Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (10)

9

Стояха на Големия пазар. Беше есен. Въздухът, просмукан от влага. Градът, пълен с хора, повечето на път към нещо; оставаха два часа до събота. Никой не беше сам, всички се движеха по двойки, тройки или на цели тълпи от шумни младежи, всички с онази забързана походка, типична за ранните вечери. Камбаната на „Домхиркен“ изгърмя над тях и когато Сюне вдигна глава нагоре, за да си поеме въздух, й се стори, че ще падне на земята. Задаваше се вятър, двете жени, облегнати на църковната врата, явно отдавна стояха там; изглеждаха отчаяни и мокри, очевидно нежелани никъде. Една полицейска кола бавно спря до тротоара и униформен млад мъж, който дори не направи по-голямо усилие от смъкването на стъклото, им даде знак да се преместят. Без протести, без дори да кажат дума, те се изправиха на крака и прегърнати се скриха зад ъгъла докато полицейската кола изчезне, и после се дотътриха обратно до мястото си. Очевидно днес Господ не си беше вкъщи, вратата продължаваше да е плътно затворена и не им предлагаше нищо, въпреки очевидното им роднинство с Мария Магдалена.

— Ще отидем до офиса ми — каза внезапно Ребека и тръгна по диагонал на открития площад, полите на шлифера й удряха крачолите на панталона; беше почти незабележимо променила начина си на обличане, когато излизаха заедно по-небрежно, вече рядко се срещаше със Сюне, облечена в пола и елегантно манто.

Сервитьорът имаше заядливо, почти ехидно изражение в ориенталските си очи, когато след известно колебание и с пренебрежителна усмивка постави сметката пред Сюне, въпреки че Ребека я беше поискала.

Сигурно заради целувката.

Тя не беше молила за това и, разбира се, не бе очаквала да я получи. Напротив, изрисува четири огромни салфетки с квадратчета и диаграми, само за да увери Ребека, че не я сваля, не по онзи начин, Ребека не биваше и да си помисля това; все пак съществуваха толкова видове приятелство, въпреки че Сюне беше влюбена до уши, но това щеше да премине и те можеха да останат приятелки за цял живот, та дори и до смъртта, тя трябваше да разбере, че могат да бъдат само приятелки, много добри приятелки; не очакваше нищо, абсолютно нищо, освен именно такова приятелство, което в момента наистина беше трудно поради погубващото й влюбване, за което пък не биваше да обелва и дума, но и не можеше да го премълчи, но все пак…

Беше поставила диаграмата пред Ребека нетърпеливо, сочейки една нищо не значеща драсканица, която, макар и напълно безсмислена, трябваше да бъде доказателство, че тя не е опасна, неразбираема рисунка, която трябваше да бъде обяснена подробно, с показвания, които случайно докосваха ръцете й до ръцете на Ребека от другата страна на масата. Можеха да се срещат просто така, от време на време, веднъж в месеца; веднъж в годината, ако това бе по-добре? Най-трудното щеше да отмине и тя ще се държи като ангел, само да се срещат от време на време, понякога, по желание на Ребека, разбира се, защото Сюне нямаше да направи нищо, нищо, което да й създаде проблеми; нищо!

На петата салфетка бе начертала бързо и някак припряно крива на времето, хартията се проби точно на коледната рисунка, а в средата на кривата тя сложи точка, хвърли химикалката и се наведе напред.

— Поне веднъж годишно?

Бяха яли месо на скара и пържени банани и устата на Ребека имаше един лек, почти етеричен вкус на бяло вино, когато също се наведе над масата и я целуна.

— Ти си просто дете, Сюне. Ти си едно голямо, прекрасно, неустоимо дете.

Ръмежът бавно премина в дъжд и стъпките на хората станаха още по-забързани. Момичетата до вратата на църквата бяха заспали. Сюне и Ребека спряха насред Големия пазар. Сюне сведе поглед и видя половин зелка: листата й бяха грубо разтворени и тя се зачуди как е попаднала тук. Опита се да се съсредоточи, но сърцето й биеше някъде под венериния й хълм и то толкова силно, че се приведе напред — нещо, което се опита да скрие, като пъхна дълбоко ръце в джобовете на огромния си шлифер.

Ребека отново я целуна.

— Трябва да се прибирам.

Ребека тръгна по диагонал към такситата на „Киркегата“. На половината път се спря, поколеба се, целуна я отново и заяви:

— Ще отидем до офиса ми.

Сърцето й отново се сгромоляса на дъното. Коремът наистина я заболя. Тя последва Ребека, без да каже дума, като вярно, послушно кученце, хвърлено на произвола на хаотичните решения на господаря си.

Насред площада тя се спря отново. Сюне очакваше нова целувка, като при опитите на Павлов, но такава не последва.

— Сюне. Наистина трябва да се прибирам. Не мога да се виждам повече с теб. Не ми звъни, моля те. Не пиши. Не се свързвай с мен. Моля те.

Като се затича, блъсна Сюне по рамото. Заболя я, изгори я, Сюне го разтри, за да прогони болката, гледайки след таксито, което изчезна към „Гренсен“. На земята пред нея зелката продължаваше да лежи, разкашкана и мокра, почти стъпкана.

Проститутките от стълбите на църквата бяха изчезнали и заваля като из ведро.