Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (42)

41

Херве пристига с телеграма. Изглежда разтревожен и не иска да си тръгне, не си тръгва дори след като бива щедро възнаграден за допълнителния курс, стои до колата, пали цигара и ме гледа уплашено. Може да е усетил собственото ми безпокойство, ужаса ми, какво може да означава това?

Не мога да повторя криенето с писмото още веднъж. Това все пак е телеграма. Ако не беше нещо важно, нещо на живот и смърт, щеше да бъде писмо. Трябва да отворя телеграмата, тя е в плик от най-лошокачествена хартия, с целофаново прозорче, където е написано името ми.

Херве безшумно ме последва до брега.

„Пристигам на 20 юни. Много се безпокоим. Няма те вече толкова време. Чакай ме на летището, полет БА 2063 от Лондон. Мама.“

— Лоши новини? — пита Херве, но не мога да му отговоря веднага.

Мама ще дойде. Тук, до Индийско море, където съм наела бунгало за неопределено време, без да знам напълно какво правя. Телеграмата ме изпълва със светкавична, искряща радост — мама ще дойде и аз преглъщам.

— Майка ми ще дойде на гости — казвам между другото, загледана в телеграмата.

После вдигам поглед към Херве. Той е се е усмихнал до уши.

— Добре — казва той. — Кога да я посрещна?

Махвам му да си върви.

— Ще ти кажа допълнително — отвръщам. — Мини утре, става ли?

Мама ще дойде. Сграбчва ме безкраен копнеж, бездънно влечение към грижи, близост, истинска близост, близостта, която идва с времето и не може да се създаде за седем насилствени месеца, споделени с една стара жена и нейния симпатичен праплеменник; копнея да бъда обичана, да принадлежа на някого, искам да чувствам, че някой ме обича, независимо от това какво съм извършила; и го чувствам; тя е моята майка и идва, за да види как съм, да се погрижи за мен и чувствам радостта, с която това ме изпълва, наситената радост, че мама ще дойде и сигурно силно ще ме прегърне, ще ме притисне до себе си и ще ми каже, че всичко пасе оправи. Само трябва малко време за това.

Изваждам лист хартия и молив. Графитът е счупен. Петер пак си е играл. Дълго стоя до мивката и го подострям с нож, по-остър и по-остър, докато се налага да спра, ако искам изобщо да мога да го държа.

„Скъпа мамо. Не идвай. Тръгвам си вдругиден. Ще ви се обадя кога пристигам. Поздрави на татко и Силе. И аз мисля за вас. Твоя Сюне.“

Херве може да го изпрати утре.