шулц. Пиеше виното му, говореше с децата му, които дори я харесваха. Спеше с жената на Кристиан Шулц.

— С какво всъщност се занимавате? — попита той и се усмихна.

— Работя в Министерството — преглътна Сюне.

— Там се запознахме — добави охотно Ребека. — Нали съм ти казвала.

— Аха. Шеф на експедицията?

— Нее…

— Началник-отдел?

— Не, всъщност съм първи съветник — каза Сюне. — Най-обикновен досаден съветник.

Бенедикт изсумтя и погледна баща си.

— Съветник, съветник, сенилен проклетник!

Родителите замлъкнаха. Сюне се засмя.

— Така е, човек може наистина да оглупее от тази работа. Убийствено скучна е.

Кристиан Шулц си сипа още агнешко месо. Беше сухо като подметка, а сосът имаше вкуса на торо, който не можеше да бъде сбъркан, а явно сметаната отгоре бе за камуфлаж.

— Тогава можете да си смените работата — каза той, без да погледне Сюне.

— Да, така е, но няма да ми остава време за… За другото. Имам куче.

— Какво куче?

Това беше Мартин.

— Помияр.

— Татко, какво е помияр?

— Смесено куче. Казва се смесено куче.

— Спокойно можеш да го наричаш помияр — настоя Сюне, — но не и на английски. Това означава, че майката и таткото са се харесали, но са от различни породи. Понякога стават големи сладури. А и са по-здрави и умни от чистите породи.

— Баба и дядо имат два английски сетера — заяви Бенедикт.

Сетери. Нервни, досадни негодници.

— Така ли? — обади се тя — Значи сте свикнали с кучета тогава?

— Но те живеят навън — обади се Каролин.

За първи път се намесваше.

— Не им е позволено да влизат вътре, за да не цапат. С кучешки косми. Но имат страхотна колиба. Дядо ги води на лов.

— Веднъж седмично през есента, нали? — каза бързо Сюне с поглед, забит в размекнатия карфиол. — Моето куче живее вътре. Разхождаме се в гората всеки ден. Е, пада голямо миене, разбира се.

— Не можем ли и ние да си вземем куче?

Не можеше да преглътне карфиола.

— Ребека ми каза, че пишеш книги за деца — каза Кристиан с усмивка, която не можеше да бъде разгадана.

Сюне усети, че се изчервява, опитваше се да се овладее с мисли за лед, лимони и белина; обикновено помагаше, но не и сега.

— Ами… Писане и писане. Сигурно нищо няма да излезе.

Потърси с поглед помощ от Ребека, но Хенрик поиска някой да му нареже месото.

— Какви книги са това? — продължи Кристиан. — За каква възраст, искам да кажа?

— Ами, още не съм решила.

— Така ли? Не трябва ли с това да се започне? Човек винаги трябва да си постави ясно целта, за да може да я постигне.

Сюне не отговори. Карфиолът беше обиколил многократно чинията и направо се разпадаше.

— Самият аз се отчайвам като виждам колко лоши са повечето неща за деца — продължи Кристиан Шулц. — За щастие, децата започнаха да се интересуват от документални неща. Специализирана литература. Ето, Хенрик, например…

Той кимна към момчето, което се опитваше да набоде парче месо и картоф с вилицата, но се отказа и използва пръстите си.

— Дори на Хенрик повече му харесва да чете за динозаврите.

Сюне заряза борбата с изчервяването. Знаеше много добре как изглежда — червена като домат и с избила пот под носа.

— Нищо не може да замести детските книги — каза тя и откри, че е повишила тон. — Всъщност нищо не може да замести литературата.

Прехапа устни, усетила колко банално прозвуча това, колко политически коректно; не можеше да си представи нещо по-лошо от спор с Кристиан Шулц.

— Всеки с вкуса си — усмихна се той. — И кои книги ще ни препоръчаш тогава?

Сюне не отговори, потърси отново помощ, но Ребека стана и отиде да претопли соса.

— Е, какви ни препоръчваш?

Лицето му беше надменно, загоряло от слънцето, с излъчване, което Сюне не смееше да срещне с поглед.

— Астрид Линдгрен — промълви тя на покривката. — Ане Кат Вестлю.

Кристиан Шулц се засмя; самоуверен, гръмогласен, мъжки смях.

— Оригинално! Много оригинално!

— Кристиан!

Ребека стоеше със сосиерата в ръка. Беше облечена като шеф на експедиция — бяла вълнена пола и блуза с маншети и малки апликации.

— Стига вече!

Когато постави сосиерата на масата, тя направи кафяво, мазно петно върху покривката. Кристиан Шулц обиколи всички с поглед. Сюне гледаше кафявото петно, то бавно се разрастваше, преди да попие напълно в дебелата материя на покривката. После вдигна поглед към Кристиан. Изражението му носеше прастария белег на човек, който не разбира нищо; подчертано от безпомощното протягане напред на ножа и вилицата. И все пак, нещо в устата му — лекото потрепване на горната устна — издаваше друго, че е на ръба на объркването.

— Все пак, не можем ли наистина да си вземем куче? — започна да мрънка Хенрик.

 

 

В три посред нощ звънна телефонът.

— Това не може да продължава — плачеше тя отсреща. — Не мога да лъжа повече.

Това беше първата сериозна среща на Ребека с черните дупки. Щяха да се появят още, много повече, но точно сега, тази вечер, тази нощ в Сюне за първи път се прокрадна усещането какво е на път да причини на друг човек.

На следващия ден Сюне чака цял час в повече на едно от обичайните места. Беше застанала при перфоратора за излизане в четири без петнайсет и не постигна друго, освен отбелязването на предварително напускане на работното място.

Вкъщи на хладилника висеше бележка. Написана на ръка, малка бележчица, откъсната от голям лист хартия. Беше прикрепена към хладилника с едно прасенце магнит; търкаляше се в чиния и на коремчето му пишеше: „Престани.“

„Сюне!

Това не може да продължава. Не издържам. Не мога.

Благодаря за всичко.

Остави ме на мира.

Р.

P.S. Ключовете са в пощенската кутия. Пак аз.“

Лежеше на пода, без да знае как се е озовала там. Имаше кръв навсякъде, муцуната на кучето също беше цялата окървавена. Когато се добра до банята, разбра, че има нужда от шевове. Веждата й беше разцепена почти на две и раната бе цъфнала в грозна гротескна дупка.

Тръгна към дежурния лекар. Настояваше да го направят без упойка.

Ребека дори не беше изписала цялото си име.

Дори това.