Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (18)

17

Пропаданията на Ребека изтощиха и двете. Точно защото разрушиха и Сюне, изстискаха силите й, пришпорваха я като кошмар и унищожиха крехката основа, която тя успяваше да изгради под тях след всяко пропадане, й попречиха да прозре болката на Ребека, поне не цялата.

Винаги започваше с оттегляне. В началото, може би първата половин година, то беше ясно, почти вербално; Ребека помолваше за няколко дни почивка; грубо, тя буквално се отдръпваше, без дори да положи усилия да измисли извинение. Първоначално Сюне се вкопчваше в нея, но после, след повторно отблъскване, се затваряше в себе си, потопена в сълзи и отчаяние, но и с вярата, че този път, този път Ребека ще удържи на обещанието си. Една цинична равносметка щеше да облекчи нещата, защото знаеше, че Ребека ще се появи отново гола, близка, жадна за ласки и изпълнена с благодарност, че Сюне е издържала и този път. Но Сюне Ниелсен не притежаваше този цинизъм.

Причината се криеше и в това, че Ребека разбираше какво причиняват на Сюне тези ужасни периоди и затова направи доказателствата за разпадането на връзката им още по-неясни. Вече не беше така пряма; преди, например, тя можеше да наруши уговорки, твърди и свещени. Без дори да се обади. Сега бе станала по-вежлива, привидно сърдечна, Сюне нямаше за какво да се залови, да го изтъкне като аргумент и открито да покаже на Ребека какво й причинява.

Постепенно на Сюне започна да й липсва тази прямота. Тя по-лесно се справяше с нея. Бе по-лесно да се оправи с несъстоятелните извинения на Ребека, отколкото с мъката й. Събиранията им й се услаждаха повече, когато Ребека се появяваше с неподправените си оправдания, отколкото по-късно, когато вече нямаше за какво да иска прошка; не беше виновна за пропаданията в черните дупки, тя просто пропадаше в тях и нямаше за какво да се улови.

Винаги беше съсипана, когато се връщаше.

Справяха се с това различно.

Бяха различни.

Сюне се влюби в жена, четиринайсет години постара от нея. Бе опияняващо горда, че жена над четирийсетте я желае. Ребека беше майка. Не само майка, а майка на четири деца; качество, което изпълваше Сюне с неописуем възторг. Тези четиринайсет години разлика, които я ужасяваха в началото, сега се превърнаха в триумф. Понякога затрептяваха заплашително помежду им; вярно, когато се набиваха на очи, като незнанието на Ребека например, как да се оставят непоръбени клошираните панталони от седемдесетте над развързаните обувки, но пък в замяна — макар и бегло — можеше да си спомни голямото рок движение в Осло. Сюне не беше убедена, но понякога я осеняваше, че разликата във възрастта е причина и за други неща. Животът на Ребека бе праволинеен и предначертан от мига на идването й в Норвегия: преуспяваща и тесногръда, с чувство за отговорност и за цел, смисъл, деца, дом и кариера оттук до края на света. Сюне се беше лутала в детството си и бе скочила с главата надолу в един буен младежки живот. Тя сама беше избрала пътищата си с ясното съзнание, че може да кривне в друга посока всеки момент, внезапно и без предупреждения, отговорна само и единствено за себе си. Може би това се дължеше на четиринайсетгодишната разлика във възрастта.

Въпреки всичко тя ценеше факта, че Ребека бе по-голяма от нея. Една жена, истинска жена, я желаеше.

Обожаваше десетсантиметровия дълъг, широк белег от вътрешната страна на бедрото на Ребека. Разбира се, че го беше забелязала още първия път, когато се съблякоха голи; той бе прекалено явен, с цвят на суров черен дроб. Но не попита нищо, преди да мине известно време. Ребека винаги се опитваше да го скрие, сякаш ръката й автоматично отиваше върху него и оставаше там като превръзка, докато не се наложеше да я използва за друго.

— Знаеш ли, че именно там се събира млякото — прошепна една вечер Сюне, облегната на лявото бедро на Ребека.

— Какво?

— Точно, както че тигрицата е жена на лъва. Вярвах в това, докато станах на девет. Не подценявай детските знания за света, Ребека. Никога. Какво е това?

— О, това ли? Грозно е. Знам.

Тя бързо дръпна завивката над бедрото си.

— Съвсем не е грозно — каза Сюне. — Но откъде е? Какво се е случило?

— Трябва да направя нещо с него. Знам.

— Ребека!

— Бенедикт падна във водата. Беше само на три. Скочих след нея.

— И?

— Имаше някаква метална пръчка там, под водата. Не се виждаше, защото имаше прилив. Хванах Бенедикт. Всичко мина добре.

И отново постави ръка върху белега. Над него беше надвиснала някаква тържественост, като медал, и Сюне махна ръката й.

— Само да посмееш да направиш нещо с него! Това е спомен! И е страшно готин!

Тогава Ребека се засмя. С онзи зрял, тих, бълбукащ смях, който Сюне обожаваше, онзи смях, който говореше, че Сюне е глупачка, но прекрасна глупачка.

Лявото бедро на Ребека беше скъпо на Сюне. Въпреки това не успя да я отучи от навика да крие белега чисто рефлекторно, всеки път, когато я изненадваше, в банята, в тоалетната или когато се притискаше до нея в леглото.

— Откъде си? — Питаше шепнешком Сюне и целуваше белега. — Не можеш ли да ми кажеш, Ребека?

Бедрото потреперваше, а белегът беше солен на вкус.

— Кристиан иска да го махна. Да направя нещо с него, искам да кажа.

— Откъде си, Ребека?

— От Корея, знаеш много добре.

Тя седна в леглото и Сюне остана с лице върху колената й. Ребека я отблъсна и се зави плътно със завивката. В непрогледния мрак очите й приличаха на две черни дупки, с проблясък от отражението на светлината през процепа на вратата. Диамантени очи.

— Да, но…

Сюне също седна — отвита, облегната на дясната си ръка, и махна косата от лицето й.

— Но ти си…

— Прекалено стара?

— Да… Не, кога дойде тук?

Ребека зарея поглед в пердетата.

— През 1950 година — отговори накрая. — Две седмици след началото на войната.

— Но аз проверих и прочетох, че корейските деца не са започнали да идват преди…

— Татко, осиновителят ми, беше там. Бил е млад и първо е работел за американците, а после за ООН. Взел ме е от улиците на Сеул. Била съм на четири години. Няма повече за казване.

— От улицата? Не си ли била в детски дом или нещо такова? А майка ти? Не знаеш ли нищо за родителите си?

— Честно казано, Сюне, това не е чак толкова интересно.

Тя стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, започна да се облича. Пъхна ръце в пуловера, но остана така за миг, преди да го облече.

— Майка ми била мъртва. Това поне е сигурно.

— А баща ти? Знаеш ли нещо за него?

Ребека беше вече облечена. Обърна се на вратата с ръка на бравата, докато отново затърси нещо с поглед из пердетата, каквото и да беше то.

— Ще ти се обадя преди уикенда. Става ли?

— Разбира се, че става — промърмори Сюне. — Каквото и да направиш, става.

Последното беше казано прекалено късно, за да може Ребека да го чуе на излизане.