Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (44)

43

Стигнах дотам, че не мога да пиша вече. Започнах да си събирам багажа. Ще подаря компютъра си, прекалено голям е да го нося със себе си; горчиво съжалявам, че лаптопът се намира на морското дъно. Петер може да задържи компютъра заедно със симулатора за летене и игрите, със сигурност ще бъде единственото дете наоколо със собствен компютър. Дрехите ми са току-що изпрани, Аша вероятно е разбрала какво предстои. Вече не говори толкова много, шътка на Петер и май Херве й е разказал за телеграмата. Въпреки че, разбира се, той не може да прочете какво съм написала в отговор, но не е чак толкова глупав: не му съобщих кога пристига майка ми.

Само да знаех как е Ребека. Само да можех да разбера дали е добре; не добре, но по-добре все пак; вече никога няма да бъде добре — дъщеря й загина и полицията ме обвини в неспазване на закона за уличното движение, не знам кой си параграф, написано е в писмото, писмото за прекратяване на делото. Бях в полицията — ни жива, ни умряла — и да, съобщих им, че съм забелязала, че има нещо нередно със спирачките на няколко пъти, но не съм предполагала, че е толкова сериозно, а Ребека беше като привидение, когато дойде с ключовете от апартамента ми и не каза нищо, освен че не иска никога повече да ме види; дори не плачеше, просто гледаше през мен, сякаш никога нищо не се беше случило между нас.

Ако само можех да разбера в какво точно ме упреква. Дали за мизерния автомобил с развалените спирачки, спирачките, за които трябваше да предупредя; в това ли ме обвиняваше Ребека? Но Бенедикт открадна колата ми! Нали се опитах да я спра, нали? Не бях ли аз тази, която я гони до вратата? Може би не трябваше да казвам нищо. Може би трябваше да оставя Бенедикт да отмъсти на майка си, а аз да стоя настрани, както винаги съм била държана встрани; аз ли съм тази, която тласна Бенедикт към смъртта? Аз съм тази, която уби дъщеря й, това ли има предвид Ребека?

Не зная и съм стигнала до един момент, когато вече нямам сили да търся отговора. Прекалено изтощена съм, уморена съм, искам да си отида вкъщи, но не мога да замина, преди да намеря отговора. Може би тя има предвид, че съм й отнела живота още първия ден в Министерството, деня, в който Слънцето беше паднало ненаучно ниско в небето и аз повърнах заради нея. Ограбих живота й, вмъкнах се в него, отнех й почти всичко, което имаше, останаха й само децата, само заради тях отстъпвах, само те се нареждаха преди мен, винаги бях номер пет, но все пак бях там. Номер пет. Това ми стигаше; винаги ми стигаше. Но с какво право се натрапих в живота й, кой ми даде право да разруша толкова много, да съсипя едно семейство, само защото бях намерила единствения човек в света, който желая, онзи човек, за който са изписани тонове книги, но никой, освен мен, никога не е намерил; съвършеният любим, за който човек мечтае цял живот, но се успокоява с мисълта, че не може да бъде намерен; имах ли право да сграбча Ребека с две ръце и никога да не я пусна? Заради това ли ме мрази? Нима госпожа Ланге всъщност имаше право всеки път, когато идваше в апартамента ми и ме обвиняваше за чудовищната ми постъпка, за неморалното в нея?

Бих дала всичко, само за да разбера в какво ме обвиняваше Ребека. Искам да прехвърля вината върху нещо, което мога да разбера; а дори и да не мога, поне ще знам в какво ужасно деяние ме обвинява Ребека. Грях. Липса на морал. Неспирно търся чувството, което може да ме пречисти, да ме освободи поне дотолкова, че да заслужа връщането си вкъщи, а срамът и вината ще ми дадат сили да се държа далеч от Ребека — сила, която все още не притежавам, причината да поставя половин земно кълбо разстояние между нас, за да мога да удържа обещанието, което едвам мога да прошепна:

— Обещавам да те оставя на мира. Честна дума.

Месец след погребението (гледах го от разстояние, не отидох в църквата, само стоях там зад един голям надгробен камък от войната и гледах как се изнизваха хората, накрая Ребека, подкрепяна от Кристиан, подпираха се един на друг и дори децата бяха облечени в черно; първият есенен сняг изостряше контрастите) я срещнах отново. Бях я търсила, копнежът бе нечовешки, приспах Цетацея, импулсивно и внезапно решение, ветеринарят ме изгледа с укор, но тя нямаше право да живее, никой нямаше да бъде допуснат до апартамента. Всяка сутрин заставах пред къщата й, малко встрани, на разстояние, от което не можех да бъда видяна — така спазвах и ултиматума на Ребека, — но можех да я виждам как излиза заедно с децата, с останалите деца, живите, безмълвно ги подканяше да влязат в колата. Те никога не ме видяха, нито тя, нито те.

Но месец след това бях принудена да хапна нещо, малко суха храна, хляб и нещо отгоре, което ме накара да отида до магазина, където винаги пазаруваше; тогава я видях. Внезапно, над един фризер; бях решила да си купя зеленчуци, трябваше да сложа някаква храна в себе си. Косата бе станала сребристо сива, онази коса, почти гарвановочерна, когато пихме бяло вино и бира в „Даслокет“ една петъчна вечер преди много време, и беше загубила блясъка си. Лицето бе бледо и ми се стори, че очите й се бяха дръпнали повече. Може би бяха подути. В един светкавичен миг се мернахме над стоките на „Фрионор“, които имаха намаление, през мъглата на студа от фризера и аз се помолих наум, но толкова силно, че да може да ме чуе. Тя ме погледна, истински, но очите бяха само две точки или по-скоро удивителен знак зад молбата й, зад заповедта, която ми беше дала преди пет седмици — в нощта, когато Бенедикт загина. Тя изпусна пакет замразена риба, обърна ми гръб и у нея нямаше капка колебание, когато си тръгна.

Тогава разбрах, че никога повече няма да се върне.

Тогава реших да замина.

Трябва да довърша опаковането на багажа, заминавам за Нова Зеландия рано сутринта.