Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (35)

34

— Падам си по теб, Сюне.

Хенрик беше вече на девет, все още копие на Ребека. Надвисналият пубертет наистина бе направил брадичката му по-широка от нейната, а новите му зъби бяха разширили лицето му. Бе на път да се превърне в малък мъж, със стъпала, които замирисваха на кисело след няколко дни. Но очите, мисленето, да, дори излъчването му беше като нейното. Сюне обичаше момчето.

Мислеше, че „падам си“ е излязло от мода като израз.

— Аз си падам по теб също — усмихна се тя. — И то доста.

Беше отнело доста време, преди да открие правилния начин да се отнася със Сюне. Първоначално се запъваше и изчервяваше всеки път, когато споменаваше баща си. От четирите деца на Ребека той все още беше проумял най-малко от големите конфликти, засегнали и разрушили семейството му, но по своя си детски начин бе усетил, че между баща му и Сюне се беше случило нещо ужасно и неназоваемо, което го караше да се чувства потиснат, след като обичаше и обожаваше баща си, но в същото време харесваше и Сюне. След време бе разбрал, че може да говори със Сюне за баща си, но не и за Сюне с него. Но той се беше справил с положението.

— Кога ще сложиш това?

Беше коленичил върху стола до масата, наведе се към нея като внимателно държеше малка фигурка на галион между палеца и показалеца си.

— Русалката ли? Най-накрая. Чак след платната.

Мартин седеше замислен и съсредоточен с малко дървено парченце, което заглаждаше с шкурка.

— Къде ще го поставим като стане готов? — измърмори той.

— Ще видим. Може да остане при мен.

— Нееее!

И тримата протестираха.

— Това си е чиста измама — заяви Каролин. — Ти си ни го обещала.

— Но не можем да го разделим на четири — каза Сюне.

— Само на три — изсмя се Мартин и вдигна поглед от парченцето, което бе съвършено изгладено. — На Бенедикт и без това не й пука.

— Охо — каза Сюне. — Какъв е този език!

Но на Бенедикт наистина не й пукаше. Той беше прав. Това обаче не можеше и да се изисква от нея, тя беше на седемнайсет и интересът й към корабни модели не бе задължителен. Тя седеше загледана в „Бевърли Хилс“ 90210 с внимание, което будеше възхищение. Но въпреки това Сюне знаеше, че следи активно какво се случва около нея.

Винаги правеше така. Никога не се държеше лошо със Сюне. Но ужасно я изнервяше. Сюне познаваше само бегло скандалите, които тя вдигаше на майка си — ужасни караници, свързани най-вече с вечерния час и с нови дрехи, но Бенедикт винаги използваше изневярата и перверзната любовна история на майка си, за да постигне своето. Ребека рядко ги споменаваше, но необичайното им съжителство бе продължило толкова дълго и бяха прекарали години в телефонни разговори, че Ребека не можеше да скрие своето отчаяние от тези сблъсъци с дъщеря си. Вероятно те бяха много по-жестоки и агресивни, отколкото Сюне си представяше.

Бенедикт се държеше възпитано със Сюне. Но внасяше неспокойство. Погледът, черните й очи, потайни и скрити, шарещи наоколо, светкавични — нито един разменен поглед между Ребека и Сюне не оставаше скрит за тях. Тя чуваше и виждаше всичко. Сякаш в стаята имаше заек, винаги нащрек, винаги с потрепващи мустаци. Това правеше Ребека равнодушна, а Сюне нервна.

Бенедикт знаеше за тях. Момичето не беше глупаво и през цялото време подпитваше и ровеше. През първите години Ребека отговаряше на Бенедикт, че не й влиза в работата с кого има връзка. Сега тя признаваше всичко, но уверяваше, че това никога няма да застане между нея и децата. Бенедикт беше единственото дете, което питаше. Очевидно само тя се интересуваше от тяхната връзка. Сюне не ходеше често там, в новата къща, по-уютна и по-евтина от предишната, която Кристиан бе продал на части, като в замяна се сдоби с огромен апартамент; градината беше идея на Ребека, а не негова. Студеното отношение на Ребека към нея, когато децата бяха там, премерената учтивост, любезността, на която всеки гост можеше да стане обект, правеше Сюне неуверена и съсипваше съня й. Може би ги виждаше веднъж в месеца. А може би дори по-рядко.

Каролин и Мартин гледаха Сюне. Хенрик я харесваше. Бенедикт застана нащрек, щом Сюне се появи.

— Знаете ли какво значи „Къти Сарк“^[1]? — попита Сюне.

Никой не отговори.

— Къса риза на шотландски.

Хенрик се засмя и почти се покатери на масата от нетърпение да пипне котвичката — малко, съвършено изделие от метал.

— Не я пипай — извика Мартин. — През цялото време губиш дребните части.

— Разбира се, че може да пипне котвата — каза Сюне. — Няма да я загуби.

— И при кого ще отиде? — повтори Мартин.

— Ще видим — каза Сюне. — Можем да я окачим тук в хола.

Представата на Ребека за украса в хола не включваше огромен модел на „Къти Сарк“, но това беше нещо, което тепърва щяха да решават.

— „Къти Сарк“ е построен през 1869 година — обясни им Сюне. — Години наред е участвал в чаеното състезание.

— Състезание — извика въодушевено Хенрик. — Тогава това е състезателен кораб! Не изглежда точно така…

Той скептично погледна рисунката.

— Не такова състезание. Той е плавал от Китай, натоварен с чай. Пренасял е чай.

— Никога няма да го довършим — въздъхна Каролин. — Имам чувството, че го сглобяваме вече години.

— Не е вярно. Само пет месеца. Още пет — и може би ще го довършим. Хубавите неща искат време. Освен това престани да го наричаш „това нещо“. Корабът е тя, къса риза.

— Аз ще поставя русалката — заяви щастливо Хенрик. — И котвата.

Сюне рядко оставаше след като децата си легнеха. Години по-късно проумя, че те се успокояват, когато я виждат да напуска къщата около времето за лягане; по този начин сякаш установяваха някакъв контрол, най-вече Бенедикт, която се успокояваше, щом наближеше време Хенрик да си ляга.

Тази вечер Сюне остана. Тримата по-малки вече си бяха в стаите.

— Заповядай — каза тя и подаде петстотин крони на Бенедикт. — Вземи, след като не искаш да участваш в построяването на „Къти Сарк“.

Ребека се възпротиви, но Бенедикт вече беше благодарила — не сърдечно, но в никакъв случай не и враждебно; кратко и делово, с една почти невидима усмивка, и пъхна банкнотите в джоба си.

— Чудех се — продължи Сюне, като се облегна с лакти на коленете си — дали не искаш нещо? Нещо, което не можеш да си позволиш?

Тя вдигна рамене, но не погледна Сюне.

— Да, може би. Добре.

Светкавична усмивка и очи, които пробягнаха от едната до другата.

— Сега се качвам в стаята си. Но ще сляза след малко.

Тя тръгна с бързи тийнейджърски движения, а на Сюне й се стори, че успя да ги погледне поне хиляда пъти преди да завие по стълбата за втория етаж.

— Ужасно ми е болно, че я мразиш — внезапно каза Ребека тихо.

— Мразя? Кого?

— Бенедикт.

Седяха далеч една от друга, успокоително далеч: Ребека — в дълбокия люлеещ се стол, Сюне — на дивана и за още по-сигурно, съвсем накрая. Между двете имаше купчина възглавници. Преди секунди върху тях беше седяла Бенедикт.

— Аз не мразя Бенедикт! Това е…

— Мразиш я. Защото ни пречи да живеем така, както искаме. Както ти искаш. Тя винаги ни е пречила, заставала е между нас, но мисля, че едва в последно време започна да я мразиш.

— Ребека, честно казано! Това не е вярно!

— Трябва да си вървиш.

Тя се изправи тежко, без да я гледа. Сюне продължи да седи.

— Наистина, Ребека, това не е вярно. Не я мразя. Аз…

Ребека остана права, малко обидена, но не сърдита, дори не отчаяна, просто изглеждаше напълно празна.

— Може би ревнувам. Да, ревнувам. От време на време дори й се сърдя. Когато се държи възможно най-ужасно, а ти си толкова тъжна. Но не я мразя. Човек не мрази децата. Младежите. Младите хора. Обичам децата ти. Те са твое продължение. Затова ги обичам, налага ми се, нямам друг избор. Но Хенрик и по-малките, те… По-малките, тях е толкова лесно да ги обичаш. Заради тях самите. Не защото са част от теб. Бенедикт е толкова студена, отблъскваща, кара ме да се чувствам ужасно несигурна. Тя те притежава, Ребека, и никога не ми позволява да го забравя. Дори за секунда.

Може би Ребека дори не я слушаше. Във всеки случай тя тръгна към антрето и Сюне трябваше да я последва. Присъствието й вече беше нежелано тук.

Наметната с връхната си дреха, тя застана до вратата, без да каже дума. Внезапно Ребека се наведе и плахо я целуна.

— Толкова те обичам — прошепна тя, винаги това шепнене. — Но обичам децата си десет хиляди пъти повече. Не прави нещата непоносими за мен. Още по-трудни, искам да кажа. Моля те.

Нямаше какво повече да се каже. Но Сюне знаеше, че Ребека греши. Тя не мразеше Бенедикт. Страхуваше се от нея. Панически. Но Бенедикт се страхуваше още повече от Сюне.