Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (16)

15

Петер се върна. След като не бях виждала муцунката му от половин седмица, не само че изпитвах съжаление, но ме обхвана някакво потискащо чувство на тревога. Питах Аша за него, но тя си остана, както винаги затворена. В движение отбелязах, че тя може би се притеснява той да не ми пречи. Наложи се няколко пъти да я убеждавам в противното. Сега тя винаги го води със себе си, а вчера ме изненада, като дойде сам. Започнах да го уча на норвежки. Трудно е да си представи човек по-безполезно знание за едно бедно момченце от Мавриций от владеенето на норвежки език. Но на него му харесва. Обича да учи и го прави потискащо бързо. „Хей, хоп, братче мое“ — поздравява ме той на норвежки и грейва като ме види. Засмивам се докато му обяснявам, че това го казвам аз. Той трябва да замени „братче“ със „сестричке“. „Хей, хоп, сестричке моя“ — ми каза той днес.

Сега, след четири месеца на Мавриций, започвам да си възвръщам денонощието. Ритъмът не е напълно възстановен, трябва да си призная, но поне успявам да заспя в три призори, в пълен мрак и изтощителна умора. Ако ми провърви, успявам да пренебрегна грачещите звуци на една светлосива чайкоподобна птица с яркожълта човка, която начева какофонията си всеки ден на изгрев-слънце. Херве ме закара до най-близката книжарница, откъдето си купих двайсет нови джобни издания. По-бавно се чете на английски, но пък по-дълго.

Тази седмица ходих до градчето два пъти. Безпокои ме, че мислят, че съм от Южна Африка. „You from South Africa, mam?“^[1] Защо пък да съм оттам? Високомерна ли изглеждам? Или защото говоря английски? Вярно е, че повечето туристи на острова говорят френски и немски, но има и други англоезични страни, освен Южна Африка. Наум проклинам родителите си. Френският ми беше като матерен на пет години. Сега най-много да успея да си поръчам кафе и хляб.

— Не, опазил ме бог — отричам аз и те се превиват от смях.

Получих ново писмо. Препратено е. Нямам представа кой може да го е направил, какво се случва вкъщи. Този път печатът е различен, различен и плашещ; приисква ми се да изгоря писмото преди да го прочета, но и това не смея да направя. Вместо това го пъхвам запечатано между покривалото и сламата на покрива, дори за кратко успявам да забравя напълно за него.

Освен това има предупреждение за циклон. Дъждовният период вече е свършил, но само на трийсет мили северно от брега вятърът е образувал огромен водовъртеж, който се издига като дъга. Забелязах го, когато издърпаха лодките на брега. Пъргави мъже по бермуди и тениски разчистиха брега от малките лодки, докъдето ми стига погледът. Усилията им ме тревожат. Херве се опитва да ме успокои, но въпреки това прави обиколка на бунгалото, като проверява покрива и стените, почуквайки по тях, мислейки си, че няма да обърна внимание на това.

— Стой вътре, ОК? — казва той. И отново се усмихва.

Циклонът ме навежда на определени мисли, дъждът вече се изсипва като из ведро. Изви вятър и не знам какво да правя с прозореца на хола, който е без панти. Бунгалата, които съм видяла, нямат стъкла на прозорците. Поради липса на нещо по-добро, препречвам на прозореца една облегалка на стол. Надничам навън, но не мога да преценя дали нещо наистина се случва. Поне нещо друго занимава мислите ми. Писмото си остава на мястото. Може пък циклонът да го отнесе и тогава вината, че ще остане непрочетено, няма да бъде моя.

Но копнежът ми по нея не утихва. Започвам да се чудя дали някога ще престане. Улавям се, че поглеждам към часовника без причина. Може да се дължи на факта, че нося часовник, подарен ми от нея, спортен часовник, за който отдавна мечтаех, но не можех да си го позволя, който лежеше на нощното шкафче, когато наченах първата си книга; върнах се клатушкайки се от един импровизиран купон с приятели, които мислех, че отдавна съм загубила, компания, в която тя не можеше да присъства заради децата, но когато се прибрах и се пльоснах в леглото, той лежеше там, на нощното шкафче, пожеланият от мен часовник. На гърба му беше гравирано: „Р+С=С“ и датата. Тук не го свалям от ръката си. Само като се изтривам след като съм си взела душ, и тогава върху загарялата ми ръка остава да блести едно снежнобяло кръгче, което ми напомня откъде идвам в този свят.

Но не затова го поглеждам. Поглеждам го, за да следя времето. Опитвам се да усетя дали болката е излекувана, както казват, че отминаващото време прави.

Досега не съм усетила нищо такова; явно трябва да е лъжа.