Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (21)

20

— Защо се страхуваш толкова през цялото време?

Беше се появила, без да имам дрехи за пране.

Плавно и естествено тя се облегна на рамката на вратата като тъмен силует срещу ослепителната светлина отвън, която ми пречеше да видя очите й. Все още съм в леглото, въпреки че съм будна от часове.

— Да се страхувам? Не се страхувам.

Тя не отговори и макар лицето й да остана невидимо, просто чувах появата на усмивката й, от стена до стена, която ме накара да стана, за да я пропъдя, да я измета от бунгалото ми, където няма никаква работа. Не още. Не докато все още е чисто и подредено и мръсното бельо се побира в малък найлонов плик.

Но тя не си тръгва. Вместо това пристъпва в стаята бавно, но решително, като поглежда към двата градински стола.

— Мога ли да седна за миг?

Какво се е случило? Английският й е свободен и правилен; любезна, с напевен акцент. Изненадата ми пречи да кажа вежливо: „Не, не може, имам страшно много работа.“

— Разбира се. Искаш ли… Кафе? Искаш ли чаша кафе?

— Да, благодаря.

Столът едвам проскърцва докато сяда на него; под тежестта ми той винаги се огъва.

Шумоленето на чашите с кафе и на газовата печка пречи на тишината да стане мъчителна. Проточвам времето. Търся кафе. После филтър. Не намирам млякото. Но хладилникът не е толкова голям и най-накрая сядам и аз. Сърбам шумно и гледам чашата. Все още съм по тениска и бикини, но това изобщо не ме смущава.

Гласът й се обажда напевно отново.

— Ваканция, разбира се. Тук съм на… ваканция. Разбира се.

Ръцете й плътно стискат чашата, очевидно, без да се опари.

— Не те намирам за типичен турист.

„Не те намирам…“ Женището ме беше излъгало. Слухтяло е наоколо. Благословена ярост се надига у мен; това е прекрасно, създава дистанция.

— Защо не искаш да се върнеш обратно?

— Защото съм на ваканция. Нали ти казах.

— Но не можеш да останеш тук за вечни времена. Или може би това обмисляш в момента?

Въпросът е недопустим. Напълно непозволен. Та тя е домашната ми прислужница. Минава всякаква граница.

— Минаваш границите — казвам аз.

— Разбира се, че ги минавам. Та аз съм домашната ти помощница. — Иронията е толкова фино изречена, че ме обливат горещи вълни. Тя е местна. Аз съм гостенка. Тя е възрастна жена.

— Нямах предвид това — промълвявам аз. — Просто искам да ме оставят на мира.

Аша се изправя грациозно и бързо, и с едно движение вече е на вратата, с гръб към мен.

— Внимавай с Пиеро.

Пиеро? Сега произнася името му толкова ясно, че не може да има недоразумения. Дори не звучи като „Петер“, просто не мога да повярвам, че съм го чула толкова грешно.

— Не можеш да го вземеш със себе си — заявява тя на наченалия ден отвън. — Започна да плаче вечер, защото е умно момче. Усеща, че тук не ти е мястото.

Като в незавършен бавен пирует, тя се обръща отново към мен.

— Пиеро е необикновено дете. Което разбира много. Вече е започнал да тъжи за теб, но прекалено те обича, за да престане да идва. Имай го предвид. Само за това те моля. — Отново застава така, че не различавам чертите на лицето й, очертана, черна и слаба, с ореол от светлина.

— Искаш да кажеш, че ми забраняваш да го виждам?

— По никакъв начин. За него е полезно да бъде с теб; това му харесва. Като всички останали, и той трябва да научи най-тъжната страна на човешкия живот; трябва да рискуваме с любовта, дори да не знаем дали можем да я задържим. Най-вече, когато знаем, че тя ще изчезне.

Аша тръгва към мен и спира плътно до стола ми. Бавно погалва ръката ми, нейната е груба и топла, излъчваща сухота и доверие, които действат успокояващо.

— Не забравяй, че просто животът е такъв, Сюне. За теб също. Не те моля да го отблъснеш. Само да не забравяш, че това е временно. Това е всичко.

Преди да ме напусне, се обръща:

— Историята на Пиеро е като приказка. Ще ти я разкажа някой ден. Преди да си заминеш. Не знам дали ще ти бъде от полза, но със сигурност ще ти е интересна.

В стаята мирише на лимон след нея, а аз не успявам да се изправя.

Аша беше произнесла името ми съвършено правилно.