Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (22)

21

— Това е пълна лудост! Пълна!

— Закрепи каишките, ненормалнице, и ти обещавам, че ще правя любов с теб.

Найлоновото платно изглеждаше заплашително, както се разгръщаше на огромни вълни и се уголемяваше; горелката пълнеше балона с топъл въздух на мощни, забързани тласъци. Вярно е, че част от естетиката бе съсипана от емблемата на „Теленор“, която се очертаваше всяка минута все по-ясно, но нищо не можеше да съсипе днешния ден.

— Не смея. — Ребека потръпна от внезапния прилив на горещ въздух и се оттегли към върха с малки, бързи стъпки.

— Разбира се, че ще го направиш — настояваше Сюне. — Ще бъде страхотно!

Бяха минали два дена от рождения ден на Ребека. Не бяха се виждали от две седмици.

— Това е подаръкът ми. Нещо, което не се налага да криеш. Или да изхвърляш.

— Не изхвърлям всичко — протестира Ребека.

Отчаянието в гласа й накара Сюне да подскочи няколко пъти и да размаха ръце.

— Забрави това! Няма значение! Ще бъде фантастично преживяване!

Внезапно тя рязко се обърна и изтича обратно до колата. Върна се с огромна плетена кошница под ръка и с касетофона си ветеран.

— Пикник, Ребека! Отиваме на пикник с балон! Ще летим над цяло Осло, ще се носим в небето, ще празнуваме рождения ти ден само двете и ще се забавляваме!

— А той там…

Ребека посочи младежа, който с всички сили се опитваше да задържи балона изправен.

— О, той. За съжаление, ще трябва да го вземем. Иначе нито ще можем да се издигнем, нито да се приземим. Но това е без значение. Той е просто част от персонала. Платено му е да си държи езика зад зъбите.

Стояха мълчаливо, докато балонът се напълни с въздух, а когато се изпълни целият, Ребека дори не се опита да протестира, докато момчето с умели движения ги качи на борда.

— Не духа!

Ребека беше възхитена и се бе осмелила вече да отиде до ръба и да погледне надолу.

— Реене. Така се казва, реене. Като гондолите. И, разбира се, че не духа, нали се носим с вятъра, което значи — със същата скорост. Виж!

Сюне се наведе над ръба. Гондолата леко се наклони, но тя задържа ръката си зад Ребека и не й позволи да се дръпне назад.

— Къщата ми! Виждаш ли я? Точно до футболното игрище.

Ребека опита шампанското и погледна горелката, която хрипливо се обаждаше на неравномерни интервали. После погледна надолу.

Остави ръката на Сюне около себе си. Зави им се свят.

Осло беше като залепен за хълмовете под тях. Фиордът проблясваше, сякаш някой бе изхвърлил на едно място всички скъпоценни камъни на света, беше красиво и причиняваше болка в очите, но никой не носеше слънчеви очила. Къщите бяха мънички, но се виждаха много по-ясно, отколкото от самолет; Осло приличаше на лего играчка. Балонът не бе достатъчно високо, за да не могат да различават хората долу: повечето с мързеливи, забавени ваканционни движения, на път за паркове или магазини за сладолед, други влизащи и излизащи от колите си, чийто звук се чуваше чак дотук, стига горелката да не работеше. Понякога виждаха някой ословчанин да затуля очи с ръка, като отдаване на чест, и да поглежда към тях, както се носеха северозападно, но сякаш застинали на едно място.

Сюне отпи от шампанското, беше с божествено изпразнена глава и пълно сърце. Държаха се за ръце, прикрити от телата си, но водачът бе прекалено зает, за да забележи каквото и да било, а и честно казано, единствената му грижа беше да накара балона да се държи прилично.

Сюне се наведе за миг. На пода стоеше касетофонът и тя го беше заредила.

— Понякога — усмихна се Ребека, вече престанала да шепне; музиката заглушаваше гласовете им. — Разбирам понякога…

Тя сама се прекъсна. Вместо да довърши мисълта си, стисна ръката на Сюне и започна нова:

— Виж! Този мъж е чисто гол!

Тя посочи към Тьоен парк — и да, наистина беше чисто гол, бялата му кожа светеше върху червената кърпа, на която лежеше, безсрамно и нахално гледаше към тях; махна им! Около него имаше цяла тълпа, разположена в голям кръг; върху останалата част от огромната зелена поляна хората бяха налягали гъсто един до друг.

Сюне се засмя и тя посочи нещо.

— И там!

Двама униформени полицаи се появиха бързо и решително от улица „Финмарк“, право по посока на нудиста; следваше ги мъж с дете на ръце, който разпалено им говореше.

— Той дори не си носи дрехи! Чисто гол ли ще го отведат?

— Може да се загърне с хавлията — каза Сюне и погледна към слънцето.

— Взела съм лангуста.

— Лангуста? Откъде, по дяволите, я намери? Та сега дори не й е сезонът!

— Не си блъскай хубавата главичка с това.

Сюне се наведе отново, потършува дълго, изправи се и предложи чиния на Ребека. Опашки от лангуста, пресни, големи и очевидно не от Канада. Резенчета лимон и копър. Крайшник хляб, обилно намазан с масло. Половин домат, сол и пипер.

— Наздраве!

Вдигаха наздравици и се смееха, сочеха и пак се смееха, говореха и тананикаха. Поне Сюне пя. На моменти балонът висеше съвсем неподвижен, тогава затваряха очи и излагаха лицата си на слънцето, наслаждавайки се как прекрасно пече. Постепенно и почти незабележимо Осло и денят останаха зад тях. Балонът приближаваше сумрака и мястото за приземяване, вече различаваха колата, която ги чакаше. Шофьорът се беше облегнал на бронята и четеше вестник.

При пътешествието им бяха минали над Двореца и Парламента. На улица „Марк“ живееше една приятелка на Сюне. А там, в зелената къща, преди цяла вечност Ребека беше започнала първата си работа. Жълто-зелените поляни на стадиона „Бислет“ бяха лесни за откриване, а по главната улица се виждаха само чужденци. Бяха видели всички и всичко наведнъж.

Но нито веднъж някоя от тях дори не се опита да намери огромната къща горе на „Холменколен“.

Мръсните чинии бяха грижливо прибрани в кошницата заедно с чашите за шампанско и една кутийка с разбити ягоди.

— Един ден ще полетим заедно — прошепна Сюне в ухото й.

— Без нито една касета на Джон Денвър.

— Не го мислиш сериозно.

— Смъртоносно сериозна съм.

— Искаш да кажеш, че ще живеем заедно?

Ребека погледна право надолу. Само на петдесет метра под тях пасяха четиринайсет овце.

— Ако го изхвърлиш ето там, тогава — каза тя.

Кракът й изрита касетофона.

— Ако това е условието да заживеем заедно, съм готова да изхвърля всичко, което имам — прошепна Сюне. — Сериозно ли говориш?

Приземиха се, без Ребека да отговори.