Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (23)

22

Постепенно Сюне свикна с начина им на живот — спорадичен и бърз, с периоди на отсъствия, но винаги с условието, че тя трябва да е на разположение, щом Ребека открие пролука. Бяха изминали две дълги години от деня, в който Слънцето щеше да падне, Сюне дори бе станала завеждащ отдел — нещо неизбежно за ветеран като нея с пет години опит зад гърба си, и сега пишеше по-умерено. Това вече значеше толкова малко за нея; в по-голямата част от времето просто седеше пред компютъра и мислеше. Излизаше на разходки с Цетацея и започна да си говори сама. Тъй като не знаеше кога може да се появи Ребека, си стоеше вкъщи през повечето време. Вече й се обаждаха почти само родителите и сестра й. Не беше казала на никого за Ребека. Дори и на Фин.

Това беше и добро, и лошо. По някакъв начин Ребека и Сюне си бяха напълно достатъчни и това носеше някакво чувство на гордост; съзаклятничеството, мълчанието, интимността. Сюне се чувстваше доволна; държеше живота на Ребека в ръцете си и намери някакво успокоение в мълчаливото отричане от предишния си живот. А същевременно всичко беше една огромна лъжа, която можеше да избухне като бомба всеки момент.

Още от началото бе настоявала за Мавриций. Беше изключено, разбира се, само мечта, но в по-реалистичен план бе споменавала Крит, Родос, дори Лас Палмас. Просто място, където можеха да бъдат заедно повече от няколко часа. Знаеше, че това е невъзможно.

В деня, когато Ребека сподели, че ще заминат на почивка заедно, изглеждаше като дете. Лицето й сияеше и се усмихваше, сякаш нищо в света не беше трудно. Бе с тениска; когато се запознаха, тя дори не притежаваше такава дреха. Тя жестикулираше оживено, докато описваше пътуването; необуздана и обновена. Сюне не повярва на това, преди да седнат в самолета.

Една идиотка, едно идиотско същество от женски пол на билетната каса им беше дало места от двете страни на пътеката. Сюне изпадна в паника. Отляво седеше жена с малко дете, така че и дума не можеше да става за смяна. От дясната страна на Ребека седяха две дами около шейсетте. Вече бяха се задълбочили в каталога за покупките в самолета.

Сюне се наведе към тях и попита доста учтиво, дали може да си разменят местата. Те присвиха устни и казаха, че съжаляват, но пътуват заедно и затова са си взели тези места. Отказаха да се преместят.

Още преди самолетът да успее да затвори плътно вратите си, Сюне махаше на една стюардеса. Тя дойде усмихната.

— Имаме проблем — започна Сюне, докато се опитваше отчаяно да измисли какъв точно й беше проблемът. — Изпитвам ужас от летенето.

Шепнеше. Беше мъчително да лъже така, но стюардесата, явно криво разбрала шептенето й, примигна многозначително и я погали успокояващо по ръката. Очите на Сюне се насълзиха от това незаслужено съчувствие.

— Страхът от летене може да се овладее — продължи тя тихо. — Най-голям е при излитане и приземяване. Много би ми помогнало, ако седя до приятелката си.

Ръката й посочи Ребека от другата страна на пътеката. Тя вдигна очи към небето.

Стюардесата наистина си я биваше. Тя се наведе над дамите и им обясни накратко — много учтиво, но решително, — че заради безопасността на полета се налага да бъдат така любезни да се преместят в полза на младата дама.

Те просто не успяха да протестират! Все пак ставаше дума за безопасността на полета!

Така Сюне успя не само да седне до любимата си, не само до прозореца, но лъжата й даде основателна причина да държи Ребека за ръката през целия полет открито и честно, и с успокоителното одобрение на стюардесите всеки път, когато минаваха покрай тях.

Единственото мъчително нещо за нея беше, когато я поканиха в кабината на пилотите.

— Това обикновено помага — каза дамата в униформа, като настояваше Сюне да я последва. — Ще видите колко са способни пилотите ни.

Трима души посетиха пилотската кабина по време на полета. Едно седемгодишно момченце, момиченце на девет и Сюне Ниелсен, на трийсет и половина.