Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (37)

36

След две седмици ми става ясно, че Аша ме е приела на сериозно. Междувременно старите потискащи мисли се завърнаха отново. Денонощието загуби порядъка си, почти не се храня. Чувството за студ се загнезди някъде между плешките, ходя навлечена с пуловери и се питам дали не се дължи на факта, че извън всичките ми цикли, отново кървя. Скоро ще се обезкървя съвсем; дори си личи. Устните — напукани и изранени от слънцето, бледи, дори сивкави, особено вечер; жадувам за добра дума. Кошът с мръсното бельо е препълнен, но си купувам ново, вместо да го изпера.

Трябва да отида до тях. Направо нечувано; дори не зная къде е това. Плах срам ме спира да питам Херве. Държанието му говори, че е наясно за отношенията ни. Както винаги е учтив, но пестелив на думи, оклюмал, усмивката му вече не е така сърдечна, когато ме кара до близките места за бира и ново бельо.

И Аша, и Петер си взимат довиждане с мен на брега. Не може да е чак толкова далече, Петер дори понякога изтичва до тях да си вземе нещо и това рядко отнема повече от половин час. Вярно е, че винаги тича, това момче никога не ходи, лети и тича; но все пак едва ли е толкова далеко.

След плажа, след хотелите с туристи, след усмихващите се бодигардове, които внимават да не се отклонявам от водната ивица и да не безпокоя непоканена лежащите в плажните столове, след всичко чисто и скъпо, там трябва да е. Виждала съм го и преди. Купчина блестящи ламарини, подпряна с камъни, които напомнят откъртени парчета, нищо, че властите са се опитали да пощадят туристите от тази гледка с висока, дебела стена от бетон оттук — чак до магистралата. Виждала съм го и преди и смрадта е толкова силна, че никаква стена на света не помага. Свободни, грозни и странни кучета се ровят в боклука и в старите, полуизгнили зеленчуци. Не, не може да е тук.

Заобикалям стената предпазливо. Хора не се виждат, само кучета, зяпнали ме с жълтите си очи. На въже между два криви пръта е простряно пране, на цветчета, износено, дали са завивки за легло? Бавно се връщам обратно на тротоара.

Приближава такси. Не е Херве, но го спирам въпреки това.

— Аша? Знаеш ли къде живее Аша?

Младото момче се смее. Върху таблото му изкуствена костенурка върти глава и излъчва боров аромат. Повдига ми се, свеждам поглед.

— Коя Аша?

— Онази с момчето. Пиеро.

Ръката ми показва височина метър над асфалта.

— Нямам представа, мадам — казва момчето и потегля, преди да съм се отдръпнала достатъчно. Колата ожулва коляното ми.

Разтривам го, за да прогоня болката, и докуцуквам до града — истинския град с пазара и магазините, с уличните продавачи и стоянките за таксита.

Възрастна жена върви към мен. Прилича на Аша, нещо в походката; спирам за миг, може би имам късмет, но това не е тя. Само прилича. Тя също има кастов белег, който означава, че е женена, точката и чертата; и аз я спирам предпазливо, с премерено движение на ръката си. Изпълнена със съмнение и нежелание, тя забавя скоростта, но не спира, леко се отдръпвам и запазвам дистанция, за да не се натрапвам, трудно е и почти се спъвам в бордюра на тротоара, тя най-после спира.

— Познаваш ли Аша? — опитвам аз на френски. — Аша, тази с малкото красиво момче. Пиеро.

— А, Аша!

Усмивката е почти беззъба.

Тя мълчаливо се обръща и ми посочва; неопределено, безцелно, някъде към града; дори не сочи, поне не с пръст, а просто махва натам с ръка.

— Къде? В коя къща?

— Розова къща. Бели прозорци. От тази страна на пътя. Не е далече.

И продължава пътя си.

Къщата е малка и отдавна не е розова. Но тук и там виси по някое парче мазилка, което доказва, че жената някога би имала право.

Аша я няма. Чукам, а когато никой не отговаря, натискам бравата и отварям, не е заключено, само леко заяжда и се налага да я натисна, политам вътре в мрака, който е пълен след ослепителната дневна светлина.

Но дори и аз си имам граници. След като пак никой не ми отговаря, връщам вратата на мястото й, почти понечвам да изтрия отпечатъците от пръстите си. Вместо това сядам върху оградата, малка и ниска, и зачаквам.

Появяват се след доста часове. Вече се смрачава и от близките жилища се носи мирис на супа и портокали. Подухва освежително, седнала съм до стената, където е твърдо и неудобно.

Първи ме вижда Петер. Той спира, тялото му се извива в движение, което съм сигурна, че ще завърши с втурване и сърдечно приветствие за добре дошла; вдига ръце и се стяга като за скок; очите му светят и цялото му лице грейва щом ме вижда, влизайки през вратата. Но рязко спира, затваря се, отклонява погледа си, тежко ме подминава и влиза в къщата.

— Беше ли необходимо? — питам тихо и гледам Аша, без да се изправям. — Наистина ли трябваше да му разкажеш всичко?

Тя се опитва да закрепи немирен кичур коса с една фиба.

— Не съм му казала нищо повече от това, че не трябва да ходи повече при теб. Ти пожела така.

Носи плик с продукти. Найлонов плик с алуминиеви дръжки. Голям стрък праз стърчи от него. Тя нерешително поглежда надолу, отваря плика, очите й минават през покупките, после вдига поглед и зачаква; поема въздух и една малка, зелена птичка се настанява между нас.

— Ще ядеш ли с нас?

Птицата тъпче страхливо и отсечено в кръг; със светкавични и точни поклъввания тя яде нещо от земята, невидимо за нас.

Само кимвам щастливо; това неочаквано примирие означава само, че всичко е простено, всичко е както преди и Петер може да идва, когато пожелае, и в бунгалото ми отново ще настъпи ред. Изтупвам с две ръце прахта от ризата и прокарвам пръсти като гребен през косата си.

— Спомням си една Коледа преди много, много време — разказвам тихо аз; Петер си е легнал, но между стаите няма врати и той вече два пъти е идвал до моята, усмихнат, нетърпелив, отново сме приятели и ще дойде и утре, ще си донесе топката, една футболна топка от ФИФА с подпис на Марадона върху нея, който той вярва, че е истински, а всъщност ми струваше шейсет рупии в порт Луис, за да го издокарат. — Едва ли съм била на повече от десет години и току-що бях прочела във вестника, че Земята ще загине през новогодишната нощ. Точно в полунощ. Ужасена, бях ужасена!

Пием кафе — толкова подсладено, че правя гримаса, но човек бързо свиква, сърбам и духам, кафето е силно и прояснява главата. Аша седи в един люлеещ се стол, отива й.

— Бяха някакви тъпи индийци, някаква секта, нали ги знаеш, как се казваше… „Страшният съд“. Идиоти.

Аша се усмихва и внезапно забелязвам, че кастовият й белег почти свети, разливам кафе върху ризата си; то ме изгаря през плата.

— Индийците не са идиоти, нали разбираш. Нямах това предвид. Не… Само тази секта… Тогава…

Вдигам ризата си и духам между гърдите си.

— Та така. Те се бяха подготвили за потопа, а аз направо полудях от страх. Коледната вечер… Нали разбираш, Коледа е най-хубавото нещо за мен. Винаги е било така. И сега я обичам, но тогава бях само на десет години, дори не пожелах да отворя подаръците си и само помолих да си легна. Тогава разбраха, че нещо не е наред. Родителите ми, искам да кажа. — Само споменът е достатъчен и усещам как нещо ме стяга; бодеж около сърцето; и си мисля за писмото, но пропъждам тази мисъл. — Най-ужасното беше, че татко се скъса да се смее. Разказах му от какво се страхувам и той ми се изсмя. Беше направо ужасно. Миришеше на аквевит, разроши косата ми и ми каза да не вярвам на някакви глупаци, но най-вече на всичко, написано във вестниците.

— Но това не помогна.

Аша носи още кафе в метална кана, която изглежда сребърна, но не е, препълва чашата ми и аз пак се накапвам, но това е без значение, кафето е подсладено предварително.

— Не. Не помогна. Той само се изсмя, пошегува се и се оттегли. Днес дори не си спомня за това. Такааа. В новогодишната вечер се затворих в банята, легнах на пода с ухо, опряно на плочките, защото вярвах, че ще доловя някакъв предупредителен знак.

— И какво стана? — усмихна се Аша.

— Един от най-щастливите ми мигове. Часът превали полунощ и единственото, което чух, беше мама, която почука на вратата и ми каза да изляза за фойерверките, преди да си легна. Изпитах такова облекчение, че обещах на Господ цял списък с добрини.

— Вярваш ли в Бог?

— Не.

Петер отново е застанал на вратата. Двамата разменят тихо реплики, не ги разбирам, но схващам смисъла; той се измъква, прави кисела гримаса и с тежки стъпки се връща окончателно в леглото.

— Може би трябва да прочетеш писмото — казва Аша и пали нова свещ от старата, която е на догаряне.

— Може би наистина трябва — казвам аз, загледана в пламъка.

— За какво става дума? — пита тя.

— За нещо ужасно — отговарям аз.

— Нещо, от което да се срамуваш?

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

— Не.

— Добре.

— Проблемът е, че има толкова много неща, от които трябва да се срамувам, а не изпитвам никаква вина. Това е най-големият ми грях и чувството ми за вина от това е колосално. Разбираш ли? Може ли изобщо някой да разбере това? Може ли някой да побере в ума си колко е смазваща тази тотална липса на чувство за вина?

Плаче ми се, но не мога да си го позволя. Не и тук, в този спартански хол почти без мебели, с варосани стени и една стара жена, седнала в люлеещ се стол. Това не е място за плач, а място за покой, но непрогледният мрак ражда опасни разговори.

— Виновна съм. Всеки би се съгласил с мен, ако чуеше историята ми. Но не я чувствам. Вината. Има нещо сбъркано в мен. Нещо ужасно сбъркано и това е непоносимо.

— Затова си дошла тук — казва Аша и ме гледа неотстъпно, очите й отразяват пламъка от свещта и черепът й сякаш гори около тясното й лице.

— Това въпрос ли е или твърдение?

— Въпрос.

Петер още не е заспал. Не го чувам, но знам.

— Меа culpa extrema absentia conscientiae culpae est^[1].

Прошепвам го, но шептенето изкънтява ясно през стаята, по-ясно от тихото говорене. Лицето на Аша се повдига; изненадано.

— Просто го помня наизуст — бързо добавям аз. — Нямам познания по латински. Не го знам. Всъщност не зная защо съм тук. Единственото, което мога да заявя със сигурност, е, че трябваше да се махна. Не за да избягам, така мисля, въпреки че ми е минавало през ума. Поне не само за това. Тук съм, защото… за да се махна от Норвегия, да замина далече, далече; само така мога да удържа обещанието, което… Заложих живота си на това обещание.

— А писмото, какво стана с него?

— Писмото може да ме върне вкъщи. Не мога да се върна. Просто е невъзможно. Затова писмото е истинска катастрофа. Може да се окаже, че е.

— Мисля, че наближава полунощ — казва Аша. — Време е да прочетеш писмото.

Не мога да отговоря.

— Той ще дойде ли утре? — питам аз на вратата и соча към стаята на Петер.

— Да. Аз също. Утре.

Понечвам да се прибера, но се отказвам, на устата ми стои въпрос, който не смея да задам, но разбирам, че рано или късно ще го направя, затова питам:

— Петер син ли ти е?

Тя е права, бързо се усмихва, по-скоро тих, кратък смях.

— Не.

— Внук?

— Не, и внук не ми е.

Би било ужасно нахално да продължавам да питам, затова кимвам с глава и отварям вратата.

Движението й ме спира отново, тя се доближава плътно, но усмивката й този път е различна: победоносна, но не детинска, по лицето й се чете някаква гордост, не може да стигне ухото ми, прекалено съм висока, така че хваща ръката ми и прошепва толкова тихо, че изобщо не съм сигурна, че съм чула правилно казаното.

— Той не ми е никакъв — казва Аша. — Аз просто го откраднах!