Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (41)

40

— БАМ!

Вратата така силно се затръшна, че за малко да изскочи от пантите.

— Бенедикт! Бенедикт!

Ребека беше бясна и здраво хвана вратата.

— Да не си посмяла да излезеш, когато ти говоря. Чуваш ли ме!

— Аз съм на осемнайсет. Ще правя каквото си искам.

Сюне чу гласа й — инатлив, примесен с високомерие, и знаеше, че скоро тя ще се върне, ще седне на канапето, загледана в празния въздух, демонстрирайки общо несъгласие със световната несправедливост и в частност с факта, че Ребека й бе отказала да й даде колата си.

Веднъж, преди много години, когато Бенедикт беше на единайсет и живееше заедно с майка си и баща си в огромната къща на върха на „Холменколен“, когато всичко беше съвсем различно, Сюне бе сгрешила като пророкува, че Бенедикт няма да бъде красива като порасне. Пубертетът я беше направил интересна: тъмна, с големи черни очи, беше се отървала от екземата, както бяха обещали лекарите. Обличаше се нестандартно, общо взето с дрехи от младежките магазини, но умееше да подбира цветовете, способна във всичко, което имаше нещо общо с естетиката; Бенедикт Шулц беше на път да стане истински човек на изкуството. Току-що бе завършила драматичния клас в Нисен и щеше да следва в Театралното училище през есента.

— Може да вземе моята кола — обади се Сюне зад вечерното издание на „Афтенпостен“. — Няма проблем. Наистина може да я вземе.

— Целта е да не кара кола тази вечер — протестира Ребека. — Знае много добре, че няма да получи колата, щом не си изпълнява задълженията.

Но Бенедикт вече имаше съюзник. Тя погледна Сюне, замисли се, усмихна се сдържано, но не се овладя съвсем.

— Сюне стои тук почти през цялото време — каза тя вече по-спокойно, предчувствайки, че след малко ще тръгне от тук в по-хубава кола от майчината си спортна кола, един стар кабриолет. — Така че спокойно мога да взема колата й.

— Тя не е тук през цялото време — натърти сърдито Ребека. — Тук е най-много веднъж седмично и винаги е добре дошла. Ясно ли е?

Мартин влезе в хола, вече беше гимназист, пъпчасал и с наболи мустаци.

— Ако вземеш колата на Сюне, направо си уцелила десетката. Вчера се упражнявахме с нея.

Той се усмихна на Сюне, разроши косата й, тя замахна след него с вестника и те започнаха да се боричкат през смях, докато той я удари без да иска и ужасено вдигна ръце във въздуха:

— Извинявай, Сюне! Добре ли си?

— Напълно — каза Сюне, но разтриваше ухото си, което направо гореше. — Приключваме с този въпрос, Ребека. Бенедикт взима колата ми и утре ще измие кухнята.

— Моля те, мамо!

Голямото осемнайсетгодишно момиче се беше изпарило, на негово място малко момиченце молеше учтиво на колене.

— Не. И дума да не става. Оставаш си вкъщи — категорично завърши Ребека.

Момичето направо експлодира.

Тъмната коса се завъртя като облак около главата й и се заплете в четирите шала, които тя беше нарязала и свободно преплела около врата си; от устата й запръскаха слюнки върху масата и тя впи поглед в очите на майка си.

— Проклета… Проклета лесбийска курва!

Сюне погледна Мартин, закова поглед в очите му, сви ръце в юмруци и не можеше, не искаше да отмести погледа си. Ребека се вцепени, стоеше като скулптура с парцала за прах в едната си ръка, наполовина вдигната във въздуха, застинала снимка на жената от 90-те; беше започнала да подрежда куфара с документи и снимки.

Мартин първи отмести очи, сведе поглед. Сюне скочи, без да го иска, без да се замисля; тя се изхвърли от стола като от катапулт и налетя на Бенедикт.

— Това направо надмина всички граници, Бенедикт. Този път направо прекали. Ти си едно разглезено, невъзпитано момиченце, с което се съобразяваме през всичките тези години! Кога мислиш да пораснеш?

Сюне усети неприятно, плашещо желание да я удари и силно впи ръце в предницата на ризата си, за да не замахне. Момичето дори не се стресна, напротив, вдигна гордо глава и тръгна към вратата. Не погледна никого.

— Върни се веднага — изрева след нея Сюне. — Веднага се върни! Веднага!

И погледна Ребека. С изключение на един-единствен път преди много години, една неделя вечер, отдавна забравена и погребана, никога не беше виждала Ребека такава. Лицето й бе равно и безизразно, а очите й се бяха превърнали в огромни черни дупки в главата, която изглеждаше напълно празна.

— Малка негодница — изкрещя Сюне и изтича в коридора.

Ключовете ги нямаше. Ключовете от колата. Нейните ключове; бе ги оставила на масичката в антрето. Бяха изчезнали.

— По дяволите, тя ми е взела колата — каза тя на Ребека, която все още държеше парцала за прах и папката с документи и излъчваше такова страдание, че Сюне не можеше да понесе гледката.

— Надявам се, че няма да направи някоя глупост — прошепна Ребека. — Ще кара внимателно, нали?

И въпреки че мисълта й мина през главата — само за миг, — понечи да го направи, но се отказа. Сюне не изтича след нея. През прозореца на антрето тя видя как Бенедикт върви решително към колата, как сяда зад волана и потегля. Сюне не се опита да я спре.