Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (39)

38

Филмът не беше нищо особено, но това нямаше значение. Важното бе да са на кино. Свободно място, място, където можеха да си държат ръцете, скрити под якето, докосване на бедро в бедро или — когато бяха истински дръзки — просто благословени от мрака пред белия екран. Тази вечер залата беше почти празна, бяха сами на реда, седнали най-отзад; облегнати една на друга, усещайки топлината на тялото на другия през дрехите, топлината и всичко прекрасно, белязало времето откакто бяха заедно.

— Не проумявам, че издържаш още — каза Ребека тихо. — Направо не е за вярване.

— Само колко пъти си казвала това — засмя се Сюне; нямаше нужда да шепнат, звукът от екрана бе оглушителен, а бяха и почти сами.

— Истина е. Просто не е за вярване.

Дензъл Уошингтън мъжествено се надвеси над ослепително красивата Джулия Робъртс, очевидно открил нещо важно на екрана на компютъра.

— Още по-трудно за вярване е след сватбата — прибави тя.

— Семейството ти, то… Проблемите винаги идват от мен.

— Забрави. Никога няма да те напусна.

— Чудя се колко пъти ти си казвала това.

Филмът съвсем се разводни. Но това нямаше никакво значение.

— Обещавам да бъда по-добра — продължи тя. — Всъщност, приятно ми е да се срещам със семейството ти и приятелите ти, искам да кажа, от време на време.

— Тогава може би трябва да си ги поискам обратно — усмихна се Сюне, без следа от укор в гласа.

Ребека се направи, че не е чула.

— Открих нещо важно — каза тя вместо това. — Нещо, за което подозирам отдавна, но сега знам със сигурност. Нещо, което…

— Тръгваме ли си?

Сюне се надигна от стола и погледна Ребека. Тя се поколеба, изгледа я за миг, после грабна якето си от съседната седалка и кимна. Дензъл стреля след тях на излизане.

— Умът ми не го побира — как това може да символизира брак.

Ребека разглеждаше скулптурата на Хенри Мур върху поляната пред крепостта Акеш.

— Тежко, огромно и прекалено четириъгълно — каза Сюне. — Звучи ми точно. Е, вярно е, че аз не съм била омъжена, така че няма как да знам.

Ръката й беше леко преметната през рамото на Ребека, опасно предизвикателство, но това й вдъхваше кураж, нещо ново, което по някакъв начин беше свързано с възпитанието на Ребека. Тя я остави там, не само това, но Ребека направи бързо движение, светкавично плъзна пръстите си по тези на Сюне; истинска благословия — и тя се почувства благословена.

— Ти си омъжена — каза Ребека. — Вече сме се разбрали за това.

Седнаха на една пейка в подножието на хълма. Есента прогори огромна оранжева дупка в небето над Берюм и крепостта Акеш още не се беше отказала да примамва жадни за бира младежи, но беше хладно и Ребека извади ръкавиците от чантата си. Бяха корави и тесни и тя доста трудно ги нахлузи на ръцете си.

После сложи ръка върху лявото бедро на Сюне.

— Моят баща ми е истинският баща.

— Какво?

— Татко е татко.

— Но…

Сюне си представи синеокия Коре Фабер Ланге, който стоеше в изпънатата си униформа и се усмихваше с фуражката си под мишница на снимката върху рояла в дома на Ребека.

— По една или друга причина, винаги съм вярвала в това; странно е, но си приличаме ужасно много. Движенията, жестовете; когато другите го казват, той само се засмива и казва, че това явно се дължи на лошото му влияние върху мен. Но най-малката ми сестра също прилича на мен, страшно си приличаме, въпреки че е руса и синеока, и, разбира се, родена от друга майка. Нашата майка. Искам да кажа, не истинската ми майка, но моята…

— Разбрах — прекъсна я Сюне. — Весла Ланге.

— Освен това не може да съм родена през 1946 година. Трябва да съм поне една година по-малка.

По-малка. Сюне направо не можеше да си поеме въздух, с поглед, прикован в ръката на Ребека.

— Такива са те. Родителите ми. Всичко трябва да е идеално подредено. Те търсят и ценят порядъка. Съвсем в реда на нещата е да осиновиш дете. Почти благородна постъпка, особено като имаш предвид биографиите им: можели да имат деца, но просто ме прибрали от улицата. Направо възхитително. Така да се каже, аз бях най-големият диамант в семейната съкровищница; докато се случи това, това с теб. Може и точно то да ме амбицира да се разровя за баща ми. След историята с теб, искам да кажа. След като вече не съм достойна за това семейство.

В стомаха на Сюне се бореха хиляди души, но нито една от тях не можа да си пробие път навън.

— Единствената причина да се срещат, са децата. Това е и единствената причина и за мен да се срещам с тях. Почти единствената. Гузната ми съвест, като виждам колко са остарели, а и те имат право да виждат внуците си. Мисля обаче, че той е излъгал. Не знам дали майка знае това. Но той е истинският ми баща и тогава не може да съм се родила преди лятото на 1947 година. Помисли си само…

Група младежи премина шумно покрай тях по типичния си младежки начин: две момичета към шестнайсет бяха център на вниманието за четирима шумни младежи. Сюне все още гледаше ръката на Ребека, сякаш се опитваше да я хипнотизира: „не я премествай, не я махай“ — и това подейства; тя все още лежеше там и разливаше топлината си през дънките; направо сензация.

— Била е млада и е работила за американците в Южна Корея. Преди Обединените сили да влязат през 1946 година. Той трябва да се е срещал с някаква жена. Едва ли е била проститутка, защото той също е бил убеден, че съм негово дете. Какво се е случило и защо ме е взел със себе си в Норвегия, нямам представа. Дори не съм сигурна, че мама е била убедена, че съм негово дете. Разбира се, тя знае, но не иска да го признае. Толкова типично за нея. Тя успява да си затваря очите за какво ли не, ако не й изнася да си спомня. Може да си затвори очите дори за факта, че Земята е кръгла, ако й е по-изгодно да се преструва, че е плоска.

Гласът на Ребека не беше твърд; нямаше и горчивина, по-скоро решителност; просто установяваше факти. Сюне взе лявата й ръка в дясната си, стисна я силно, потопи очи в нейните и се изправи.

— Той винаги ме е отхвърлял. Вярвал е, че е достатъчно да ме вземе със себе си, да ме превърне в доведената дъщеря, която всички обожават. Сега знам колко ужасно е всичко това, направо го е съсипало.

Ръка за ръка, те се спуснаха до конюшните. Някъде по средата на пътя Сюне се обърка, толкова непривично беше всичко, опита се да се освободи, но Ребека не й позволи.

— Но, Ребека — обади се Сюне и се опита да спре. — Как си разбрала всичко това? Сега, след толкова години?

Ребека се обърна към нея, без да я пуска, усмихна се леко, с онази усмивка на Мона Лиза върху умното си лице; хвана ухото си със свободната си ръка, разтри го и косата й падна върху лицето.

— Направих ДНК тест — отговори тя просто. — Откраднах коса от четката му.

Най-после тя пусна Сюне, освободи я от демонстративната прегръдка, която никоя от тях не желаеше. Първо се забърза, после леко се затича към трамвайната спирка на улица „Родхюс.“