Александра Потър
Любовен пасианс (8)

Глава 7

Джими потисна прозявката си и наля останалата бира в чашата си, накланяйки я внимателно, така че мехурчетата да се изстрелят на повърхността и да изригнат в бяла пяна, преди да се стопят в нея.

После се върна в реалността.

Боже, другите сигурно го мислеха за отрязан. Всъщност не би имал нищо против да се беше отрязал. Отпи една глътка. Бирата беше топла и блудкава. Той я повъртя в устата си, за да вкуси горчивината й, като същевременно оглеждаше обстановката.

Никога повече.

Според Клайв ресторантът беше една от най-добре пазените тайни на Лондон. Според Джими, който горещо се надяваше на бар в Нотинг Хил или ресторант в Уест Енд, това беше неофициалната Лондонска тъмница^[1]. Беше място, където Джими никога не би влязъл трезвен. Нямаше си портиер, нямаше опашка от чакащи да влязат, нямаше списък с гости, в който да ги потърсят. Вместо това имаше ярко осветен плот за готова храна най-отпред, с мумифицирани пилета, които се въртяха на шишове, и един агнешки бут, от който капеше мазнина върху поставката за кебап.

Изпита разочарование, когато слезе от таксито и се озова в топлия вонящ въздух. Не беше сноб, просто харесваше „градски“ стил, падаше си по диви местенца. Но когато се спъна в един заспал скитник на улицата, Джими неволно си помисли, че това място май беше прекалено диво. Западналите барове може и да изглеждаха готини на черно-белите снимки в списание „Айди“^[2], но не бяха желания мизансцен за неговото ергенско парти. Джими искаше да изкара вечерта на някое наистина готино място.

А и каква беше тази миризма?

С влизането вътре му се насълзиха очите. Дишайки през устата, той последва тайфата в задушния ресторант. Тук всичко беше обида за сетивата му. Освен задушливата миризма, колоните бълваха високо ритмична музика с натрапчиви тарамбуки, а насред залата се кълчеше някаква жена на средна възраст, по бански.

Джими остави бирата да се плъзне го гърлото му. През последния един час полагаше неимоверни усилия да се забавлява, проваляйки се тотално. Беше отегчен, разочарован и отвратен. Всъщност нямаше нищо против да се прибере вкъщи.

Навръх ергенската си вечер.

Той побърза да прогони осенилата го мисъл и се насили да отпие още една глътка бира. Обаче за Клайв не можеше да се твърди същото.

— Прой’се. — Той се върна от тоалетната с леко залитане, облегна се на масата и заломоти нещо в лицето на Джими. Дъхът му вонеше на бира и пикантна храна.

— Какво? — изкрещя Джими, като се опитваше да надвика шумотевицата.

Убеден, че проблемът е височината на музиката, а не неговата нечленоразделност, Клайв се надвеси още по-близо. Заломоти отново. Този път още по-високо.

— Прой’се.

Джими поклати глава. Безполезно беше.

Но Клайв не се отказваше лесно. С опасно залюляване в древните маратонки „Конвърс“, които му бяха верни още от университета, той се помъчи да го фиксира със замъглен поглед. Затрудняваше се да фокусира. Със сбръчкано чело и вдигнати вежди, той замига бързо, като същевременно отваряше и затваряше уста.

Отне му страшно много усилия и безкрайно дълго време, преди най-сетне да успее да артикулира една дума.

— Кючек… — настъпи пауза, докато мозъкът му си проправяше път през алкохолната мъгла. — Защо не… — последва бирено хълцукане — … се пробваш да… извъртиш… един кючек — обяви накрая той, а на лицето му се разля триумфална усмивка.

Джими се засмя. Знаеше, че Клайв му мисли доброто, но нямаше по-голямо наказание от това да си трезвен сред пияни приятели.

— Тук съм си добре, мерси.

— Нееее, не може така — останалите трима членове на ергенското парти се включиха като бек вокалисти от другият край на масата.

— Неее, не може така — припяха те в гръцки хор, над своите бири.

— Ще се обзаложим ли? — Засмя се Джими, седна на мястото си и се утеши с глътка бира.

— Но това е ергенската ти нощ! — Като негови най-стари приятели Анди, Стю и Кев бяха били път чак от Манчестър, специално за случая. И при никакви обстоятелства нямаше да се приберат вкъщи без сочна плячка.

— Никога не съм мислил, че ще доживея деня… — започна Кев.

Все едно настъпва краят на една ера.

— Но кой може да му се сърди, че иска да живее с прекрасната Кайли до края на дните си? — заплете език Клайв мечтателно. Като безнадежден и неосъществен романтик, той изживяваше задочно чуждите връзки и любовни истории. — Кой не му завижда, че ще се жени за такава невероятна жена, която ще споделя живота му, душата му, тялото му… — Лелеееееее! — Речта му беше прекъсната от взрив от двусмислени овации, които разгневиха оратора. — Джентълмени, моля ви, трябва ли да сте толкова първични?

Хорът отговори утвърдително, а Клайв се засмя добросърдечно и гаврътна бирата си в знак на поражение.

— Това е последната нощ свобода на Джими, няма да го оставим да зачезне в Канада без нещо паметно, нали, момчета? — обяви Стю, като пое щафетата от Клайв. — Не, със сигурност няма да го оставим — повтори той, в традицията на онези подгряващи актьори, които подгряваха публиката, преди да започне основното представление.

— Нали няма да… — подхвана колебливо Джими. Посрещна го трио кимащи глави.

— … не, няма. Да не мислиш, че ще те оставим да седиш тук цяла вечер?

— Ами, не, аз си мислех да продължим в Нотинг Хил — предложи обнадежден Джими. — Имам клубна карта за „Електрик“, така че няма проблем да ви вкарам… — Гласът му заглъхна, заглушен от бурния бирен смях на приятелите му.

— Кое е толкова смешно?

— Ти — отвърна гръцкият хор.

Джими почувства пристъп на паника. Обикновено той беше шегаджията, обаче тази вечер вземаха него на подбив и преди да разбере какво точно ставаше, го изтикаха иззад масата, прехвърлиха го през празните бирени бутилки и чинии с недоядена храна и го помъкнаха към дансинга. Едва по-късно, като връщаше лентата назад, Джими осъзна, че е трябвало да впрегне повече сили в съпротивата. За съжаление всичко се случи толкова бързо, че той не разбра как и какво точно стана. В един момент си пиеше бирата, а в следващия танцуваше бавно с жената по бански.

— О, боже, това май е ергенско парти — запелтечи Спенсър и си наля пълна чаша, загледан в шумната групичка мъже, които измъкнаха приятеля си иззад сигурния пристан на масата и го забутаха ентусиазирано към виещата се танцьорка.

Облечен в кожено яке и нахлузил вълнена шапка чак до очите в безплоден опит да скрие лицето си, бъдещият младоженец се подрусваше на дансинга под добродушното пляскане на гостите в заведението. Кючекчийката, очарована от своя красив кавалер, взе да се увива около него под похвалите на Ахмед и да го загръща и придърпва с блестящите си воали, като се гънеше и подскачаше край него.

— Спенсър още ли не е определил дата за неговото ергенско парти? — изчурулика Тамсин, почувствала се изключена от разговора. — Или вие двамата все още държите на дълъг годеж? — И като вдигна многозначително вежди към Грейс, тя прие изражението на „загрижена приятелка“. Грейс настръхна и се приготвила й отговори, когато за нещастие — или пък за щастие — един от ергенското парти, червенокос мъж с тениска от турнето на RЕМ се надигна от мястото си, загуби равновесие и залитна към тяхната маса.

— Какво, по…?

Спенсър изруга високо, защото масата се разтресе силно, наоколо полетяха чинии като на гръцка сватба, на пода се посипаха прибори, а поредната бутилка мерло се катурна в скута му. Той се изправи с олюляване, но вече беше късно. Алкохолът беше притъпил реакциите му и червеното вино вече беше заляло ризата му. Голямо червено петно се разля по чатала му, в тон с буреносното изражение на лицето му. Както можеше да се очаква, купонджиите от ергенското парти решиха, че това е най-смешното нещо на света. Разгорещени от алкохола и неприличните шеги, те избухнаха в див смях и възгласи, докато Ахмед и неговият батальон от келнери се втурнаха към масата. С ругатни на арабски, те започнаха да почистват бъркотията; подпомагани от Риан, която незабавно грабна четката и лопатката и коленичи, докато Спенсър и Тамсин се редуваха да се жалват и окайват гласовито.

— Това е скандално, вижте обувките ми на „Джими Чу“, чисто нови са…

— Мили боже, каква сбирщина от идиоти…

Грейс погледна Спенсър. Със зачервено лице и залян с вино, той стоеше с разкрачени крака и вдигнати ръце, докато Ахмед го поля с бяло вино и взе са го бърше смутено. Тя отмести поглед и реши, че сега беше идеалният момент да отиде до тоалетната. Мина покрай Ноел и Мат, които си пиеха кротко бирата и си говореха за футбол, заобиколи танцьорката и пое към дъното на ресторанта.

И тогава го забеляза.

Мъжът от дансинга. Събличайки коженото си яке, той оправи яката на ярката си флорална риза. Грейс проследи движенията му. Нещо в тях докосна позната струна. Той й напомняше смътно за някого. Но не, не можеше да бъде. Въобразяваше си.

Тя не забави крачка и тогава той се обърна към нея. Лицето му бе отчасти скрито от глупавата вълнена шапка, която беше нахлузил. За част от секундата Грейс си помисли, примоли се да се е припознала, да е сгрешила. Все пак беше толкова отдавна — умът й отскочи към миналото, — сякаш оттогава беше изтекъл цял един живот. Тя се закова на място.

Мъжът свали шапката и прокара длан по обръснатия си скалп, с леко наведена глава, лицето му скрито в сенките. Докато не вдигна глава.

И всичко изплува, сякаш се беше случило вчера.

Кога ще стана известен?

Манчестър, 1988 г.

Той караше форд капри.

Оранжев с черни ивици и огромни блестящи халогенни фарове, той влиташе в училищния паркинг всяка сутрин със свалени стъкла и усилен до дупка касетофон, а от колонките гърмеше хитът на „Брос“ „Кога ще стана известен“.

И всичко живо застиваше да го гледа. Да зяпа завистливо десетокласника, който със своите авиаторски очила и тясна бяла тениска се мислеше за местната версия на Джордж Майкъл, пригладил с гел вълнистата си тъмна коса, захапал небрежно цигара.

Името на шофьора беше Джими Малик. Нахакан, уверен и вбесяващо привлекателен, той беше вокалистът на бандата „Карнъл Ноулидж“^[3], имаше татуиран орел на рамото, истинска набола брада, която засрамваше жалките вълма мъх под носовете на всички други момчета и не стига, че беше издържал шофьорските изпити, ми имаше и кола.

Нямаше как да си по-готин. Всички момчета в Грейнджвил Комп тайничко искаха да са Джими Малик. Всички момичета тайничко искаха да са с Джими Малик.

Освен Грейс.

Грейс не можеше да го понася. Смяташе го за пълен идиот. Мислеше го за суетен, сексист, тъпанар, бездарник — и всяка друга дума, която можеше да намери в джобния си речник. Ненавиждаше маниера му постоянно да пуска шеги, мразеше навика му да се разхожда важно по коридорите, следван от свита седмокласници, които ходеха по петите му, презираше навика му да носи постоянно слънчеви очила и да размята микрофона като някакъв несбъднат Боно, когато беше на сцената със своята банда. Всички други може да бяха запленени от обаянието на Джими Малик, но тя го виждаше в истинската му светлина. През стратегически съдраните дънки, през черното рокерско яке с вдигнати до лактите ръкави, през превръзката на червени и бели райета на челото му.

Джими Малик, от своя страна, също не можеше да понася Грейс. Когато не минаваше с мръсна газ близо до тротоара на спирката, за да опръска новото й бяло дънково яке с кал, той се подиграваше на музикалния й вкус — голяма работа, че тя знаеше наизуст текста на всяка песен на Everything But The Girl?

Но най-гадни бяха подмятанията му, когато тя минаваше покрай него. С цъкане и намигане, той с огромно удоволствие й подхвърляше „Още ли си девствена?“ и наблюдаваше как тя поаленяваше като божур, хвърляше му най-мръсния си поглед и хукваше в противоположна посока.

Това продължи цели две години. Чак до първия срок на единайсети клас те бяха заклети врагове, съперници на живот и смърт, до милостивия 15 юни 1988 година, когато най-сетне завършиха. След последната матура Грейс прекоси тържествената зала, мина по коридора и излезе през аварийния изход. Навън валеше, но нищо не можеше да сломи възторга й, когато видя Джими да се качва в колата си, да надува касетофона и да отпрашва с пълна газ и свистящи гуми, пред възхитените погледи на седмокласниците на паркинга.

Той напускаше живота й. Веднъж завинаги.

Последваха два божествени месеца на нищо правене. Вече нямаше нужда да стои до среднощ и да подчертава Шекспирови сонети със зелен маркер. Не трябваше да преговаря таблици и задачи като лунатичка. Не се налагаше да пропуска епизоди на „Ийстендърс“, за да заучава датите от външната политика на Томас Уолси^[4]. Беше истинско блаженство. Разходки с приятелки в парка, шопинг набези в местния мол, където се купуваха най-различни неща от черна ликра, петъчни вечери в клуб „Тифани“, облечена в гореспоменатите най-различни неща от ликра.

Гимназията се превърна в далечен спомен. Минал живот, който избледня бързо, докато бъдещето гореше ярко с трескаво Очакване.

Мисли за университета, раздялата с родния дом, новите хора и новите места изпълваха всеки миг от будните часове на Грейс, която навърши осемнайсет, изкара шофьорска книжка, откри първата си банкова сметка и се напи законно с ром Малибу и сок от ананас. За тези два месеца тя съвсем буквално порасна.

Именно тази нова пораснала Грейс през една задушна августовска сряда се сля с потока развълнувани зрелостници, които се спуснаха за последен път по стълбището на масивната викторианска тухлена сграда, за да получат дългоочакваните резултати от матурата и след това да поемат към пъба, за да отпразнуват или да оплачат оценките си. Когато отвори кафявия плик и видя, че е изкарала отличен по рисуване, но са я скъсали по всички други предмети, първата й реакция беше да се разплаче с глас, но втората беше да скрие болезненото си разочарование и да се присъедини към останалите си приятели в лятната градина на бирарията.

Още щом седна на издрасканата с графити дървена пейка, тя осъзна грешката си. Не стига, че беше заобиколена от всички страни от единайсетокласници, заети да сравняват оценки и да обсъждат университети, ами на всичкото отгоре беше седнала точно до бригадата на зубрачите, които не спираха да се фукат и да хвалят достойнствата на Оксфорд и Кеймбридж. За човек, на който му предстоеше да изчака второ класиране, за да се докопа до място в някой забравен от бога технически колеж накрай света или примерно в овънтри — при това ако имаше късмет — това беше цяло мъчение. Отегчена, нещастна и питайки се колко дълго трябваше да седи тук от учтивост, преди да може да се измъкне, Грейс се утешаваше с бутилка сайдер и пакетче фъстъци, когато й се стори, че чува музика. Идваше от касетофона на някаква лека кола. До ушите й долетя припев на Брос, последван от ръмжането на двигател на форд капри, свистенето на гуми по асфалта и съкрушителен полъх на афтършейв „Курос“. Просто супер.

Само това й липсваше.

Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че е Джими Малик. Решително, тя продължи да слуша разговора за първата седмица в колежа, докато отпиваше от топлия, блудкав сайдер. Но изгаряше от любопитство. Представяше си как всички се бяха скупчили около Джими, когато бе слязъл от колата си.

Представяше си го как се перчи, пъчи и надува, докато отпива от бирата, подадена му от някой от неговите приближени. Още по-оскърбително беше да го чува да се смее и шегува, да си разменя бабаитски поздрави с другите и да се фука със „скапаните“ си оценки. Егото й се наежи. Какво им беше скапаното? Какви точно бяха? Дали бяха по-високи от нейните? Същите като нейните? Почувства познатото раздразнение. И тогава. Съвсем неочаквано. Тя чу нещо друго.

— Ой, паки^[5]. — Думите отекнаха през оживеното жужене в градината. Изведнъж всички притихнаха, чуха се само няколко хихикания и нечие нервно покашляне. — Ти да не си глух? На теб говоря. Да, на теб, шибано паки.

Въпреки непоносимата жега Грейс замръзна вътрешно. Обърна се. Само на няколко крачки от входа на паркинга стояха група хулигани от покрайнините на града. Май бяха шестима, всичките облечени в униформа от мърляви футболни фланелки, кубинки „Док Мартенс“ с метални носове и груби сини татуировки по ръцете. Всичките с кенове високоалкохолна бира от супермаркета. Беше ги виждала и преди. Безработни, преживяващи от социални помощи, те обвиняваха за всичко азиатската общност — за боклука по улиците, за безработицата, за недостига на общински жилища, за цената на бирата. Обзети от скука и огорчение, те се събираха на малки банди и така разнообразяваха живота си.

Викаха му „отупване на пакитата“.

И днес жертвата беше Джими.

Страхът стегна гърлото й на възел. Грейс погледна Джими. Седнал с разкрачени крака на една от дървените маси, със задължителната бира „Гролш“ в едната ръка, със задължителната цигара в другата, той изглеждаше както винаги. Същата вълниста коса, израсла достатъчно, за да я връзва на рошава конска опашка, същото рокерско яке, същата набола брада. Но все пак изглеждаше различен. Струваше й се някак различен. Той си дръпна от цигарата, тялото му се стегна, устата замръзна. Грейс забеляза, че ръцете му лекичко потреперваха. И в този момент Грейс осъзна причината с пълна, непредсказуема, неочаквана яснота.

Джими изглеждаше различен, защото тя го гледаше по друг начин.

Виждаше един различен Джими. Той вече не беше врагът.

Те бяха врагът.

— Защо не си вървите по пътя и не ни оставите на мира.

Грейс изпита сюрреалистичното изживяване да чуе глас, който звучеше съвсем като нейния собствен, да се огледа да види, откъде идва и тогава да осъзнае, че беше нейният собствен.

— Какво каза?

За част от секундата си помисли да онемее, да се обърне на другата страна, да не си търси белята. Но тя никога не беше бягала от неприятностите.

— Да не си глух? — отвърна тя. — Защо не си вървите по пътя и не ни оставите на мира. — Вярно, тя не беше Арнолд Шварценегер в уличните схватки, но не й липсваше смелост. И макар да прозвуча пискливо, гласът й не трепна.

— Грейс, не се меси. — Джими се беше изправил и я гледаше от упор. Очаквайки да види признателност, тя с изненада откри само гневна гордост.

— А ти коя си, малката? — обади се някакъв жилав тип, блед двойник на Джак Ръсел. С издадена напред челюст, свити юмруци и стегнато тяло, готово за бой.

Изражението на Джими разколеба Грейс за миг. Наистина трябваше да замълчи. Да не си навира носа. Само че не можеше. Двамата с Джими вече бяха от същата страна на барикадата и изведнъж тя се изплаши за него, твърдо решена да го защити, без да й мигне окото. И като заби нокти в дланите си, тя събра цялата си юношеска дързост.

— Аз съм приятелката му. А ти кой си?

Бог знае какво я прихвана да изтърси това. Откъде й хрумна? Никога не разбра. Дори години по-късно, когато Грейс си припомняше онзи момент, тя пак не можеше да реши защо се беше изправила пред целия випуск и пред банда расисти и се беше обявила за приятелката на Джими Малик. Не знаеше кой остана по-слисан. Те или тя.

Или Джими Малик.

Той я изгледа сконфузено, но не можа нищо да каже, понеже в този момент се появи собственикът на кръчмата, огромен мъжага, който слезе тромаво по стъпалата, облечен в овехтяла, омаляла спортна фланелка.

— Изчезвайте — изръмжа той и тръгна към скинарите. — Омитайте се оттука — повтори провлачено, а стоманените пръстени проблеснаха заплашително на слънцето. Кръчмарят Боб беше доста известен състезател по борба от близкото минало и макар че дните на славата му бяха отминали, фигурата и мускулите му все още вдъхваха респект. Като видяха, че няма да могат да се позабавляват, скинарите офейкаха. Разпиляха се като зайци, ругаейки ядно, като се закачаха помежду си и драскаха с ключове по вратите на паркираните нови коли.

Какво пък, пак си беше един вид забавление.

— Защо ти трябваше да казваш това, по дяволите?

— Кое? — Грейс се изчерви от срам, но се престори на невинна. След избухването й и последвалото раздвижване, тя реши, че е време да си върви и когато никой не я гледаше, се изниза от градината и се шмугна под навеса на автобусната спирка от другата страна на улицата. Прекара последните десет минути в горещи молитви да пристигне автобуса за центъра. За съжаление единственото, което пристигна, беше Джими Малик в неговото капри. И то бесен.

— Не ми се прави на луда, много добре знаеш за какво говоря.

Той спря до тротоара, изключи двигателя и сега крещеше.

— Мога и сам да се грижа за себе си. Не ми трябва някакво момиче да ме спасява. Направи ме за смях пред онези простаци!

— Това и сам го постигаш — процеди през зъби Грейс.

— Какво каза?

— Нищо. — Тя погледна часовника си, после пътя, типично. Проклетите автобуси никакви ги нямаше, когато ти трябваха.

Той пое рязко дъх.

— Какво ти става, по дяволите?

Грейс пристъпи от крак на крак. Новите й каубойски ботуши й убиваха. Тя го изгледа презрително.

— На мен ли какво ми става? — изсъска тя с присвити очи, молейки се отчаяно автобусът най-после да дойде. — На мен нищо ми няма. Опитвах се да ти направя услуга. Опитвах се да ти спася кожата. Край, не можеше да издържи повече. И като седна на тротоара, тя събу единия ботуш, смъкна тънкия чорап и размърда голите си, леко почернели от слънцето пръсти. Какво облекчение. — Макар че и аз не знам защо го направих. Честно казано, предпочитам да не го бях правила, защото ти не го заслужаваш, неблагодарен задник такъв — изсумтя шумно тя, без да пуска ботуша, и взе да разтрива яростно пръстите на крака си.

Джими я наблюдаваше от безопасния бункер на колата си. Облегната на преградата на автобусната спирка, тя се открояваше с мършавата си фигура. Изгорял до наситен хавайски тропически тен, върхът на носа й, който изглеждаше твърде голям за мъничкото й луничаво лице, беше розов и се белеше, ситно накъдрената й коса беше бухнала като глухарче от влагата, а синята очна линия се беше размазала около очите като неумела детска рисунка. Носеше избелели дънки Ливайс, пристегнати високо на талията и някаква блуза, толкова плътно прилепнала по ребрата й, че привличаше вниманието към плоските й гърди. Забеляза, че не носеше сутиен и мъничките зърна се открояваха под тънката материя. Джими не откъсваше поглед от нея. Въпреки решителното изражение, тя изглеждаше очарователно уязвима.

Грейс вдигна глава и видя, че Джими я гледа особено. Очевидно измисляше някаква много гадна обида, помисли си тя, и зачака невъзмутимо лавината от подигравки.

Такава не последва.

Онова, което се случи беше напълно неочаквано. Като се надвеси над свободната седалка, той пусна уловката. — Гладна ли си? Нагоре по улицата отвориха нов Макдоналдс.

Слисана, тя го изгледа подозрително. Дали не беше някаква шега? Тя притегли кльощавите колене към гърдите си и отговори предпазливо.

— Аз съм вегетарианка.

Това не го стресна.

— Ще ти взема чийзбургер без бургера.

Колкото и да се стараеше, Грейс не можа да сдържи усмивката си.

— Ами пържени картофки?

— И картофки. — Той се усмихна мрачно.

Тя се поколеба, кракът я болеше, стомахът къркореше, гордостта омекваше. По дяволите. Грейс грабна чисто новия каубойски ботуш и заподскача на куц крак, като едва не се пльосна на знаменитата предна седалка. Седалката, за която другите момичета се съревноваваха и за която тя се бе клела, че за нищо на света няма да докосне. Потъна в меката, фина кожа. Оказа се неподозирано удобна. Прекалено удобна. И като се препаса с колана, Грейс се обърна да го погледне.

— Преди да си въобразиш разни неща, Джими Малик, за нищо на света не бих ти станала гадже.

Той смъкна очилата си „Рейбан“ и я погледна.

— Преди да си въобразиш разни неща, Грейс Феърли, за нищо на света не бих искал ти да си моето гадже.

Вяра

Джъстин, пъпчивият помощник в Макдоналдс, беше слисан от поръчката на Джими.

— Моля? — изгрухтя той, бледото мазно чело се набръчка изпод шапката.

— Един Биг Мак без Мака.

Джими и Грейс се спогледаха с усмивка.

— Ъ… — Джъстин се помая над касовия апарат. Не знаеше кое копче да натисне. Нямаше такъв артикул на осветеното меню зад него. Нямаше спомен да са споменавали нещо подобно на сутрешната оперативка. — Искате Биг Мак — започна той колебливо, като изучаваше лицата им в търсене на някакъв жокер.

— Да. — Джими кимна, без да му мигне окото.

— Без двете кюфтета от говеждо месо… — кимна Джъстин, копирайки изражението на Джими.

— Точно така. — Грейс се ухили и облегна ръце на плота, вторачена в Джъстин. — Какъв е проблемът?

— Ъ, не… няма проблем — отговори той предпазливо. И като си припомни трите златни стъпки на фирмената им политика, усмивка, бързина и обслужване, Джъстин ги озари с крива усмивка. — Биг Мак без големия Мак пристига веднага — съобщи той. И добави шепнешком: — Няма да се бавя, само да попитам управителя.

След цяла вечност Грейс и Джими напуснаха закусвалнята, като се тъпчеха със съдържанието на жълтите пликове. Пълен с орди изтормозени купувачи, търговският център „Арндейл“ беше меката за всички майки, които бутаха с едната ръка детската количка с пискащото бебе и маневрираха натоварената пазарска количка с другата. Групи ученици се бутаха на площадката с ескалаторите, пушеха цигари и се оглеждаха за охраната, докато възрастни пенсионери седяха по пейките около декоративния фонтан, разтриваха отеклите си глезени и похапваха сладкиши от пекарната на ъгъла.

Проправяйки си път покрай тях на път за многоетажния паркинг, Грейс дъвчеше своя бургер без месо и разсъждаваше над събитията от този следобед. Ревностна вегетарианка, това беше нейният първи досег с Биг Мак и въпреки че на практика представляваше няколко тънки филийки топено сирене върху сладко хлебче, малко кетчуп и ситно нарязано листо айсберг, за нейна изненада сандвичът беше доста вкусен.

По-голямата изненада беше Джими.

Отначало тя съжали за решението да се качи в колата му. Всъщност още щом влезе вътре, вече й се прииска да слезе. Грейс закопча колана и се прокле наум. Какво си беше въобразила? Двамата не си бяха разменили нито една човешка дума, откакто се познаваха — за какво щяха да си говорят докато обядваха? Колко време му трябваше на човек да излапа един чийзбургер и шепа пържени Картофи? Пет минути? Три минути? Две и половина, ако не предъвкваше всяка хапка толкова дълго, колкото настояваше майка й. Обзета от лек пристъп на паника, докато се носеха към центъра на града, Грейс реши, че не й оставаше нищо друго освен да планира бягството си при първия удобен момент.

Но тогава се случи нещо странно. Очаквайки дълго и неловко мълчание, тя с удивление откри, че само след броени минути двамата си бъбреха сладко. Бог знае как стана или кой какво каза, но преди да има време да се опомни, Джими и тя скачаха от тема на — тема, например дали „Дърти Ден“ трябва да зареже Анджи, дали учителката по математика, госпожа Колинс, трябва да избръсне или да изруси мустаците си, като стигнаха дори до препирня за най-страхотният вкус на чипсовете: за сведение, Джими обичаше сирене и лук, докато тя се придържаше към скаридения коктейл.

Още по-удивително беше откритието, че споделяха еднакво чувство за хумор, помисли си Грейс и наклони глава, за да погледне крадешком Джими на минаване покрай магазина на „Итъм“, покрай група тийнейджърки, които се смушкаха яростно и го изпроводиха с похотливи погледи. Не беше за вярване. След всичките тези години упорито пренебрежение към Джими Малик, тя бе прекара последния един час в унес от неговите остроумни шеги, смеейки се до сълзи на неговата съвършена имитация на Джъстин, който им подава поръчката с объркано изражение, сваля шапката си и се чеше по главата.

Нещото, което обаче не споделяха, беше вкусът към музиката и докато се изкачваха с ескалатора, Джими възкликна одобрително.

— HMV^[6]. Бинго — каза той и прескочи последните няколко стъпала, когато музикалният магазин изплува пред тях. — Я да видим дали имат новия албум на Джордж Майкъл, навсякъде другаде са го свършили.

HMV? Бинго? Грейс изгледа печално розово-синята неонова табелка. Ненавиждаше музикалните магазини. Бяха толкова плашещи с гърмящата вътре музика, облечени по последна мода продавачи и озадачаващи лабиринти от музикални секции. Мразеше дори да се опитва да се ориентира в тях, покрай хардкор меломаните, които прехвърляха свойски тавите в стил рок, инди, пънк и акустик, клатейки глави под звуците, долитащи от слушалките на уокмените. Както и ултраготините диджей, които избираха дисковете с дузини, поздравяваха се с шумно пляскане на длани с други побратими, блуждаещи в съседната секция за хаус ремикси. Беше прекалено за човек, чиято музикална колекция се състоеше от албум на АББА, датиращ приблизително от Коледа 1980-а, сингъла на „Бенд Ейд“, старите записи на Бийтълс на мама и татко и около стотина лично записани касети с хитовете от топ 40, всичките с разменени кутийки. Лутайки се нервно в непознатата обстановка, Грейс никога не знаеше със сигурност накъде да поеме, как да намери нещо, какво да търси и накрая изтърсваше някоя глупост на свръхготините продавачки, които въздъхваха с досада и посочваха неопределено към дъното на магазина.

Но с Джими беше различно. Момчето беше професионалист. Посрещнат с уважителни кимвания от продавачите, той се устреми с ентусиазъм в пулсиращите, кънтящи дълбини на магазина. Грейс засмука шумно последните глътки шоколадов млечен шейк и го последва неохотно покрай стелажите в азбучен ред. Беше истинска магия да го наблюдава. Той взе да вади сръчно обложките на разни албуми, да дава отзиви, да коментира, да пуска любопитни новини и впечатления.

— … знаеш ли, че Ю Ту вече са продал половин милион копия от „Дървото на Джошуа“? О, виж, прочетох размазващи отзиви за тоя албум в „ММЕ“… Боже, колко обичам Принс. „Алфабет Стрийт“ — слушала ли си беквокалите? Те са нещо друго… Гледала ли си тая банда в нета? Тия момчета направиха фантастично шоу…

Грейс се мъкнеше след него, клатеше мъдро глава, вдигаше вежди, за да покаже интерес, съгласяваше се с нечленоразделни звуци, сумтене и възклицания. Всичко това беше параван, за да остави Джими с впечатлението, че има известна представа за какво й говорят. Беше се случвало да попадне случайно на групата в интернет, но веднага превключваше на нещо друго, а колкото до списание „NME“^[7] — то не беше ли само за хората, които се заливаха с етерично масло от пачули и се увиваха в карирани шалове с пискюли, като че ли бяха излезли от филма за Лорънс Арабски?

Накрая, след като висяха цяла вечност, той откри скъпоценната тава на Джордж Майкъл. Притискайки я победоносно към гърдите си, той се обърна към нея, сияещ.

— Ти какво ще си вземеш? — попита с неподправен интерес.

— Да купувам? — Грейс замръзна на място, както ровеше в купа черно-бели плакати. Нямаше никакво намерение да купува, макар че не би възразила да окачи мъжа с автомобилните гуми и коремните плочки на стената в стаята си, помисли си, като стреснато прегледа предложенията в топ десет. Вниманието й беше привлечено от една жизнерадостна обложка. — Ами, мислех да взема това. — Тя сви рамене с престорено безразличие.

— „Пърфект“? На „Феърграунд Атракшън“? — Джими едва прикриваше презрението си.

По дяволите. Грешен отговор. Прииска й се да беше избрала нещо друго. Примерно Ю Ту или онзи с особеното име, Терънс трент някой си.

— Какво им е на „Феърграунд Атракшън“? — попита намусено Грейс, наежена, навирила войнствено брадичка.

Джими изруга наум. По дяволите. Защо го направи? Не можеше ли просто да се усмихне одобрително, да излъже, да се престори, че са му любимци? Той наистина харесваше Грейс. Не можеше да повярва, че се разбираха толкова добре, а ето, че сега сам провали всичко. Погледна отново лицето й. Ако не побързаше да замаже положението, рискуваше тя да го намрази отново, а той не искаше това. Голяма работа, че имаше ужасен музикален вкус. И Като мина тутакси в отстъпление, Джими пусна усмивка.

— Нищо им няма. Страхотен сингъл. — Той преметна ръка през рамото й, притисна устни до ухото й и затананика припева.

Първоначалната реакция на Грейс беше да го избута, да му каже да се разкара, да върне нещата в изходна позиция, но почувствала топлия му дъх на шията си, се отпусна неохотно. Свита в гъвката на рамото му, тя се почувства съвсем уютно. Нямаше голям опит с гаджетата, но никоя от оскъдните й срещи не беше минавала толкова естествено, толкова леко, толкова приятно. Грейс трябваше да признае, че усещането беше неочаквано съвършено. С изключение на едно нещо. Тя закрачи към касата, като се опитваше безуспешно да потисне смеха си.

— Какво? — Джими намръщено отдръпна ръката си.

— Нищо — изписка Грейс и запуши с ръка устата си.

Джими може и да знаеше всичко за музиката, но пееше адски фалшиво.

* * *

Следобедът се изниза неусетно и когато успяха да намерят колата в лабиринта на обществения паркинг, вече беше настъпил час пик. Джими се включи в колоната от коли, опитващи се да се измъкнат от задръстването в центъра, и погледна Грейс. Подпряла брадичка на коленете си, лицето й скрито изпод къдрици огрява от слънцето коса, тя изучаваше внимателно обложката на новата си придобивка, като си представяше как щеше да се откроява гордо на етажерката в стаята й. Отбеляза си наум да се отърве от албума на АББА. Един бог знае какво щеше да си помисли Джими, ако го видеше.

— Извинявай…

Изненадана, тя вдигна глава и го погледна озадачено.

— За какво?

Той се поколеба, опитвайки се да подбере внимателно думите си. Отказа се и изтърси:

— Ами, ти знаеш, за по-рано… в пъба… не исках да се държа грубо.

— А… това ли. — Тя вдигна рамена и се изчерви от неудобство.

— Няма нищо. Май постъпих глупаво, въобще не помислих. Онези идиоти така ме ядосаха. — Когато сцената се повтори в главата й като видеозапис на забавен кадър, тя почувства как пръстите на краката й се сгърчиха. Олеле, Джими сигурно мислеше, че тя е идиотът. Да се изтъпанчи пред всички като някаква Жана Д’Арк. Да се втурне да го спасява. Колко смешно. Колко наивно.

— Да знаеш, че си доста страшна, когато се ядосаш.

— Така ли?

— Напълно ужасяваща. — Той се обърна към нея, голямата му ленива уста разтеглена в шеговита усмивка.

— В такъв случай избягвай да ме ядосваш, чу ли? — отвърна тя, престорено сериозна.

— Ще се постарая — съгласи се Джими с проблясващи очи.

След няколко минути колоната запълзя полека напред, отваряйки малки пролуки свободно пространство. С прецизността на ортодонт, Джими се впусна ловко в движението, докато накрая напуснаха центъра, прелетяха покрай грозните бетонни жилищни блокове, сбутани и намусени в покрайнините на Манчестър, покрай просторния кампус на университета, където се мотаеха студенти в размъкнати пуловери и пресякоха мрачните редици порутени викториански къщи.

Това беше Северна Англия в края на осемдесетте. Недокосната от финансовия бум и подмината от победния поход на юпитата, тя беше на светлинни години от заможния юг. Тук нямаше богати градски момчета, нямаше изобилие от поршета, нямаше мания по мобилните телефони, нямаше бум в строителството и търговията с недвижими имоти.

Тук нищо не се променяше. Животът тук беше като текст от песен на „Толкинг Хедс“, мислеше си Джими, като настъпи педала на газта покрай обществената пералня, зърнал състарените лица на Жените вътре, които вадеха дрехите от сушилните, сгъваха чаршафи и чорапи. Едно и също откакто свят светува. Един пътен знак се изправи пред тях. Право напред към дома на Грейс, наляво към дома на Джими. Той спря на светофара и се обърна към нея.

— Бързаш ли да се прибереш у вас?

Грейс се сети за оценките си и поклати глава.

— Не. Ако се прибера, ще трябва да кажа на нашите, че няма да се класирам в университета. — Докато изричаше тези думи, тя си спомни съкрушителното разочарование, изгубените надежди да замине оттук, да постигне нещо, макар че все още не знаеше точно какво, но нещо. Само преди няколко часа й се струваше, че целият и свят се бе сринал, ала сега, с Джими, нещата не изглеждаха толкова безнадеждни.

— Нормално, става въпрос за живота ти, остави ги да се разбеснеят.

Грейс се усмихна тъжно.

— Те няма да се разбеснеят.

— Тогава какъв е проблемът?

— Това е проблемът.

— Ъ? — Джими се обърка.

Грейс въздъхна със смесица от неудовлетворение и възмущение.

— Аз искам те да се ядосат. Искам да се вбесят, да се разстроят, да се огорчат. Но те ще останат невъзмутими. Не очакват пълно отличие или Оксфорд, нито успешна кариера. Очакват да си намеря стабилна работа, нещо с хубава униформа и добра пенсия. Нямат големи очаквания и от това ме боли най-много.

Докато говореше, Грейс си представи как баща й щеше да остави вестника, да я потупа по рамото и да каже, че е направила каквото е могла, а майка й щеше да сложи чайника на печката и да подхвърли тромави намеци как е чула, че в „WH Smith“ търсят стажант помощник управител. О, боже, нямаше да го понесе.

— Не, изобщо не бързам да се прибера вкъщи. — Тя се обърна да погледне Джими и тогава в нея се зароди малка надежда. — Защо? — добави тя заговорнически.

— Защото и аз не бързам да се прибера вкъщи и да се хвърля в, музиката. Имам същия проблем, но с обратен знак. Баща ми мисли, че отивам в Оксфорд да следвам медицина.

Грейс се усмихна. Каква ирония.

— И ти ли изкара ниски оценки? — предположи тя. С нещо като надежда.

Джими поклати глава.

— О, не. Оценките са добри.

Надеждата й повехна.

— Тогава защо? — Тя се помъчи да скрие завистта си.

— Защото няма да отида в Оксфорд. — Брадичката му вироглаво щръкна напред. — Ще пътувам. От цяла вечност спестявам пари и вече съм си купил билета. Просто още не съм казал на нашите. Мама няма да писка. Тя е ирландка и все още си пада хипарка. Пропътувала е света през шейсетте. Така се е запознала с баща ми, в един ресторант в Делхи.

Грейс се заинтригува.

— Майка ти е ирландка? Значи ти не си… — тя замълча.

— … паки? — довърши изречението Джими.

— Да не ме наричаш расистка? — отвърна разпалено тя.

— Не, разбира се — усмихна се той, развеселен от възмущението й. — Нито за миг. Пошегувах се.

— Недей — рече намусено тя, като обърна глава към прозореца. — Освен това ти каза, че майка ти и баща ти са се запознали в Делхи. Това е в Индия, а не в Пакистан.

— Повечето хора не правят разлика — сви рамене Джими.

Грейс се обърна да го погледне.

— Но аз не съм повечето хора — промълви тихо тя.

Двамата се спогледаха. Очите на никой не трепваха.

Докато една кола не профуча покрай тях и не ги извади от унеса. Джими извърна поглед, даде газ и зави вдясно.

Перфектно

Когато прехвърлиха билото на хълма, бледият скелет на порутеното абатство се очерта на фона на речния бряг и гъстата гора, която се простираше отзад като фон от смарагдовозелен китеник. Фордът се насочи с подрусване към оградата за добитъка и пое към прашния селски път, който криволичеше надолу към паркинга. Обикновено там имаше десетки коли, каравани и туристи, но сега вече се свечеряваше. Освен няколко окъснели любители на излетите сред природата, повечето хора си бяха тръгнали.

— Къде другаде ще отидеш?

Разговаряха за планираното пътуване на Джими през целия път. Грейс го разпитваше за местата, които смяташе да посети. Нетърпелив да сподели плановете си след като толкова дълго ги беше пазил в тайна, той с радост разказваше.

— Четох за един удивителен остров до Тайланд, казва се Кок Самуи.

— Косамуи — повтори Грейс, въртейки странната дума в устата си. Звучеше екзотично и вълнуващо. — И къде другаде? — настоя тя.

— В Австралия. Това е мечтата ми. Да отида в австралийската пустош. Да прекося пустинята. Да видя Улуру, това е аборигенското име на Айерс Рок — обясняваше Джими с блеснали очи, като дръпна ръчната спирачка и закова колата на паркинга. Не можеше да устои. Сигурно се запали като малък, докато гледаше „Професионалистите“. Той изключи двигателя и посегна към жабката, взе двете кутийки кола, които бяха купили пътьом и отвори вратата. — Най-страхотното е да обикаляш на Харли Дейвидсън.

— Така ли? — Грейс не разбираше какво беше толкова вълнуващо в обикалянето на някаква грамадна скала на мотор, но се опита да се престори на впечатлена.

— Защо не дойдеш с мен? Можеш да се возиш зад мен — предложи ентусиазирано той.

— Какво? Ти и аз? — изкиска се Грейс. — Да обиколим света заедно?

— Защо не? — Май се беше увлякъл прекалено много.

— Защото… — започна Грейс — защото… — Тя замълча.

Всъщност, не можеше, да измисли никаква причина да не го направят. В този момент Джими извади едната кола от найлоновата торбичка и я разклати.

— Ако не дойдеш с мен, горчиво ще съжаляваш — заплаши на шега той.

— Вярвам ти — извика Грейс, изпищя и побягна, когато той издърпа халката за отваряне на кутийката и хукна след нея, пръскайки я с изригващата отвътре кока-кола.

Минаха през старинното гробище около абатството, стъпвайки между чепати, обрасли с мъх камъни, които стърчаха от земята, криви и очукани като зъби на старец. За разлика от Джими, Грейс винаги бе намирала гробищата за притегателни. Тя обичате да чете надписите и епитафиите по надгробните плочи и да си представя лицата на хората, погребани някога там, да проследява с пръст полузаличените букви. На Джими това му се струваше страховито, затова избърза напред, към реката, мина по широките издадени камъни над водата и се озова сред горичката, където намери малка скътана полянка.

Грейс го настигна, просна се на земята и събу с облекчение каубойските ботуши. Останала без дъх, тя зарови босите си крака в меката земя и се загледа към абатството, към последните ивици залязващо слънце. Небето обгръщаше всичко в кехлибарена мъгла. Сякаш отново беше малко дете, вдигнало бежовите листове оризова хартия от кутия с карамелени бонбони, за да гледа света през тях.

— Не е ли прекрасно? — Тя се обърна към Джими, който се беше разположил до нея и ровеше в найлоновата торба.

— Ъхъ, става — измънка равнодушно той, намерил онова, което търсеше. И го извади победоносно. — Пушиш ли?

— Какво? Ъ, да, понякога — кимна Грейс, като се стараеше да изглежда уверена, докато вътрешно се мъчеше да заличи спомена как едва не повърна и не се задави до смърт единствения път, когато си беше дръпнала от цигара. — Ако са леки — добави тя с надеждата да покаже познания.

Джими избухна в смях и я погледна развеселен.

— Не, имах предвид джойнт, дечко. Нали знаеш какво е джойнт, марихуана, луличка.

— О — ахна Грейс, чувствайки се ужасно глупаво. — Не — поклати глава тя. Какъв смисъл имаше да се преструва? Вече се беше издънила. Първо сингълът, сега цигарата.

Проследи с любопитство как Джими извади малък син пакет, измъкна отвътре две малки листчета паус, прокара език по краищата и ги залепи. След това поръси малко тютюн, извади малко пресовано кубче, което приличаше на кубче бульон, и го запали по края с клечка кибрит. Разнесе се мек, сладникав аромат и Джими поръси върху тютюна с трохите от кубчето. Накрая сви цигара, откъсна малко парченце от пакета, сви го на фуния и напъха цигарата вътре.

— Не се получи много красиво, но става.

Грейс го погледна объркано.

— Уитнейл и аз? — помъчи се да я подсети Джими.

Тя се намръщи. Изобщо не разбираше за какво й говореше. Джими се предаде.

— Това е от един филм — обясни той. — Трябва да го гледаш. Много е смешен.

— А, ясно промълви отчаяно тя. Как така тази сутрин, когато стана от сън, се чувстваше толкова пораснала и добре информирана, а сега се чувстваше като хлапе с огромни дупки в знанията си? Грейс погледна Джими, който уверено завиваше края на пауса, запали цигарата с клечка кибрит и духна обгорелите краища. Той, от друга страна, като че ли разбираше от всичко. Музика, филми, пътувания, пушене на марихуана. Изведнъж тя разбра защо всички момичета го зяпаха като кумир. Толкова силно стискаше коленете си, че ръцете я заболяха.

— Твой ред е. — Той изпусна струйка дим и й подаде тъничката цигара. Изглеждаше съвършено невинна. Грейс преглътна мъчително, решена да не се изложи като пълна новачка и я пое колебливо от него. — Давай, няма да те ухапе.

Грейс се усмихна притеснено и като постави цигарата между устните си, вдиша дълбоко. Когато пушекът влетя в дробовете й, първата й реакция беше да се закашля и да кашля до прималяване, но тя успя да я потисне. Почувства някакъв прилив, сякаш се беше гмурнала в морето и сега изплуваше на повърхността. Усети сърбеж по пръстите на ръцете, които й се сториха безкрайно далеч от китките й. Сви ги и чу, че се кикоти. Хм, беше доста приятно.

— Знаеш ли, последните две години бях толкова заета да те мразя — изтърси тя, преди да може да се сдържи. Сконфузена, тя запуши устата си с ръка.

Джими се усмихна.

— Знам, повярвай ми. И аз последните две години бях зает да те мразя.

— Обаче ти изобщо не си такъв, за какъвто те мислех — побърза а добави Грейс.

— Нито пък ти.

Известно време си подаваха цигарата в мълчание.

— Помниш ли, когато минах през локвите и те опръсках с кал? — попита той със смутено изражение.

— Как бих могла да забравя? — отвърна тя, като се мъчеше да изглежда сериозна. Дръпна си от джойнта и му го подаде обратно. — Лекетата така и не се изпраха от дънковото ми яке. — Устата и заигра. — Ама то беше наистина ужасно, нали? — Неспособна да сдържа смеха повече, тя избухна в диво кикотене.

По лицето на Джими се разля облекчение.

— Все пак стоях на първия ред на един от твоите концерти и виках — призна тя.

— Знам. Идеше ми да те убия — засмя се той и поклати глава, а през отворените му ноздри излязоха тънички струйки дим. — Стоя си аз и си мисля, че изглеждам адски готин, напъвам се да имитирам Боно и изведнъж те чувам да крещиш в публиката, „Скапаняк, разкарайте го!“ — Очите му се напълниха със сълзи от заразителния смях и той се закашля. — Джими се просна по гръб, мъчейки се да си поеме дъх. — „Разкарайте го.“ — Той изхриптя тихичко, стиснал основата на носа си, а очите му се смееха весело.

Смехът му беше толкова заразителен, че скоро и Грейс взе да се тресе от гъделичкащ, немирен кикот, който я караше да се превива като някаква бяла памучна хармоника.

— Ох, моля те, престани, коремът ме заболя от смях — протестираше тя, прихванала стомаха си с две ръце, като стискаше с всички сили.

— Раз… карайте… го — проточи Джими и цялото му тяло се разтърси от пристъпа смях, докато се опитваше да поднесе цигарата към устните си. Не успя, подхванат от поредната вълна смях. И като се търколи на една страна, той избърса очи с ръкава на коженото си яке. — Боже, надрусах се — успя да промълви накрая той, с разтегната в широка усмивка уста.

— И аз — изгрухтя Грейс щастливо, без да откъсва очи от него. Зъбите му бяха толкова бели. Големи, квадратни бели зъби, които се открояваха в две равни редици на фона на кожата му с цвят на карамел. Досега не ги беше забелязвала, нито пък очите му, които смяташе, че са най-обикновени, скучни кафяви очи, а те се оказаха с цвят на кестени, с кехлибарени точици по ръба на ирисите. Олеле. Изведнъж тя почувства как главата й се замая. Веднъж, два пъти, след това се завъртя като въртележка, която се впусна в ленив танц. Само дето Грейс не можеше да слезе от нея. Решена да се отдаде на непознатото изживяване, тя се отпусна по гръб на топлия килим на земята и затвори очи. — Няма ме… — промълви тя, а гласът й изтъня, изгубен в дълбоките вълни горски въздух.

Грейс затвори очи и почувства как се носи и рее, усещайки единствено тялото си и мекия кадифен мъх под босите си крака, уханието на листата, дънерите и пръстта, ритъмът на дишането й, който постепенно започна да се успокоява.

И тогава се случи.

 

 

По-късно, когато лежеше будна в леглото си и се взираше в тавана, Грейс не можеше да си припомни подробностите, бяха мъгливи и размазани, все едно да не знаеш всичките думи на някоя песен, но да си спомняш припева. Целувката на Джими, мускусното ухание на голото му тяло, усещането на топлата гола кожа до нейната топла, гола кожа.

И възбудата.

Всички твърдяха, че първият път бил разочароващ, но това преживяване беше по-хубаво от всичко, което си бе представяла. По-плашещо, по-тромаво, по-смущаващо, по-вълнуващо, по-естествено. Тя не можеше да го опише. Просто беше по-хубаво.

След това двамата се кикотиха и прегръщаха и се гледаха с щастливи усмивки. Не говореха, защото нямаше нужда. Нямаше нито миг на неловкост или съжаление, само щастливо, трептящо сияние. Онова сияние, което се излъчва отвътре. Те намъкнаха разхвърлялите си дрехи, върнаха се в колата, Джими прехвърлил ръка през раменете й, тя обвила ръка около кръста му и той я закара вкъщи, стисна ръката й, целуна я по бузата, погали ямката на врата й.

И обеща да се обади.

На другия ден Грейс не спря да се разтакава по коридора, пречкайки се в краката на майка си, която чистеше с прахосмукачката, примиряваше се с подигравките на братята си, които моментално доловиха с тийнейджърската си интуиция, че тя очакваше обаждане от момче. Но Грейс беше невъзмутима. Не я интересуваше нищо друго освен Джими. Беше влюбена. Влюбена до уши, което се оказа по-хубаво, отколкото някога си беше представяла. Беше освобождаващо, фантастично и окриляващо. Най-сетне всичко придоби смисъл. Най-сетне тя разбра каква бе голямата й мечта. Всяка частица от тази мечта принадлежеше на Джими.

Грейс седя в коридора две седмици. Цели две седмици.

Гледа. Чака. Надява се.

Цели две седмици, през които сърцето й се разби на хиляди малки парченца.

Джими Малик така и не се обади.

А тя не го видя никога повече. Никога.