Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (25)

24

Катастрофата ги застигна само след три дни под формата на телефонен разговор. Онова, което Сюне беше чакала, за което бе мечтала всеки ден, единственото, за което не можеха да говорят — прекалено опасно за Ребека и прекалено желано от Сюне, — се случи сега.

Връщаха се от плажа, когато ги извикаха от рецепцията:

— Сеньора Шулц, ако обичате! Сеньора Шулц!

Инстинктивният страх на Сюне се засили, когато чу мъжът от рецепцията с мазно лице да казва нещо за телефонен разговор от Норвегия.

Случва се понякога човек да се обади вкъщи от чужбина, най-вече за да съобщи, че всичко е наред, или неща от рода на „как ми се иска да си до мен“ (Сюне например имаше навика да се обажда на Ребека от всяка точка на света — на директния й номер в службата, разбира се, никога у дома й — и макар да не беше пътувала чак толкова през последните години, само до Олесюнд и Крагерьо и подобни, бе успяла например да се обади от Москва от всички места, където се провеждаше безполезна служебна конференция предишната година, когато все още съществуваше Съветски съюз). Но съвсем друго бе да ти се обадят от вкъщи. Това беше грубо нарушаване на правилата, нарушаване на онова, което общо се наричаше контакти между всички пътуващи по света и техните семейства. Човек звънеше вкъщи. Не му звъняха оттам. Освен когато се е случило нещо сериозно.

Ребека проведе разговор на тих глас с усмихнатия мъж зад рецепцията, надраска нещо върху лист, който му подаде, вероятно телефонен номер, после любезно й посочиха телефона на стената — стар телефонен апарат, без шайба, върху малка поставка на дупки на няколко метра от тях.

— Кристиан е. Той е звънял.

Служителят от рецепцията вдигна палец като знак, че се е свързал с Норвегия, и телефонът пред Ребека иззвъня. Беше пребледняла под тридневния слънчев загар. Но ръцете й бяха спокойни, когато вдигна слушалката и ясно каза „Ало?“, изпращайки го през хиляди километри по въздуха, вкъщи до мъжа си, на който в момента изневеряваше.

Изразът „сърцето ми заседна в гърлото“ придоби съвсем ново значение за Сюне. То биеше като лудо някъде в гръкляна, тя запреглъща отчаяно, но нещо заплашваше да се излее всеки момент от гърлото, може би самото й сърце всеки момент щеше да изскочи оттам и да се пльосне в краката й на пода, постлан с криви каменни плочи. По стар навик, тя се отдалечи от Ребека, хората трябва да се оставят да говорят на спокойствие, беше научила това, но не можеше да се владее, трепереше и имаше вид на човек, който едва се сдържа да не отиде до тоалетната.

Разговорът не беше дълъг. Ребека не каза почти нищо, единствения път, когато се обади, обърна гръб на Сюне и заговори на черния апарат, сякаш се обръщаше лично към него. Само лекото потрепване на раменете й издаваше, че води разговор изобщо.

Сюне трябваше да седне.

Внезапно Ребека затвори телефона и Сюне скочи отново. Олюляваше се. Ребека плати за разговора и тръгна към нея. Плаха, нерадостна усмивка издаваше облекчението й и Сюне възстанови дишането си.

— Нищо не се е случило на децата — каза тихо тя.

— А какво тогава? — попита Сюне, като се опита да я спре, но тя почти тичаше към стаята.

— Ребека! Какво, по дяволите, беше това? Какво искаше той?

— Слава богу, не е нещо с децата — прошепна тя. — Така се уплаших.

Спря за миг, наведе глава и натисна с палец и показалец всяко слепоочие. После се отърси светкавично, като куче след баня, и продължи нататък.

— Но какво се е случило тогава?

Продължаваше да не отговаря, но ключът й трепереше, когато се опита да отвори вратата, накрая го изпусна на земята. После закри лице с ръце, Сюне вдигна проклетия ключ, който тежеше най-малко едно кило с тежкия си месингов държател, и отключи стаята. Ребека седна на леглото, на ръба, със събрани и прави крака, както правят кралиците или манекенките, с гръб, изправен като линиал, но с приведена глава, с лице все още скрито в ръце.

Ребека плачеше рядко. Всъщност това беше четвъртия път, когато Сюне я виждаше да плаче, тя броеше такива неща, беше една сряда. Часът бе четири без пет следобед, а от съседната тераса се чуваха тримата мъртвопияни шведи, които не се интересуваха от часовете за почивка.

— Не можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

Сюне клекна пред нея и се опита да махне ръцете й.

Беше невъзможно.

— Така се уплаших — изхълца тя. — Стоя си тук, а… Децата…

Сега вече наистина се разрида. Но махна ръцете си от лицето и погледна Сюне.

Наистина я погледна. Сюне усети, че космите по ръцете й и тези на врата настръхват; направо й се изправи цялата коса.

— Той знае за нас — каза Ребека едва чуто, като недоловим полъх на вятър. После изтри сълзите с опакото на ръката си и повтори: — Знае, че имаме връзка.

Сюне направо се пльосна назад.

— Как, за бога…

— Претърсил е вещите ми. Там няма нищо. Изгорила съм всички писма, всяка бележка, всичко, всичко, изхвърлила съм го.

— Но тогава… Как… Не може да…

— Един от сонетите. Осемнайсетият. Беше го преписала така красиво и в различни цветове. Нещо толкова красиво, личеше си колко труд е положен и аз, аз не можах… Сложих го в рамка. Такава, картонена рамка, нали ги знаеш. Казах, че съм го купила на улицата. Но той го е извадил.

Главата на Сюне я болеше след удара в стената.

— Между сонета и задната обложка беше скрито писмото ти за рождения ми ден.

Писмото за рождения ден. Писмото, което Сюне написа на четирийсет и четвъртия й рожден ден. Ребека толкова се зарадва, пристигна една сутрин преди началото на работното време; улиците бяха току-що измити и Сюне бе отслабнала с пет килограма. Ребека беше толкова щастлива, но и тя го писа цяла седмица.

Ако Кристиан Шулц беше прочел писмото написано от Сюне за четирийсет и четвъртия рожден ден на Ребека, значи знаеше всичко. По принцип Сюне бе доста педантичен криптограф, използваше кодовете, до които посягаха влюбените на планетата през всички времена, неразбираеми за другите, освен за онзи, който знае шифъра. Но с това писмо нещата стояха различно. Беше възможно най-директно. Направо казано, беше толкова — нещо нетипично за нея — еротично, че само като се сети за него, се изчерви.

— За какъв мъж си се омъжила, по дяволите?

За последните пет минути изпсува за втори път.

Преди да срещне Ребека, ръсеше ругатни наляво и надясно. Бавно и с търпеливото майчинско усещане за възпитание, Ребека я отказа от най-грозните й езикови навици.

— Що за нещастник е този, който шпионира собствената си жена? Това е, това е…

Сюне се чудеше какво е да претърсиш всичките лични вещи на някого, чанти, дрехи, дори някаква си мизерна картонена рамка, закачена на стената, без да причиниш зло на нито една Божа твар.

— Това е дяволско нарушаване на неприкосновеността, ето какво е. Потъпкване на личните граници. На твоите лични граници!

Не можа да измисли нищо по-добро.

— Какво каза?

Сюне стоеше объркано на пода, чешеше се по главата и размахваше ръце.

— Какво каза, че е това?

— Не се отричам от думите си. Нарекох нещата с истинските им имена. Аз…

— Ти направи какво?

Сюне се спъна в куфара си — той стоеше върху една табуретка, препълнен с обърнати наопаки дрехи (Ребека, разбира се, беше изпразнила своя, всичко висеше изрядно в гардероба, а куфарът бе пъхнат под леглото й) — и го преобърна. Табуретката се счупи и Сюне се сгромоляса заедно с куфара на земята. Шведите притихнаха, а Ребека — тази толкова разумна Ребека — отиде и затвори вратата на балкона.

— Как можеш да измислиш нещо такова? И то докато сме тук?

Нали това беше очаквала. За това финално доказателство беше мечтала; Кристиан да разбере, бурята да се стовари отгоре им, Големият Ураган; вятърът щеше да издуха всички тайни и лъжи и щеше да доведе Ребека завинаги при Сюне. Това беше чакала, бе се надявала и горещо се бе молила през двете им години заедно. Миналото и настоящето, целият свят на Сюне бяха изградени върху този миг, който рано или късно щеше да настъпи. Но сега, когато това се бе случило, тя разбра, че всичко се счупва. Всичко. Не на това се беше надявала. Кожата й отесня.

Ребека я хвана за ръката и я вдигна от земята. После седна до Сюне в леглото, което скърцаше и пращеше, и скръсти ръце в скута си. Раменете им бяха отдалечени на цели петнайсет сантиметра разстояние. Ребека вече си беше тръгнала.

— Когато разбрах какво се е случило, реших нещо завинаги — прошепна тя. — Да престана да лъжа.

Тя изправи още повече гърба си и вирна брадичка. Очите й бяха по-черни от всякога, бялото в тях беше измито от сълзите, сякаш очите й бяха хлътнали навътре в главата и оставили след себе си празни дупки.

— Какво ще се случи от тук нататък, не знам. Но със сигурност зная, че повече няма да лъжа. Никога. Достатъчно лъгах за един живот.

— Но… Какво ще правим сега? Искам да кажа, точно в момента?

— Разбирам Кристиан.

Сякаш говореше на себе си, а Сюне бе случаен слушател на един монолог.

— Разбирам, че е претърсил вещите ми. Разбирам, че беше бесен по телефона. Каза ужасни неща. Нарече ме… Разбирам го. Разбирам всичко. Разбирам. Курва, така ме нарече.

Тишина. Петнайсетте сантиметра се увеличаваха.

— Какво ще правим сега, Ребека?

Тя си пое дълбоко въздух, с огромно усилие и впери поглед в безвкусната картина с пет еднакви кипариса, която висеше накриво и самотно върху каменната стена. Миришеше слабо на препарати за почистване, а зад балконската врата шведите отново наченаха пеенето си.

— Това, което не разбирам… което никога няма да му простя…

Тя отново задиша тежко, за миг преви гръб, но светкавично го изправи, сякаш веднага възстанови достойнството си, важността от него, необходимостта да се държи здраво за нещо, пък било то и правилен начин на седене.

— Мисля, че децата присъстваха, когато… — Трябва да се приберем — прекъсна се сама тя. — Трябва да се върна при децата си.

И започна да опакова багажа си.

Тя изчезна от живота на Сюне. Без да й остави нищо, за което да се залови. Това бе нейният начин, навикът на Ребека да не обещава нещо, което не знаеше дали може да изпълни. Но Сюне не беше такава. Тя искаше да я затрупат с лъжи, с уверения, че ще бъдат заедно, искаше да се храни с лъжи и гаранции, за които и двете знаеха, че нямат никакво покритие. Умоляваше за това, преди Ребека да изчезне; просеше спасителен пояс, молеше за най-малкия намек, който да прилича на обещание.

— Кога ще се видим отново, Ребека? Ще се видим отново, нали? Кога?

Но нямаше дори дума за утеха. По време на обратния полет Ребека се отдалечи от нея, или това стана още предишната вечер — вечер, дълбока като пропаст и толкова наситена с ужас, че нямаше начин да се докоснат. Щом наближиха Норвегия, Сюне се опита да хване ръката на Ребека — мъртва в скута й и загубила магическата си сила, но тя се дръпна светкавично; обърна се към прозореца и остана така, без дори да погледне Сюне. Това беше част от съдбата на Сюне; в отчаянието си тя търсеше близост, а Ребека — винаги самота. Винаги.

Трябваше да види децата си. Според Сюне, Ребека искаше да се увери, че те изобщо съществуват.

Оказа се, че са на вилата, близо до шведската граница, и тя веднага замина за там. Приземиха се в Норвегия в четвъртък, късно вечерта.

Сюне Ниелсен изпадна в умопомрачение. Никога не можа да си спомни какво е правила през този уикенд. Може би се е напивала до смърт. Може и да е излязла с Цетацея, защото на връщане я беше прибрала от приюта. А може просто да се щурала като муха без глава. Най-вероятно е проспала времето. Цяла опаковка „Паралгин Форте“ беше празна в неделя вечер. Въпреки това се почувства с толкова бистро и ясно съзнание, когато Кристиан Шулц се обади.

Звучеше екзалтиран, но въпреки това успя да запази един неочакван стил на деловитост; едва ли имаше навика да повишава тон, но използва правилните думи. Обаждаше се от уличен телефон, чуваше се тиктакането на апарата и падането на монетите, силно и оглушително. Сюне се изненада като чу себе си страшно спокойно да го пита за номера на телефона, за да могат да продължат разговора при по-добри условия.

Той й го даде! Явно в момента това бе най-логичното нещо, Сюне не реагира, само записа номера, набра го и му позволи да продължи разговора (или всъщност монолога си). С времето този дребен епизод й се стори като истинска победа. Той не се чувстваше толкова велик, че да не може да остави Сюне да плати разноските на един телефонен разговор, който имаше само една-единствена цел: поругаването й. На няколко пъти тя се опита да го прекъсне, но бързо разбра, че не това е целта. Тя остана седнала на леглото си, заслушана в гласа на мъжа, който толкова силно я мразеше, повече от половин час; и така си седеше и слушаше напълно спокойна, без дори да й мине мисълта просто да затвори телефона, да прекъсне тирадата, да го изхвърли, да го накара да си вдигне шапката и да отиде да излее омразата си на друго място, а не в ухото й, да освободи леглото й; знаеше, че позволи всичко това поради две причини: в момента той беше единствената й връзка с Ребека, а освен това имаше право.

Тя дори не се разсърди. По-скоро се изпълни с някаква тъга. Или по-скоро безсилие бе по-точното описание на вътрешното й състояние в момента. Седнала в неоправеното си легло, с вълнени чехли и прехапан до кръв нокът на палеца, тя търсеше думи за чувствата, които напираха в нея. Потърси чувството за вина. Знаеше, че е там и затова го остави да изтанцува гротескния танц на омразата си, на която имаше право. Знаеше го с ума си. Но не изпитваше вина и дори не го съжаляваше. Когато установи този ужасен факт, я нападна срамът. Но той пък беше приключил разговора.

Дишаше тежко и продължително. Сюне не направи опит да наруши мъчителната тишина. Опита се да продължи в този дух, но беше дошло времето за въпросите. Груби, изстреляни въпроси:

— Какво мислиш да правиш?

— Честно казано, не знам.

— Мислиш ли да продължаваш… Да се виждаш с Ребека?

— Това зависи изцяло от Ребека. Но, ако съдя по държанието й през последните дни, мисля, че тя едва ли желае този контакт.

— Ще ти кажа едно нещо. Ще ти кажа само едно нещо! Ако продължаваш да се виждаш с жена ми, ще направя така, че тя никога да не види децата си. Никога! Ясно ли ти е? Ясно ли ти е???

И затвори.

Сюне седеше и гледаше телефона чак докато някой не позвъни на вратата. Трябва да е било по-късно, доста по-късно. Изведнъж тя беше там. Една Ребека, която Сюне едва разпозна.

Не приличаше на нищо. Очите й бяха подути, почти слепени, устните трепереха, ръцете също, цялата трепереше като старица, а и изглеждаше ужасно остаряла. Сюне протегна ръце — безпомощни, подканящи, молещи; не издържаше на гледката, нещо трябваше да се направи, искаше да я прегърне, да я погали по главата, да я притисне и да я успокои с думи, но Ребека отстъпи назад.

— Исках само да ти дам това — каза тя и гласът й дойде сякаш от някакъв далечен свят.

От друга планета.

И тя подаде на Сюне писмо, бял голям плик, а върху него лежеше ключът от апартамента със скъпия ключодържател от свинска кожа, който Сюне бе купила преди цяла вечност.

Сюне не знаеше какво друго да направи, освен да приеме писмото като официална доставка; като призовка за дело, което ще реши живота й. После Ребека си отиде.

Писмото беше най-дългото, което Ребека някога бе писала, въпреки че по същество беше кратко.

Ето какво пишеше:

„Мила Сюне. (Не дори «скъпа» или поне «драга», само неутрално и равнодушно «мила», с което човек се обръща към всекиго, към някой непознат или към хора, които не харесва…)

Този уикенд беше ужасен. Не мога да ти го опиша подробно. Децата са възмутени. С изключение на Хенрик, той не разбира нищо и се зарадва като ме видя. Нямам представа колко знаят Мартин и Каролин, но Бенедикт само плаче и повтаря, че ме мрази. Опитах се да ги успокоя, но не успях. Поне не досега. Когато настоях да ги взема със себе си, Кристиан ми забрани. Отказа ми. Опитах се да ги кача на колата, но той ме спря със сила. Трябваше да се откажа. Оттогава съм сама вкъщи.

Винаги си се чудила какво харесвам в теб. Не разбираш, че обичам непринудения начин, по който ме приемаш. Всяка направена от мен стъпка е била премерена, всичко е било слагано на везните, дори любов съм получавала, след като съм си я заслужила. Ти ме накара да се почувствам безусловно обичана. Дори когато ме поглъщаха огромните черни дупки на отчаянието и трябваше да се махна. Ти ме превзе като ураган и като ураган ме задържа при себе си. Ти си романтична, когато аз съм цинична, ти търсиш близост, когато аз търся усамотение. Никога не ме наказваш, докато целият ми живот е минал в наказания.

Никога не можах да кажа, че те обичам. Знам, че ти е тежало. Но не защото не съм го чувствала. Просто не съм имала сили да го призная. Не гледам на себе си като на жена, която харесва жени. Обичам само теб. Това беше толкова трудно. Но и невъзможно да му се устои. Но се срамувам от стореното, както се срамувам от срама си.

Никога няма да мога да се боря за теб. Изглежда ми невъзможно да си представя живота без теб, но трябва да се опитам. Наистина трябва да се опитам.

Възможно е и този път нищо да не излезе от това. Но не мога да си позволя да загубя децата си. Независимо колко много те обичам, децата са на първо място. Но ти си знаела това през цялото време. Ти влезе в любовта ни с отворени очи. Аз — не. Ти отлепи краката ми от земята. Сега вече не знам кое е горе и кое — долу.

Не казвам, че ще успея да те напусна. А само, че трябва да ми разрешиш да направя сериозен опит за това. Ако ми откажеш, се страхувам, че ще те намразя. Сега ми трябват време и пространство, за да се боря за децата си. Може би няма да мога да живея без теб, но със сигурност ще умра без тях.

Ти ще преживееш това, Сюне. Ти си жилава. Ще се справиш с всичко. Ако всичко, което е било между нас, има някакво значение за теб, а знам, че е така, моля те, остави ме на мира. Моля те.

Ребека.“