Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (12)

11

Снегът падна и се стопи четири пъти. Тук и там имаше остатъци, смесени с жълта шума и хартийки от сладолед; никой не си беше направил труда да ги събере и хвърли в препълнените боклукчийски кофи, които рядко биваха изпразвани. Дърветата стояха и мръзнеха, а летните зелени тревни площи бяха негостоприемни и сиво-кафяви, като празни басейни с мръсотия по дъното. Някой и друг бегач профучаваше покрай нея като оставяше мирис на пот след себе си, а обувките му правеха шляп, шляп и бяха подгизнали от вода. Може би щеше да получи нови за Коледа.

Тя разкопча дебелото мъхесто вълнено палто, пъхна ръце в джобовете и разтвори предницата му. Леденостуденият вятър я прониза през памучния пуловер. Отрази й се добре. Удари крак в крак и устоя на изкушението да погледне часовника. Не може да е минало чак толкова много време. Може би петнайсет минути. Или двайсет, най-много.

Внезапно тя се затича по стълбите на Монолита, взимаше по три стъпала наведнъж. Може би имаше някаква стачка. Не трябваше да се срещат тук, точно в центъра на парка, висок и открит отвсякъде. Едно дърво им беше мястото на срещата. Беше старо, с увиснала корона, някои клони почти допираха земята и сигурно щеше да бъде отсечено, ако общината разполагаше с повече средства.

Облегна гръб на гранитното покритие. Ако спечелеше сто милиона крони, петдесет от тях щеше да изразходва за преместването на църквата „Ураниеборг“; десет метра вероятно щяха да са достатъчни.

Стоеше облегната с гръб на Монолита и се правеше, че не я забелязва.

— Сюне! СЮЮЮЮНЕ!

Ребека стоеше в основата на стълбите и махаше. Носеше червена грейка с качулка и лицето й почти не се виждаше от кожата по края на качулката. Накрая се отказа и тръгна задъхано към Сюне, като спираше от време на време и я поглеждаше учудено.

— Сърдиш ли се? Недей.

Тя въздъхна бързо и уплашено, приличаща на ескимос.

— Неее. Просто ужасно ме дразни тази сграда.

Сюне хвана ръката на Ребека и я обърна с лице към моста „Вигеланд“.

— Виждаш ли?

— Какво?

— Църквата, разбира се. Църквата „Ураниеборг“. Крива е!

— Крива? Не, съвсем права си е, тя… Отдавна ли чакаш?

Опита се да се обърне към Сюне, но тя я спря.

— Напротив. Не виждаш ли, че е напълно сгрешена? Прекалено вляво е! Няма симетрия. Би трябвало да бъде на линията на моста. Това направо ме побърква. Тази дисхармония ме влудява.

Беше станало още по-студено и вятърът се бе усилил. Доста отдавна не бяха минавали японски туристи с точно отмерените си тринайсет минути. Едно бездомно куче ги доближи и подуши Цетацея, която не прояви никакъв интерес. Беше заспала, само леко повдигна глава с глухо ръмжене.

— Хайде да се поразходим — каза Ребека. — Откога чакаш?

— Не чак толкова отдавна. Колко е часът?

— Шест и половина.

— От четирийсет и пет минути.

— Съжалявам. Наистина. Съжалявам. Но свекърва ми се появи, а най-малкият…

— Няма нищо, Ребека. Не ти се сърдя. Никога не се сърдя.

Успя дори да се усмихне. Ребека й отвърна.

— Разбира се, че се сърдиш. Често. Няма нужда да го криеш.

— Каза знаменитият психолог. Не съм сърдита. Напротив, страшно се радвам да те видя.

Тръгнаха бавно, без да се докосват. Сюне дръпна Цетацея и спря.

— Кога можем да се видим истински?

— Нали сега сме заедно!

Сюне вдигна очи към небето, но бързо скри гримасата зад плаха усмивка.

— И колко време мислиш да прекараме в този студен, намръщен…

Тя силно ритна една буца, която вероятно беше замръзнал клон, и Цетацея се затича след нея като луда.

— Дяволски парк!

Тя внезапно спря и се овладя на последната дума, като погледна Ребека с широко отворени очи.

— Прости ми, Ребека, нямах това предвид.

Но Ребека не я слушаше. Бързаше към паркинга, гърбът на грейката й изглеждаше червен и огромен, издут от вятъра, а черните дънки правеха краката й почти невидими под нея; изглеждаше като една голяма, червена топка подскачаща леко, от само себе си, по тънещата в мрак пътека.

Чак при колата, един Мерцедес 500 SL тя се обърна към Сюне. Гледаха се дълго, безкрайно дълго, но никой не каза нищо. После Ребека взе ръката на Сюне, разгъна я пръст по пръст с нежни, топли движения и се загледа в дланта й. Може би беше видяла нещо там, защото изражението й се промени, когато я вдигна и я приближи до лицето си, за да я постави на бузата си. Сюне усети горещия пулс, медения дъх върху палеца си и потрепери.

— Започнах отново — прошепна Сюне. — Сега става по-добре. Искаш ли да видиш какво съм написала?

— Ще почакаме. Докато свършиш този път, а?

— Добре. Когато свърша, ще ти го покажа. Обади се.

Ребека не отговори, но това бе в реда на нещата.