Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (7)

6

В пети клас Сюне Ниелсен получи ключ за училищната сграда. Класната й отговаряше за библиотеката, която почти само Сюне използваше, въпреки че през училището минава хиляди ученици. Тя беше на тавана в старата дървена постройка и миришеше на мухъл. Книгите също. На Сюне миризмата й харесваше, беше влажна и излъчваше сигурност; обичаше усещането, че е сама пред огромното дъбово бюро, на което имаше място за цялата годишна поредица на детското списание „Магне“ (така можеше да прочете всичко накуп, а не от месец на месец), докато училището е пусто, а до вечерята остава още много време. Семейство Ниелсен вечеряше два часа по-късно от останалите, защото родителите й бяха живели в Париж, където бащата бил, за да следва, а майката родила там и Сюне, и с три години по-малката й сестра.

Библиотеката винаги тънеше в полумрак, но огромната лампа върху дъбовото бюро образуваше кръг от светлина, в който тя можеше да се приюти. Почти всички книги си приличаха — с червена, зелена или синя подвързия със златни надписи на гърба. А вътре в тях, най-отпред, често имаше залепена красива снимка, където още веднъж бяха написани заглавието на книгата и името на автора върху гланцирана хартия. Сюне бе установила, че обложките са същите като при обикновените книги, майка й ги наричаше антицапалници и строго забрани да ги махат вкъщи, защото книгите можеха да се изцапат, а и отдавна беше вдигнала ръце да я откаже да чете, докато се храни. Книгите от библиотеката не се цапаха отгоре, дори конфитюрът се плъзгаше по обложките. Но отвътре много от тях бяха пълни с големи светлокафяви петна, които понякога образуваха фигурки, оживели между редовете, щом отвореше някоя книга. Тя ги складираше в голям сандък в един забутан ъгъл, капака на който, бе затиснат с голяма камбана, но от време на време до ушите й оттам достигаше драскане и шумолене.

До най-тъмната стена имаше някакъв шкаф, сигурно с повече от петдесет чекмедженца, пълни с картончета. Те бяха разбъркани, защото беше намерила например „Ден в гората“ под буквата Ф, да не говорим, че писателят се казваше Бернард Стокс. В началото, в трети клас или нещо подобно, много преди да получи ключа и да стане независима от класната си, която отваряше и затваряше библиотеката след нея, бе започнала да подрежда картотеката. Но бързо се отказа. Сега намираше всичко и без нея.

В седми клас Сюне установи, че рафтовете вкъщи са пълни с книги, които вече не бяха позволени само за възрастни, и върна ключа обратно. Класната само се бе усмихнала свенливо, а година по-късно събориха цялото училище. Кой взе книгите, тя така и не разбра. В новата училищна сграда нямаше библиотека и Сюне започна сама да събира книги.

Всъщност след седми клас кракът на Сюне Ниелсен не беше стъпвал в обществена библиотека и сега се чувстваше като възродена.

Но тук не миришеше на мухъл. Книгите бяха наредени на специално направени рафтове, които, вярно бяха метални, но рамките, които ги свързваха, бяха от светло приятно дърво — съвсем нови рамки, защото слабият мирис на лак се смесваше с онази миризма, която нито мухълът, нито влагата или свещите можеха да заличат сладкия истински дъх на книги.

Тук не можеше и дума да става за посетители, получили честта да имат собствени ключове. Точно обратното, на влизане трябваше да мине през алармен детектор, който представляваше две напряко поставени метални тръби, неуспешно прикрити със зелени растения, но достатъчно явни, за да действат предупредително за всички, на които би им хрумнало да се снабдят с нещо, ако междувременно са успели да убегнат на трепкащите синкави екрани, наредени върху решетка, отрупана с още повече саксии. Тя грабна една книга наслуки и дискретно затърси алармения индикатор в нея; не че имаше намерение да открадне нещо, а защото беше изумена от факта, че нещо такова може да се скрие в книга. Не намери нищо, дори когато изви назад кориците и претършува гърба и мястото на слепяне на листата.

Дамата зад решетката бе по-висока от Сюне Ниелсен. Беше много странно преживяване, по някакъв начин това я смути, имаше чувството, че всички ги гледат — двете гигантки, които си говорят нещо; някой дори можеше да си помисли, че са сестри, а това никак не беше приятно, тъй като библиотекарката бе по-дебела от нея, а и кривогледа. Сюне се чудеше, на кое око да спре погледа си и накрая избра нещо неутрално — ноздрите на носа.

— Имам нужда от информация — каза тя. — Информация за… Една обществена личност, така да се каже.

— Може би ще успеем да Ви помогнем — каза дамата и гласът й напълно си подхождаше с тялото й.

— Какво трябва да направя? — попита Сюне като видя, че дамата няма намерение да продължи, просто си стоеше и се взираше в една или друга точка някъде във въздушното пространство между тях.

— Само напишете името тук — изгъгна библиотекарката и постави лист хартия пред нея. — Възможно е да има папка за това лице.

И изчезна.

Ребека Доротея Фабер Ланге Шулц.

Име, което не се изписваше бързо. И съвсем не ставаше да се пише с печатни букви. То изискваше краснопис; елегантни, привлекателни и старовремски букви. Отне доста време, но Сюне не беше доволна от резултата, смачка листа, пъхна го в джоба си, наведе се през решетката и взе нов.

— Великолепен почерк — изкъкри библиотекарката доволно, с усмивка, която разкри, че тя дори не е в състояние да се грижи и за зъбите си.

Беше се върнала, без Сюне да я усети и затова направо подскочи така, че не успя да направи последната изящна извивка на „ц“-то. Заболя я като видя как красивото име изчезна в грубите лапи, но само след две минути дамата се върна с цяла папка, която хвърли на плота.

— Не можете да я вземете, но седнете там и я прегледайте — посочи тя.

Масите също бяха от бор, напълно незасегнат от изрязани с нож сърца и инициали, с които дъбовото бюро горе на тавана бе пълно. На една поставка имаше вестници и още повече саксии — направо се вбеси на общината, която явно не беше разбрала, че книгите също са красиви, успокояващи и създаващи уют сами по себе си.

Папката не беше дебела. Имаше само три статии. Трите от „Афтенпостен“ и едно телевизионно интервю. Но и тук едва ли събират статии от „Шев и кройка“ и „По-добре вкъщи“ — помисли си тя и запрелиства първата изрезка.

Напълно безинтересна, нищо, което да не знаеше отпреди. Разказваше за работата на държавните служители, избрани от правителството. Шулц и пълното име на Ребека бяха споменати само два пъти, и то без цитати.

Само телевизионното интервю събуди интереса й. Едно топло описание, истинско интервю с лични въпроси и прекалено сдържани отговори. За съжаление нямаше никакви снимки, явно са били изпратени до всички вестници, решили да публикуват тази информация, а библиотеката очевидно нямаше никаква нужда от снимките на Ребека Шулц заедно с децата и съпруга й на терасата във великолепния им дом, както безсмислено твърдеше останалият без снимка текст под снимка.

Сърцето й подскочи, когато пресметна разликата във възрастта. Ребека Шулц бе родена през 1946 г. Някъде през лятото, така пишеше, да, журналистът беше подчертал, че рождената дата на известната държавна персона била уточнена няколко години по-късно, тъй като липсвал акт за раждане.

1946 година. Разликата не бе дванайсет-тринайсет години. Беше четиринайсет.

Сюне затвори папката след като прочете за любящия съпруг, който въпреки водещата си роля в норвежката лека промишленост, винаги си взимал по три месеца отпуска при раждането на всяко дете, като по този начин не е оставил Ребека да занемари кариерата си. Нещо, потвърдено от самата нея с благодарност и „все още влюбен“ поглед, отправен към мъжа й, който на всичко отгоре беше на четвърто място на Световното първенство в един спорт, който Сюне, като се позамислеше малко, никога не бе харесвала; мизерен спорт, едва ли игран от повече от петстотин души в света. Или поне не повече от петдесет хиляди.

1946 г. — невъзможно беше годината да е вярна. Войната в Корея не започна ли през 1950 г.? Сюне се изправи и затърси енциклопедия. Не намери и с нежелание се върна при циркаджийката за помощ.

Беше права. 1950–1953 г. Но кога е пристигнала Ребека в Норвегия?

Статията не даваше отговор. По принцип тя не даваше отговор на нищо. Но все пак се отнасяше за Ребека, а това бе интимно преживяване. Така че Сюне помоли за ксерокопие и плати десет крони за услугата.

Макар и папката да не й беше разкрила почти нищо, усети болка, когато я видя да изчезва в задната стая на библиотека, върната на мястото й — в някакъв тежък метален шкаф с чекмеджета, — за да бъде извадена отново някой друг път за други, които знаеха коя е Ребека, но нямаха никаква представа за меките й като коприна ръце и розовото, сърцевидно родилно петно малко под лявото й ухо, съвършено оформено като нежна покана за целувка.

Грижливо и бавно тя прегъна прекопираните два пъти страници, пъхна ги в джобчето с цип в чантата си и замина на почивка.