Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (38)

37

Огромен, скъп диамант.

Мисълта за диаманта е главозамайваща. Съвпадането на двата дена беше знаменателно. Причудливата усмивка на съдбата.

Диаманти с определени размери не бяха нещо, което лежи в складове. Носеха ужасния знак на големите капитали. Сюне веднага установи това, след като й показаха някакви нещастни, мизерни камъчета от класата на трите хиляди крони в първите четири магазина, през които мина. Настроението й ставаше все по-лошо. Искаше истински диамант, и то сега.

— Проверете при „Дейвид-Андерсен“ — каза със съжаление една от продавачките на „Стургата“, след като нещата, които беше предложила, не се оказаха нито достатъчно големи, нито достатъчно скъпи.

Сюне не беше облечена подходящо за „Дейвид-Андерсен“. Никога не беше облечена подходящо за там, но особено днес. Веднага го разбра, щом влезе в магазина и беше посрещната от едно осемнайсетгодишно момиче, което, без да крие презрението си, я изгледа от главата до петите и извади пред нея отрупана поставка, всяка дупчица в червеното кадифе беше запълнена; всяка кражба тук щеше да си проличи веднага.

— Мислех си за нещо около петдесет хиляди крони — каза високо Сюне, не без известен триумф в гласа, и хоп — веднага отвътре се появи нова дама, елегантна, поддържана, издокарана жена някъде около петдесетте. Само с едно махване на ръката си пропъди асистентката.

— Тогава трябва да ме последвате, от тук, ако обичате — каза тя високомерно вежливо и въведе Сюне в нещо, което най-вече можеше да се определи като сепаре.

Столовете бяха меки, осветлението — приглушено. Вратата се затвори зад тях и Сюне остана затворена с диамантената дама, която обиграно се плъзна по дебелия килим до една маса с два стола от двете страни; собствените бижута на дамата подрънкваха докато вървеше, Сюне се усети потопена в безпомощно неудобство.

Негримираното лице и мърлявите джинси на Сюне бяха забравени веднага. Тя беше удостоена с не по-малко от половинчасова лекция за диамантите. За големината, чистотата, стойността, шлифовката, произхода и паспортите им. Жената й показа някакво огромно трикаратово парче, облечено в жълто злато, което струваше само някаква си дробна част по-малко от онези в бяло злато. Тя й обясни ценността на бялото злато, като й демонстрира как жълтеникавият оттенък краде от прозрачността и блясъка на чистия, красив диамант.

— Точно затова е платиненият обков — каза тя поверително и се наведе над масата, сякаш споделяше със Сюне тайна и я посвещаваше в нещо, недостъпно за простосмъртните, едно своеобразно сестринство на познавачите на истинските камъни. — Платината е далече за предпочитане, ако питате мен.

— Защо? — промълви Сюне, забелязала, че платината беше също далеч по-скъпа.

— Платината е нещо фантастично. Първо, никога не се окислява, след това е много твърда, много по-твърда от златото, и не може да се надраска. Платината просто остарява по-красиво, ако ме питате.

Тя наблягаше върху всяка дума, но пък личеше, че знае какво говори.

— За Вас ли искате да купите нещо?

— Хмм, не, да, искам да кажа… Ще бъде подарък.

Явно дискретността беше презимето на дамата.

— Аха — заяви тя и се наведе още по-напред. — Тогава зависи от възрастта, какъв обков изисква вкусът, искам да кажа. Този, например…

Тя извади нещо в бяло злато с класически обков и тънка, дискретна верижка. Ръцете й бяха поддържани и обиграни, с дълги червени нокти.

— Това би било най-доброто за една модерна жена, майка Ви, например.

— Ами… — почти прошепна Сюне (имаше нещо в мястото, което подтикваше към шептящо уважение към нечуваните цени, които лежаха между тях). — Може да бъде една идея по-младежко.

— Тогава — каза хитро тя, усмихна се и й намигна — имам точно това, което Ви трябва.

Тя се изправи и заситни към един нов шкаф с чекмеджета. Потършува в него, преди да се върне с едно колие, което решително постави в ръката на Сюне.

— Само го пипнете — каза тя. — Усещате ли колко е тежко? Великолепно е. Чиста платина. Просто не мога да опиша какъв труд се крие зад едно такова бижу. 0,64 карата. Великолепно колие.

Беше права. Струваше петдесет и две хиляди крони. Половината наследство от баба й.

— Тогава ще взема него — каза Сюне и се облегна назад с усмивка на облекчение.

— Поседете тук и разгледайте, докато оправя документите. Ще отнеме само миг.

И тя изчезна. Сюне седеше с бижута на стойност поне един милион пред себе си, а диамантената дама просто излезе. Това бе ужасно. Крадешком се заоглежда, сигурно беше пълно с камери, но тя не видя нито една. Притеснението на Сюне нарасна, тя се облегна назад и дръпна стола си далече от камъните, за да избегне всякакво недоразумение. Слава богу, дамата наистина се върна бързо.

Тя опакова колието и съпроводи Сюне обратно в магазина.

Бижуто беше поставено в кутийка, кутийката бе опакована, подобаващо за злато, и гаранционната карта беше поставена в плик, връчен поверително на Сюне.

— Надявам се, че ще се хареса — прошепна дамата и Сюне се запрепъва навън с подаръка в единия джоб на якето и гаранционната карта в другия. Тя плътно притискаше и двата чак до вкъщи.

Ребека отвори раздразнено вратата, увита в хавлиена кърпа. Косата й беше мокра, тя хвърли поглед към лявата си ръка, но там нямаше часовник.

— Подранила си.

Подранила. Подранила! Сюне се беше въртяла като пумпал целия ден, избяга от работа, цели два часа се беше издокарвала, за да може най-после да отиде да вземе Ребека.

— Не съм ли красива? — промълви тя срамежливо и прокара ръка по дрехата си; диамантът я прогаряше през хартията и вълнения плат.

— Да. Влез.

Равнодушният глас. Гласът убиец на радостта. Който винаги беше на разположение.

— Какво има сега? — изпъшка Сюне; не трябваше, не искаше, много по-добре беше да се престори, че не забелязва нищо; да се прави на клоун и да бъде търпелива, но не се сдържа. Не и днес. Не и в ден като този.

— Нищо.

— Аха. И защо гледаш така тогава?

— Казах, че няма нищо. Мога ли да отида да се облека?

— Какво има, Ребека?

Мислите й бяха другаде. Тя дори не гледаше Сюне, а стиснатите й устни бяха познати до болка. Сюне се пльосна на една пейка и поклати глава.

— Ако на живот и смърт искаш да знаеш какво има, ще ти кажа — заяви Ребека и с плавни движения разреса мократа си коса. — Днес имах ужасно тежък работен ден, просто не успях да свърша заплануваното, а преди половин час трябваше да отида до Кристиан, за да занеса спортните принадлежности, които децата бяха забравили, Хенрик пък беше болен, не ме пускаше да си тръгна и просто не ми е до… На всичкото отгоре ти ми се обади девет пъти днес. Девет пъти! За глупости!

Сюне се почувства като чувал с картофи в дебелия вълнен плат.

— Обичам да ми звъниш, Сюне, вярно е…

Тя направи отегчено движение с ръка и кърпата, с която беше увита, за малко да падне.

— Но девет пъти… когато знаеш колко съм заета!

Денят беше развален. Вечерта бе разрушена. Диамантът лежеше и продължаваше да прогаря джоба й, останал напълно без стойност. Тържественото връчване с шампанско, истинско шампанско, след венчавката, която нямаше да бъде само на сестра й, а по един таен и красив начин и тяхна, на Ребека и Сюне — в деня, седем години преди които Слънцето щеше да се сгромоляса върху правителствения квартал, — отиде по дяволите. Нищо нямаше да излезе от това.

Сюне се изправи в цял ръст и върху дървеното сабо тя стърчеше с цяла глава над босата Ребека.

— Заповядай!

Шкафчето изтрещя, когато кутийката с диаманта се удари в дървото.

— Това е диамант. Който струва майка си и баща си. Трябваше да ти го дам днес. Тази вечер, искам да кажа, с шампанско и всичко останало. Но сега ти развали всичко. ВСИЧКО!

Сюне извади гаранционната карта. Разбира се, че трябваше да й я даде. Нали там пишеше каква е цената му. Движенията й бяха толкова резки, че пликът се скъса. Побесняла, Сюне се опита да го оправи, но разбра, че от това няма полза и гневно го захвърли.

— Всичко хубаво!

Сюне изхвърча през вратата, тресна я зад себе си и тръгна към колата си, като силно се надяваше Ребека да отвори вратата, да я извика, да изтича след нея, да я върне, да я прегърне, да върнат нещата обратно и да започнат отново.

Но Ребека не се появи. Чак при колата — имаше все пак някакви граници, в които човек може да измине двайсет метра — тя крадешком се обърна. Вратата беше точно толкова плътно затворена, колкото тя самата я беше оставила.

Двайсет минути Сюне седеше две преки по-надолу от малката къща на Ребека, плачеше и поглеждаше мобилния си телефон. Той не звънеше. Няколко пъти набра собствения си номер, само за да се увери, че телефонът е в ред; светкавично, после веднага го затваряше, за да не дава заето, ако Ребека позвъни, за да поиска прошка. Ако се обади.

Сюне удари с ръка волана, така че той иззвъня. Иззвъня и телефонът.

— Ало — обади се тя.

— Сюне…

Слава богу!

— Здравей.

— Наистина съжалявам, приятелко. Днес бях направо отвратителна. Ти не си единствената, на която си го изкарвам. Не можеш ли да се върнеш?

Един страхотен светъл период се задаваше на хоризонта.

— Ами… — каза тя колебливо.

— Стига глупости! Знам, че искаш да дойдеш! Хайде, идвай и ще отворя подаръка. Нямам търпение.

— Добре. Веднага идвам.

Ребека! Най-после!

Сестрата на Сюне. Вярната, лоялна, изящна, красива сестра разпери ръце за прегръдка, с която се даряват най-добрите приятели.

— Най-после — засмя се тя, прегърна Ребека през раменете, открито я огледа с възхищение и признание, после пак я притисна към себе си и я задържа така дълго, а Сюне видя, че Ребека не усеща никакво неудобство. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш! Толкова се радвам! Ела, трябва да те запозная с…

Тя хвана ръката на Ребека и тръгнаха през гостите. Беше топло, Ребека бе с черна рокля без ръкави, а Сюне се опита да разхлаби блузата на носията си.

— Така…

Бързите пръсти на майка й се появиха около врата й, тя изникна от нищото и Сюне усети, че отново може да диша.

— Толкова си красива — каза тя и потупа дъщеря си по гърдите. — Но не можа ли да си оправиш косата?

— Мамо…

— Къде е Ребека?

Сюне не успя да отговори; горе на терасата стоеше Ребека и майка й я видя; Ребека и Силе, и Айнар — годеникът, и баща й; бащата се засмя на нещо, казано от Ребека, силно, с извита назад глава, папийонката на врата му играеше от радост и дори от това разстояние Сюне забеляза, че в Ребека е настъпила някаква промяна; майка й тръгна натам.

— При останалата част от семейството — каза тя.

Сюне остана сама. Но Силе й махна; недвусмислени, подканващи движения, докато устните оформяха едно беззвучно, огромно: ЕЛА! И Ребека внезапно се обърна към нея, с роклята си без ръкави, плътно по тялото й, и с най-блестящата коса на света, вдигна малка чаша с шампанско, а великолепният диамант на шията й изпрати отразени лъчи до всичките шейсет гости; тя вдигна чашата полуподканящо, полузаповеднически, но Сюне не искаше да отиде при тях, искаше да остане долу на поляната и да гледа семейството си, да запечата тази картина, да я запази за цял живот; картината от деня, когато сестра й се омъжи, а Ребека беше смисълът на живота й точно седем години.