Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (40)

39

Бунгалото става тебеширенобяло. При липсата на „Йотун 07“^[1], се залавям с нещо подобно на варов разтвор без мирис, доставено ми от Херве, веществото е водоразтворимо и трудно се задържа върху стената. Трудно е да се обясни защо влагам пари и работа в това, заминаването ми стремглаво наближава; мъжът с клавиатурата беше идвал отново и този път не бе настроен за флиртове. Носеше цяла купчина документи, които трябваше да попълня в случай, че реша да остана, и цялото му тяло излъчваше скептицизъм, когато се опитах да измъкна от него информация за евентуално подаване на молба за оставане. Никой не ми вярва, когато заявявам, че всъщност работя тук, че това е вид работа, която може да се върши във всяка точка на планетата; може би просто не приличам на Марк Твен — мъжа, обявил Мавриций за Божия модел на рая; външният ми вид очевидно не вдъхва доверие на писател, поне не тук.

Петер гори от нетърпение да ми помага, но работата е тежка; четката е огромна и груба, а борбата с неравната стена направо ти изцежда силите. Вместо това, той тича около бунгалото с едно от грозните кучета, вдига шум и се опитва достатъчно да ми пречи, за да се откажа от това налудничаво начинание.

Скоро ще се стъмни и Аша пристига с плодове. Тя вече е поела почти всички задължения: храната е здравословна, зеленчуци, спагети и ориз, риба и силни подправки. Все още не знам от какво живее. Вярно е, че й плащам сравнително добре, но мисля, че преди е работила на няколко места, не само при мен; но в последно време, след сдобряването ни, тя прекарва толкова много време тук, че предишните ми предположения ми се струват нереални.

Петер слага масата. Той е бърз, сръчен и ще навърши осем години след една седмица. Купила съм му лодка — малък съд, купен на старо, но с прикачен мотор, а и, честно казано, не мога да си позволя нещо по-скъпо. Поне дотогава, докато се опитвам да прокарвам нишки и да съшивам едно объркано минало, и не разполагам с нищо, което да изпратя на издателството, за да получа пари.

Аша не мисли да си отива. Повече от ясно е: вечерята преваля, а Петер трябваше да си е в леглото най-малко преди един час. Не смея да питам нищо; опитах се да се държа все едно, че нищо не се е случило, след като тя с блеснали очи ми призна, че е откраднала Петер. Все още се чудя дали съм чула добре, но мисля, че не може да има съмнение. Разговорите ни напоследък не са опасни: по-приветливи, без премерено мълчание, но най-вече са безопасни.

— Пиеро може ли да остане да спи тук? Да си побъбрим още малко?

Най-после.

— Разбира се.

Момчето изпада във възторг, тук си има пижама и четка за зъби и аз му прочитам две глави от „Вире и мистериозната детегледачка“ преди да загаси лампата.

Аша отказва чаша вино, тя не пие, но не показва неодобрение към това, че аз си сипвам; сипа си чаша кафе, което сама е приготвила, от онова, сладкото; не ми харесва, че подслажда кафето направо в каната, винаги остава някакъв сладък привкус, който се смесва с кафето, което аз правя, но не казвам нищо и ние слизаме на брега; оставяме вратата зад нас открехната.

Имам два плажни стола. Те са стари, но функционални, всъщност Петер ги довлече отнякъде, горд като петле. Не попитах откъде ги е взел и те се превърнаха в мой постоянен пристан през вечерите, късно, в часовете преди полунощ, точно в миговете, когато едва осезаемият хлад потича откъм морето, Индийското море, онова божествено зелено море, което по някакъв странен начин стана и мое през последните месеци.

— Има нещо, за което не си ме питала — казва Аша.

— Не… Това е малко…

— Искам да ти разкажа за него. Ти ще ми бъдеш съдница. Ти ще отсъдиш дали съм била права или съм сгрешила. Не че това ще промени нещо за мен, аз зная, че съм действала правилно, но искам да чуя как другите биха постъпили на мое място.

— Човек не може да съди другите — казвам аз. — Невъзможно е да се поставиш на мястото в чуждите човешки истории, поне не изцяло; двигателната им сила, животът им и причината за избора, който са направили. Няма нужда да ми разказваш нищо.

Има нещо в историята й, което ме отблъсква, въпреки че не я познавам; не я искам. Погледът й ме изплаши, когато просто ми заяви: „Петер е откраднат“; и не искам да чуя останалото. Моята история ми тежи достатъчно и се боря със сетни сили, за да се освободя от нея. Нямам място за повече истории.

— Всъщност Пиеро е богат — започва Аша, защото не може да чуе мислите ми. — Пиеро е син на голям човек. Наистина голям човек. Баща му притежаваше две корабостроителници и една огромна захарна плантация; освен това беше член на Парламента. Преселник е, от Южна Африка, баща му бил черен, а майка му — бяла, и детството му винаги било обвито с мъгла; дори не станало никога ясно при кого всъщност е отраснал. Когато дошъл тук, бил на седемнайсет години и беден като мишка. Отнело му само десет години да натрупа цяло състояние, станало бързо, нараснало и се удвоявало и той се оженил за една страхотна красавица. Казвала се Грейс.

Изрових един пуловер от пясъка и си завих голите крака. Звучи ми, сякаш разказва приказка, леко и увлекателно, като нещо, което знае наизуст, без да се вживява много-много, а просто си го припомня, имало едно време…

— Да ти донеса ли одеяло? — питам аз; тя е само по тънка рокля, станала почти прозрачна от носене.

— Грейс имала най-тънката талия, която човек бил виждал и най-големите очи. Били сини. Баща й бил французин — необуздан, впиянчен, огромен и очарователен мъж, роден да прави пари. Успял да направи Грейс на домашната прислужница, индийка, преди да се пребие през 1962 година.

— Когато бащата на Пиеро се оженил за Грейс, построил истински палат. Скъпо дърво, много стаи, мрамор в кухнята. Кухнята беше като приказка, знам го, защото работех за родителите на Пиеро.

Бавно се повдигам и се опитвам да уловя погледа й, но тя е като в транс, говори на морето, на вятъра, на Господ или на себе си, защото дори не забелязва, че изтичвам за одеяло. Може и да съм изпуснала нещо, защото чувам мълвенето й чак горе, от бунгалото, и бързам с всички сили обратно. Внимателно я завивам с одеялото и тя най-после вдига поглед, усмихва ми се, на мен, благодари ми и ми позволява да го увия около нея.

— Пиеро беше единственото им дете. Наеха ме да го гледам. Грейс беше… Болна, може да се каже. Нерви. Страдаше от някакво нервно заболяване, което така и не можаха да установят; може би просто бе прекалено добра за този свят. Никога не се съвзе напълно след раждането, почти през цялото време лежеше.

Тук тя спира и аз не знам с какво да запълня мълчанието. Има нещо в този разказ, което стопява съмненията ми; все още не искам да го чуя, но той ме привлича като магнит; става дума за Петер и аз, напук на всичко, искам да науча повече.

— Въпреки че беше болна, тя обичаше момчето си. Каква гледка бяха само, жената в леглото, бебето в ръцете й… Божествена гледка. Но никога не го преобличаше. Не го кърмеше. Просто го взимаше за няколко часа в денонощието; Петер сякаш разбираше болестта на майка си, беше тих, буден и послушен през часовете, които прекарваше там, в леглото й, винаги в леглото.

Аша вдига чашата с кафето до устните си, тя бе празна.

— Знаеш ли — казва тя и внезапно ме поглежда усмихнато. — Мисля, че една чаша вино ще ми дойде добре. Толкова много, много години са минали оттогава. А поводът е толкова хубав.

Взимам бутилка вино, студена е, научих се да пия червено вино от хладилника, такъв е обичаят тук, и й подавам чашата. Тя отпива, просто едва навлажнява езика си, кимва бавно и одобрително.

— Както разбираш — продължава тя, — Пиеро нямаше никакви други близки, освен майка си и баща си. Поне не законни роднини. Майката на Грейс, бабата на момчето, беше добре материално осигурена и върната обратно при роднините си в Индия, след като Грейс роди. — Чашата отново се надига и този път отпива истински, цяла глътка. — Тя ми беше сестра. Повече не чухме нищо за нея.

Баба-леля. Такава е Аша на Пиеро. Кражбата на детето вече не ми изглежда толкова ужасна, историята ме завладява напълно. Привеждам се напред в стола, търся очите й, но те ме избягват.

— Една нощ, Пиеро беше точно на една годинка и спеше в стаята ми, в крилото на прислугата, в края на огромния палат под хълма до Курапипе, се събудих от страхотен трясък. Изтичах до прозореца. Имаше пожар. Сигурно съм чула някоя от експлозиите. Цялата централна част на къщата беше в пламъци и аз едва успях да се измъкна с детето на сигурно място, преди пламъците да обхванат и моята стая. Стоях на известно разстояние, доста далеч и гледах пожара — беше огромен и нищо не можеше да го спре. Веднага го разбрах. Освен детето, бях успяла да си взема документите и събраните пари. И просто поех по пътя. Вървях, без да спирам, с Пиеро на ръце, той спа през цялото време, мисля, че изобщо не се събуди тази нощ. Стигнах чак до порт Луис. По-късно, когато разбрах, че родителите му и четирима слуги са загинали в пожара, дойдох тук. Притежавах единствено пари, за да си купя къща, и Пиеро. Задържах го. Никой не го потърси.

Историята не изглеждаше достоверна. Как беше възможно да се случи нещо такова в страна с малко над един милион население? Страна с известен ред при гасене на пожари, с чиновници с клавиатури, които държаха под око туристите, със свободни избори и съвсем сигурно — с регистър на населението, под една или друга форма? Ако родителите не са могли да потърсят момчето, какво да кажем за властите? Петер беше наследник и все някъде трябваше да дянат това състояние, нали?

— Не ми вярваш — усмихва се Аша и ме поглежда. — Пълна си с въпроси. Не мога да отговоря на нито един от тях. Вероятно са решили, че момчето също е мъртво. Пожарът наистина беше страховит, едва ли е останало много от изгорелите в сградата. Та той бе просто едно малко бебенце. Може да са мислели, че е спял при майка си, откъдето е започнал пожарът. Въпреки че никога не беше потвърдено, съм напълно убедена, че именно Грейс е направила пожара.

С всяко ново обяснение изскачаха нови въпроси. Със сигурност са търсили Аша. Тя би била надежден свидетел, дори много важен свидетел. Как е успяла просто да изчезне? И то на остров, голям едва колкото долината Вестфолд? Вместо да питам, потъвам в пълно мълчание, чувствам езика си пресъхнал и уголемен, сипвам си вино в чашата, догоре.

— Вярвам ти — лъжа аз и се закашлям. — Разбира се, че ти вярвам.

Луната е огромна и надвиснала над нас, отражението й в лицето на Аша я прави бледа, изглежда и млада, щастлива, изпълнена с очакване; тръпки ме побиват от онова, което я прави щастлива.

— Правилно ли постъпих?

— Не мога да отсъдя — прошепвам аз.

Сега тя търси очите ми, без да ги намира.

— Какво каза онази вечер?

— Казала съм?

— Да, когато дойде при нас. Онова на латински. Какво беше?

— О, това ли?

Ставам от стола, навеждам се и забивам чашата в пясъка, за да не се преобърне. Правя няколко крачки до водната линия и оставям хладката вода да изплакне краката ми, поглеждам ги — на хладната синя светлина изглеждат по-бледи отколкото са и установявам, че трябва да си изрежа ноктите.

— Меа culpa extrema absentia conscientiae culpae est.

— Какво означава това?

Поставям ръце на хълбоците си и бавно се обръщам, без да я гледам.

— „Пълната липса на вина е истинската ми вина.“ Или нещо такова. В този смисъл.

С периферията на окото си долавям, че тя се усмихва, но не се обажда.

— Вярно е, може би за теб. Но аз не го определям така. Моята липса на чувство за вина е доказателството, от което се нуждая, за да съм сигурна, че съм действала правилно. Защото какво ли не получи момчето срещу богатството си? Добро детство, майка. Има си майка, Сюне, иначе нямаше да има. Всички се бяха вторачили в онази купчина, в парите му, щеше да израсне без семейство. Не…

Тя се изправя леко, грациозно, идва при мен, хваща ръката ми, стоим заедно и гледаме лунното огледало пред нас, морето диша тежко и доволно, а Аша стисва лявата ми ръка, преди да я пусне.

— Какво ще кажеш? Правилно ли постъпих?

Нямам сили да взема страна. Дори не съм сигурна, че й вярвам. Тя е станала толкова чужда сега, съвсем различна от жената, която срещнах преди половин година, която ми каза „Йес, мам“ и почти не говореше английски. Дойдох тук, за да намеря покой. Да бъда сама. Аша ми е толкова чужда, но и толкова близка и позната. Бяха ме уловили в капана си, малкото момче и бабата леля, невъзможността да намеря самотата, абсолютната изолация, която съм заслужила, от която имам нужда, за да мога веднъж завинаги да си замина там, където е домът ми, ме изпълва с мъка. Аша стои до мен и ми е скъпа, тя и малкото момче ме задържат тук точно сега, когато знам, че трябва да си тръгвам, а историята й, която съм сигурна, че не е споделяла с друго живо същество, ме приковава към мястото; поглеждам надолу и виждам, че водата и пясъкът също са всмукали здраво краката ми; затънала съм до глезените във вода и пясък.

— Може би — промълвявам аз. — Не ми е работата да съдя.

— Не се измъквай толкова лесно, Сюне. Ако ние, хората, не можем да отсъдим, кой тогава? Господ? Нали каза, че не вярваш в Бог.

— Сама трябва да прецениш. Ние всички сме съдници на себе си. Само ние знаем истината, Аша. Справедливо ли е да преследваме щастието си, само защото вярваме, че така ще направим щастливи и други хора? За себе си или за Пиеро си мислела, когато си го взела тогава? Не знам. Не мога да… човек трябва да се изправи очи в очи с решенията си и после да се помири с тях.

— Но аз не съм взимала решение! Просто стоях там и гледах пожара, а когато разбрах, че никой не е оживял, просто тръгнах по пътя. Не съм взимала решение, а започнах да вървя. Правилно ли е било?

Продължавам да затъвам в пясъка, той е като плаващите пясъци, обхваща ме ужас, когато се опитвам да се освободя; заседнала съм, навеждам се и си помагам с ръце, след няколко секунди съм свободна и се оттеглям на сухото. Вдигам рамене и изтичвам до бунгалото; искам да видя Петер.

Той лежи напряко на леглото, отвит, топъл е и по гърдите му са избили като перли капки пот, разполага с място на воля и ръцете и краката му са разперени, панталоните на пижамата са му омалели и върху краката му виждам песъчинки, които блестят като миниатюрни диаманти на слабата светлина от банята, лицето му носи белега на съвършения покой, обрамчено от разрошената коса, която е тъмнокафява, прошарена с изсветлели кичури; и ще навърши осем години след една седмица, ще получи подарък лодка от една случайно минала от тук непозната, преди да си замине и може би никога да не се върне повече.

Аша ме е последвала, прошепва:

— Правилно ли постъпих, Сюне?

Без да отговоря, се промъквам до леглото и изваждам кутията от италианските обувки изпод него. Все още мълчаливо се връщам на плажа и сядам в подобието на стол, домъкнато от Петер.

Аша се настанява на другия, сякаш между нас някой е прокарал черта; тя не ме изпуска, а аз искам да й се ядосам, но вместо това изпитвам някаква форма на… Доброта?

Писмото лежи непрочетено на дъното на кутията. Когато го измъквам, листата изпадат отвътре, уплашвам се и бързо ги събирам, подреждам и плътно затварям капака. Отварям непрочетеното писмо.

Аша не казва нищо. Прочитам писмото три пъти.

— Няма нужда да се връщам в Норвегия — казвам аз и сгъвам отново листата. — Не съм направила нищо нередно. Полицията ме уведомява, че не съм извършила нищо. Делото е прекратено.

— Но това не означава нищо — прошепва Аша. — Само ти знаеш дали си виновна, нали? Другите не могат да те съдят!

Италианската кутия за обувки се съпротивлява, капакът не иска да се върне на мястото си, страниците всеки момент ще се разпилеят, нуждая се от скоч, но нямам сили да се изправя, чувствам се тежка като олово и земята ме всмуква в себе си, здраво; успявам единствено да сведа глава в скута си, върху хладната хартия, която почти се е разпаднала, и внезапно, без да искам, започвам да плача.

Аша седи до мен цялата нощ, дори не пита за историята ми в замяна на своята.