Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (30)

29

Аша крие някаква тайна.

Нещо в нея го издава. В началото вярвах, че плод на собствената ми фантазия, сънят ми е толкова лош, мислите, толкова разбъркани; разликата — между въображение и действителност понякога е толкова неясна, че трябва да се взема в ръце, за да разбера къде се намирам и какво правя. Но вече съм сигурна. Логично е да се помисли, че е свързана с историята на Петер, която обеща да ми разкаже. Може би не беше само историята на Петер; възможно е или по-скоро вероятно е да е нейната лична история.

Тайната на Аша е първото нещо тук, разбудило любопитството ми. Всичко останало е само регистрирано. Но начинът, по който се държи, начинът, по който се промени, откакто започна при мен като прислужница, така да се каже (мразя да мисля, че имам прислужница, но тя е точно това), та тази промяна ми говори, че тя крие нещо. Тя има някаква власт над мен, не мога точно да я определя, но е нещо между способността да ме накара да се чувствам ужасно и някакво чувство на сигурност. Вижда ли ме изобщо? Погледът й е труден за разгадаване, улавям се, че го избягвам.

В началото се усмихваше непрекъснато. „Йес, мадам, йес, мадам.“ Не даваше вид, че изобщо може да говори. Но това не беше истината. Тя говори много добре английски, почти изискано. Вече не се усмихва толкова, а когато го прави, усещам, че ме превъзхожда.

И ме наблюдава, когато мисли, че не я гледам. Не е неприятно, погледът й не е лош, не е продиктуван от омраза или отвращение, по-скоро пълен с някакво учудване, премисляне може би; сякаш ме изследва.

Сигурно по някакъв начин е свързано с момчето, макар че според мен разговорите ми с него я успокояват. Дори не се налага да идва толкова често. Казвала съм го многократно, мога и сама да си разтребвам, дори предпочитам сама да оправям хаоса си. Готвенето също е излишно, не съм гладна. Тя посреща това с махване с ръка и пак идва. Мисля, че идва, за да се увери, че момчето е добре.

Петер идва всеки ден и вече никога не го пъдя. Тръгнал е на училище, но идва към два часа. Предпочита да играе на играта със самолетите, но обича и да му чета. Ако не мога да се занимавам с него (вече съм започнала да пиша през деня, искам да кажа и през деня), той се свива на перваза на прозореца и ме наблюдава оттам с часове. Странно, но това не ми пречи. Усещането за друго човешко сърце, което бие с моето в стаята, в която седя и работя, ми се отразява добре. Разбира, че не трябва да ме прекъсва, търпението му е безмерно, особено като се вземе предвид възрастта му.

На Аша й харесва, че Петер е тук. Че го уча на разни неща. Просто трябва да е сигурна, че му е добре. Прочитам го в очите й, по движенията й. Но има и нещо друго.

Сигурна съм, че Аша крие някаква тайна.

Тя ми пречи да стана съпричастна на близостта, която търся, но и от която се страхувам. Искам да си поговорим. Тя не може да стане заместител на приятелката, която съм напуснала, или на семейството ми; а и никой не може да я замести. Но седя в тъмното и си мечтая за още един зрял човек; не ми стига Петер, който преспива в леглото ми веднъж седмично, дори по-често. Той е живо същество, вярно е, но трябва да се грижа за него, той е отговорност, която не съм убедена, че искам да поканя в дома си, но която се страхувам да загубя.

Друг зрял човек.

Тъмно е и таблото с бушоните жужи отвън.

Момчето е горещо. То се притиска до мен, щом си легна, несъзнателно.

Внимателно го отдалечавам и се обръщам с гръб към него.