Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (34)

33

— Това се търкаляше отвън. Ще се разпадне вече.

Аша ми подава плика, наистина има вид, че ще се разпадне: краищата му са омекнали, направо раздърпани, но надписът — печатът и адресът — все още се четат, макар и трудно. Не желая да го взема, дори не преставам да натискам буквите по клавиатурата. Удрям силно и отчетливо, бях почти — но не напълно — забравила, че писмото съществува.

— Минало е през целия свят — казва тя тихо и държи плика протегнат, докато мърмори. — Осло е столицата на Норвегия…

— Остави го — казвам рязко и продължавам да пиша. — Върху плота в кухнята. За мен е.

— Защо не си го отворила досега?

Тя обръща писмото, опипва го, веднага се вижда, че не е отваряно.

Обръщам се рязко към нея.

— Остави го — казвам. — Сега. Веднага.

Бързо грабвам проклетото писмо, което циклонът не успя да унищожи и което е изпаднало от покрива. Писмото от Дирекцията на полицията в Осло. Аша се обляга на стената и ме гледа. Не искам да ме гледат и излизам. Нищо не помага. Тя няма нищо общо с това. Та тя е домашната ми прислужница, по дяволите. Сандалите й правят шляп-шляп след мен чак до брега.

— От полицията е, нали? Писмо от полицията в Осло.

С бързи, сърдити движения свалям ризата и смъквам шортите си. Банският ми е още влажен след последното гмуркане. Пъхвам писмото под малката купчина дрехи и като допълнителен, предупредителен сигнал го затискам с един неголям камък.

— Не пипай нищо — казвам строго и се затичвам към водата.

Прекалено е топла. Не действа освежаващо. А днес, на всичкото отгоре, е и мътна, зеленикава и лепкава и плувам доста навътре, за да стигна до чистата вода, която зная, че е някъде там. Никога не съм влизала толкова навътре, дори не и по време на състезанията, които Петер организира, когато е тук. „Акули“ — помислям си внезапно и замръзвам от ужас във водата. Никой не е споменавал акули досега. В туристическите брошури не пише нищо за тези чудовища. Няма и предупредителни табели по плажа. Кръвта ми кипва, а водата продължава да е мътна, като преди. Обръщам. Ако Петер беше тук, сега щеше да отбележи нов рекорд.

Тя седи на един камък в сянката и ме чака.

— Нямаш ли си работа? — измърморвам аз, без дори да я поглеждам.

— Колкото и навътре да плуваш, писмото ще те чака тук като се върнеш — отговаря тя. — Така че можеш да го отвориш.

Заковавам се на място.

— Ти нямаш нищо общо с това, Аша. Нищо! Мислиш, че се страхувам да го отворя ли? Това мислиш, нали? Е?

Размахвам бързо и заплашително писмото под носа й. С гневни движения го разкъсвам, изваждам лист с размер А4, който е сгънат на три, хвърлям плика на брега и извиквам на Аша:

— Ето! Виждаш ли? Не се страхувам от това писмо. Това не ти влиза в работата! Уволнена си! Чу ли? Нямам нужда нито от теб, нито от момчето ти! Изчезвай!

Аша вече не ме гледа. Бавно се изправя от камъка, загубва равновесие и се подпира с едната ръка на едно дърво и внезапно се състарява, както изглеждаше в началото: старо, безизразно, набръчкано като стафида лице. Грациозната танцьорка в нея е изчезнала, тя сковано се навежда и вдига чантата си, безформена найлонова торба с алуминиеви дръжки. Без да продума, тя тръгва покрай водата, по краткия път за дома си.

Вдигам запъхтяно ръце.

— Аша! Аша! Върни се!

Но старата Аша не ме чува, скоро се скрива от погледа ми, изчезнала зад навеса за лодки, храстите и едно старо, развалено водно колело.

Писмото остава непрочетено. Лежи на дъното на кутията за обувки и аз стискам очи, за да не попадне пред погледа ми част от съдържанието, докато го поставям там.

Петер не дойде днес, въпреки че се бяхме уговорили да играем футбол. Десет вечерта е и в мрака изпивам цяла бутилка вино, преди да си легна. Заспивам веднага.