Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (32)

31

Всеки ден виждам да минава катамаранът. Препълнен е с туристи от всички цветове. Някои са бели, други — червени или розови, трети са доста почернели, но никой не е толкова тъмен като четиримата мъже в цикламени къси панталони и бели тениски, които кръжат около туристите, клатейки се несигурно, ако изобщо успеят да се изправят на крака. Катамаранът е огромен, красив и винаги с издути платна. Казва се „Океански напеви“. Или „Морско шумолене“?

„Океански напеви“ плава в посока север и при хубаво време. Тръгва някъде към дванайсет и половина и се връща препълнен — тогава те вече са порозовели, станали тъмночервени или почернели — някъде един час преди смрачаване.

Ходили са до Илот Габриел. Видях го на картата, както и на един плакат в града. Това е остров. Малък и пуст.

Иска ми се да направя едно кръгче с „Океански напеви“.

Херве ми каза, че струва хиляда и двеста рупии. Почти петстотин крони. Дори не смея да попитам дали включва храната. Нали трябва да се хранят, туристите имам предвид, а на овехтялата снимка не виждам сграда, кафене или ресторант.

Трябва да внимавам с парите си. Прекалено дълго останах тук. Но искам да видя Илот Габриел. Харесва ми избелелия плакат с магарешките уши, нещо в снимката ме тегли натам, а аз изпитвам влечение към толкова малко неща. Само към връщането ми вкъщи.

Купувам билети за мен и момчето.

Дори не ми минава мисълта, че може да срещна някой познат. Някой от Норвегия например.

Херве ни закарва до мястото на отплаване — един кей до няколко бунгала за туристи, по-богати от мен, хора, дошли да се радват на храната и слънцето, на водата и взаимното си присъствие, говорейки си на немски, френски и английски.

Не вярвах, че тук има норвежци. Знаех, разбира се, че може да се случи. Но дори не бях мислила за това.

Петер не е на себе си от радост. Подскача нагоре-надолу по палубата, свикнал е с плаването, едно морско момче, сякаш родено на кораб.

Пускат ни първи, мъжете с цикламените шорти се закачат с Петер, той е един от тях и размахва билета си — единственият от приятелите си, стъпил на „Океански напеви“; а срещу него стоят другите, с изправени гърбове и бамбукови въдици, впили зелените си погледи в Петер, който размахва ли размахва билетите в дясната си ръка. Останалите пътници чакат на кея в малка опашка, нетърпеливи, неспокойни, непривикнали с чакането, в пълно неведение, че определеният час е нещо съвсем различно тук, отколкото в техните добре подредени родни светове. Носят шапки за голф и найлонови пликове, несвикнали да стоят прави, но не могат да седнат, без да съсипят дрехите си.

Виждам ги точно преди да се качат на борда. За малко да скоча във водата.

Две дами от Норвегия, от моята Норвегия. Не просто две норвежки, а две, които познавам. Искам да кажа не лично, но ги познавам. Те са руси, горди, властни, красиви, изпъкват със самочувствието си, което само скандинавските жени могат да имат, без да им е необходим мъж до тях.

Целият кораб се разлюля, когато те стъпиха на борда. Не защото бяха дебели или огромни — съвсем не, — просто егото им беше толкова тежко, че нямаха нужда от помощ; те не хванаха протегнатите ръце на екипажа, а скочиха сами на палубата, така че вдигнаха вълни около корпуса, засмяха се високо и другите ги изгледаха учудено — нещо, което те не забелязаха и не си направиха труда за това.

В Норвегия няма филмови звезди, но едната от тях въпреки всичко беше именно такава. Бях чела за нея, бях виждала нейни снимки, бях проследила през годините двата й брака и четирите раждания, разводите и дори факта, че страда от анорексия. Това го знае цяла Норвегия. Явно трябва да се е излекувала.

Какво прави в компанията на толкова известна адвокатка, нямам представа. Адвокатката е по-висока, по-стройна, без сутиен и с изрусени кичури, направени от фризьора й в Норвегия, но напълно избелели от слънцето.

Хващам здраво Петер за ръката и го дръпвам в противоположния край, от външната страна.

— Днес няма да говорим на норвежки — прошепвам възможно най-високо, за да подчертая сериозността на нещата, почти изсумтявам.

— Никакъв норвежки, добре — засмива се Петер. — Ще говорим на английски.

Петер е страшно схватлив.

Не знам защо, но не мога да говоря с тези жени. Гледам ги, чувам ги, говорят високо, свободно и без задръжки, с увереното и почти арогантно убеждение, че никой друг не ги разбира. Искам да съм тях, бях някога като тях, изкушавам се, но не смея.

Промъквам се из кораба. Искам да разбера откъде са другите. Трябва да си избера някаква националност. Три двойки говорят френски. Четири — английски. Всички са по двойки. Дори звездата и адвокатката й; дори Петер и аз.

Английски говорещите са южноафриканци. Езикът им е остър и отсечен, с различен акцент, те много бързо се разпознават; почти половин година се учех да разпознавам отдалеч бял южноафриканец. Най-ужасното е, че местните често ме мислеха за такава.

Американка. Мога да бъда американка. Сигурно мога да мина, ако не говоря много.

Морето сменя цвета си. Вече не е прозрачно зелено, а тъмно, тъмно тюркоазено, в което преобладава синьото. Два делфина скачат около палубата, преобръщат се и се въртят, скачат във въздуха дъгообразно и всички туристи ахват възхитено. Петер за малко да падне във водата.

Защо се страхувам от двете жени, не знам. Доближавам ги, но сядам на разстояние, което не подканя към разговор, но ми дава възможност да чувам какво си говорят. Попивам думите им, слушам, кашлям и се извръщам, когато кажат нещо смешно; всъщност са доста весели на моменти, цапнати в устата, норвежки, самоуверени, руси красавици на екскурзия без мъже. Обсъждат мъжките тела и окосмяването. Една от другите жени, германка, с женствено и слабо тяло от кръста нагоре и доста миловидна глава, има крака, които биха накарали всеки мъж да завиди; те са направо умопомрачително космати, не само че от слабините и надолу от вътрешната страна на бедрата са като гъста брада, но продължават чак до глезените, вярно, по-светли и редки, но и те подобни на брада, а под космите краката са мускулести и изваяни като на трениран атлет, прилича на жена, разрязана на две от някой магьосник, но на която при фатално недоразумение са й върнали грешни крака; и звездата, и адвокатката се смеят и сумтят, дори се задавят с бяло вино, като се опитват да не гледат към германката, на която сигурно и без това й е било трудно още от пубертета, когато са й извъртели този грозен номер. Скривам лице в металния корпус на кораба. Те са неприлични, двете норвежки. Но ми се иска да се смея. Заедно с тях. Толкова отдавна не съм се смяла. На норвежки, искам да кажа, а не на закачките на Петер; на странности и груби намеци; искам да се смея на собствения си език. Искам да седна до тях, да протегна ръка и да си поговорим. За германки от циркови номера и за стегнатите задници в къси панталони.

Малкият, тесен проток между Илот Габриел и остров Плат е направо недействителен. Толкова е красив, че те заболяват очите, и аз преглъщам думите си, за да не се изпусна на глас. Гледам долу във водата, без да знам дали е плитко или дълбоко. Може да има десет метра под нас или човешки бой, трудно е да се каже, а и цветът на водата не може да се определи. Дъното е розово, кафяво, жълто и какви ли не други нюанси, а рибите са като избягали от аквариум: черни на бели черти, зелени с жълти черти, сини на червени петна; една безкрайна комбинация от цветове, която направо ми замайва главата и губя представа къде съм. Пускаме котва.

Малка лодка е прикачена с въже, подобно на гумено пате във ваната Индийски океан, който вече сме загърбили. Ще слезем на сушата, тук няма кей и дамите от Норвегия се изблъскват първи на опашката. Пак не приемат помощ. Смеят се и не обръщат внимание на думите на мъжа, който им говори как да стъпят на лодката, адвокатката тежко скача в нея и тя се потапя под чертата, лодката светкавично се напълва с вода и дамата изненадано остава стъпила в единия й край, губи равновесие и се пльосва във водата, лодката също се преобръща и двете раници цамбурват и бавно потъват в прозрачната вода, надолу към кораловия риф под нас.

Филмовата звезда ще се пръсне от смях. Тя вие срещу слънцето и водата, смее се към другите пасажери, толкова норвежка, толкова енергична, че слънчевите й очила също падат, пльок, и последват раниците, които почти са стигнали дъното. Тя сяда на стълбите и направо се напикава от смях. Стоя точно зад нея и виждам как тънка жълтеникава струйка се стича между бедрата й, обагрена в цвета на бялото вино.

Всички, които искат да слязат на сушата, трябва да плуват дотам. Мъжете по късите панталони се мъчат да обърнат лодката. Накрая успяват. Но тогава настъпва време за обяд. И още бяло вино.

Блондинките са се наливали през цялото време. Сега пак се нахвърлят. Без да се напият. Но говорят по-високо, смеят се по-безсрамно и лицата им са изпотени. Другите двойки са притихнали. Те гледат двете жени, а разговорите помежду им — ако изобщо разменят по някоя дума — са тихи, почти шепнещи, сякаш двете норвежки са изхабили всички звуци, които човек може да си позволи на една палуба.

Екипажът се забавлява с това пиене. Те са направо очаровани. Дори ги подозирам, че са се хванали на бас. Колко всъщност могат да изпият дамите? Нови студени бутилки се появяват, още преди другите да са изпити. Аз не влизам в сметката. Жените се развеселяват все повече, одумват всички на борда, но по една или друга причина, нито веднъж мен. Веднъж не успявам да се сдържа и се засмивам от все сърце.

Те дори не ме поглеждат.

Почти не говоря с Петер по време на плаването. Той тича по петите на големите момчета, нещо като помощник е. За платната, греблата и сервирането.

Почти се е стъмнило, когато се връщаме. „Океански напеви“ запалва мотора последните метри. На палубата всичко е утихнало, двете блондинки явно ги е хванало. Но успяват да слязат. Без да преобърнат нищо повече.

Изтичвам след тях, решила съм да им се представя; насочвам се право към тях. Точно да дръпна едната, по-високата, и се разколебавам, просто отминавам по пътя си.

Дори не се обръщам, но чувам и чувствам, че дори не са ме забелязали, хващам, без да гледам ръката на Петер (той ми позволява да го водя, вече е съсипан, изморен и неизказано щастлив) и забързвам към Херве, който е видял пристигането на катамарана и вече стои и ни чака.