Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (19)

18

Циклонът не ни удари. Така поне ми казаха. Отказал се точно на косъм, твърдяха те, но доколкото разбирам, може да се каже, че вече съм преживяла циклон. Две палмови дървета точно до бунгалото се счупиха, а облегалката на стола, препречена на прозореца, се оказа смехория. Вятърът профуча напряко през хола, улучи един рафт с чинии, които станаха на пух и прах. Но вятърът остави писмото. Проверих дали е там, беше прогизнало, но нямах сили дори да го докосна, оставих го да си лежи там, под покривалото. Разтревожи ме, че не изчезна, но, от друга страна, щеше да е по-лошо, ако се беше случило сега. Дъждовното време този път категорично приключи. Преди идването ми имах само бегла представа за нещо, наречено дъждовен период, но от брошурата, която ми връчиха, стана ясно, че дори не си струва да се споменава за това. Защото температурите били най-високи именно през декември, януари и февруари, дори половината от март, точно по време на дъждовния период. Бих проклела всяко дъждовно време със студ. Тук беше топло. Но че валеше, валеше. Не през цялото време и не дълго, но когато се случваше, шлюзовете се отваряха като пелерина, метната върху върховете, и всяка дъждовна капка се надпреварваше като на състезание. Много пъти съм лягала на тесния бряг под бунгалото ми под греещото слънце и зашеметена от топлина и немара, съм се събуждала от скупчените облаци, без да успея да се прибера преди бурята да удари.

Сега е по-хладно, в смисъл не непоносимо горещо. Облаците са по-светли, по-леки, по-бели. Събуждат носталгията в мен, тръгнали на север, на север; винаги на север.

Тук съм от четири месеца и девет дни и гърбът ме боли. Този път болката не е на психическа основа. Седя неудобно. В смисъл, седяла съм неудобно на един боядисан в бяло и разкривен градински стол със стоманена рамка и седалка от напречни дъсчици. Писах на сестра ми да ми изпрати друг стол. Работен стол. На който мога да седя удобно и да използвам вечерите и половината от нощта в опит да свържа някои нишки в живота си, подобно опака плетка с трудни и обърнати шарки. Първоначално се опитах да си купя един оттук, съвсем естествено, Херве ме закара до Порт Луис и изнамери някакъв магазин, в който наистина се продаваше канцеларско оборудване. Имаха най-различни. Нито един удобен и всички тапицирани с изкуствена тъкан. С изключение на най-скъпите, които, разбира се, бяха с истинска кожа. В тази горещина! И писах до вкъщи.

Вчера Херве ме закара до летището да си прибера стола. След пет часа чакане в претъпкано помещение с климатик, вероятно взет под наем от някой музей на техниката, се отказах. Досега бях платила на един мъж с бяла риза и с неизменните териленови панталони, който разнасяше през цялото време сгъваема масичка, две хиляди рупии. Без квитанция. И най-вече без стол.

Днес пратих Херве обратно, сам. Дадох му още пари плюс петстотин рупии за подкупи. Върна се след три часа, с широка, бяла усмивка, нарамил кашон с Рабами стол, произведен в Дания. Трябваше да го пратя сам още вчера.

Преди две седмици се появи друг мъж, и той по бяла риза и с вечните панталони от изкуствена материя, със сгъваема масичка под ръка. Това беше вид легитимация за служителите, поне за мен; доказателство, че не са в захарното производство. Той ме попита — много вежливо, но все пак с лошо прикрито подозрение — колко време съм решила да остана тук. В декларацията за влизане в страната, която носеше, бях написала „Цел: Ваканция“ в отговор на въпроса за целта на посещението ми. В графата: Колко време ще остана, бях написала: „Най-много три месеца.“ Мъжът с масичката ми обърна внимание, че съм надхвърлила срока с един месец. Усмихнах се и се опитах да изглеждам женствена. Не беше лесно пред мъж, петнайсет сантиметра по-нисък от мен и приблизително двойно по-дебел. „Ще се видим пак, мадам“ — каза той полузаплашително, полузакачливо. Посещението му ме тревожи няколко дена. Но се успокоих с мисълта, че когато се случи отново, ще трябва да мина и по този път.

Цели пет дена си намирам извинения, че не пиша. Вечерите каня Петер, който вече може да съставя цели изречения и дори изглежда, че ги разбира. „Може ли една кола?“ — пита той непрекъснато на норвежки. В кашона от стола са наредени „Карлсон, който живее на покрива“, „Емил от Льонеберия“ и четирите книги за Аврора, които поръчах. Като изключим и четирите, написани от мен, усещането, когато ги извадих отново, беше непривично, неприятно, почти гадно и ги пъхнах отново под матрака. Чета четвъртата част на Аврора и се чудя колко ли може да научи за това време. Искам да кажа, че не мога да остана вечно тук. Щом си помисля, че рано или късно трябва да си замина, веднага се сещам за Петер. Петер може да дойде с мен. Петер не може да дойде с мен. Разбира се, че не може. Той живее тук, тук живее, има си майка или баба, или прабаба, или там каквато му се пада Аша.

Ако Петер можеше да дойде с мен у дома, нещата щяха да са различни. Това наистина щеше да значи нещо. Отговорност, задължение; той щеше да бъде медалът ми, който можех да държа като щит пред себе си срещу всички неизказани упреци. Щит от злато. Щеше да се превърне в смисъла на живота ми в Норвегия, най-добрата причина на света да бъдеш жив изобщо; нещо ново и различно, с което можех да слепя парчетата си живот. Не само заради себе си, но и заради другите. Доказателство, че имам право на съществуване; повече никога нямаше да съм сама. Щях да имам най-красивото, най-умното дете, което някога са виждали. Сигурно щеше да стане лекар. Или компютърен бог. И несъмнено щеше да играе в националния отбор по футбол, въпреки че е дребен за възрастта си.

Мисълта ми действа приспивно и аз дълго се усмихвам. Но се сещам за писмото и заставам нащрек, напълно будна.