Александра Потър
Любовен пасианс (13)

Глава 12

— Сигурно още си ми сърдита.

Свита в ъгъла на кварталната сладкарница, между стъклената витрина, отрупана с прескъпи десерти, и гигантска двойна детска количка, Грейс вдигна поглед и видя Спенсър, който се промъкваше тромаво към нея. Омачкан и раздърпан, той беше с дрехите от вчера, които воняха на алкохол, подправки и цигарен дим. Снощи коктейлът от аромати изглеждаше неустоимо опияняващ, тази сутрин беше смрадлива смесица от застояло и вкиснало. Той свали омазаните си очила и потърка грубо очи с опакото на ръката си, като прокара палец по наболата русолява брада. Отново сложи очилата си и я погледна сънено.

Грейс отвърна на погледа му. От един час седеше сама, цедеше през зъби някакво капучино, прелистваше вестниците, но всъщност правеше равносметка на изминалата нощ. А сега Спенсър се появяваше с извинение. Поне така й се струваше. Удивителна беше тази способност да направи така, че извинението да прозвучи като обвинение. Как след всичко, което се беше случило, Спенсър успя да превърне нея в агресора. Дали още му е сърдита? А какво стана с причината, поради която той беше сърдит на Грейс? Толкова сърдит и ядосан, че да се качи в колата и да я зареже насред улицата.

— Не извъртай нещата, Спенс.

— Какво извъртам?

Спенсър беше олицетворение на невинността. Потърпевшият.

Нищо чудно, че никога не беше губил дело. Кой съдебен състав би дръзнал да го разочарова?

— Онова, което се случи снощи. Моят рожден ден — добави тя.

В случай, че беше забравил.

Лицето му се сгърчи.

— Наистина съжалявам, мило. Ще ти се реванширам, обещавам — примоли се тихичко той, като седна до нея.

Грейс не отговори. Лесно се обещаваше на трезво, трудно се спазваше дадената дума на пияна глава.

— Бях страшно стресиран — продължи забързано той. — Затрупан съм с работа, на всичкото отгоре поех този глупав развод за един милион лири. Не знам какво ме прихвана снощи.

— Сигурно защото беше прекалено пиян, за да помниш — не се сдържа Грейс.

Челюстта му се стегна.

— Права си, знам. Напоследък прекалявам с пиенето, трябва да спра… — Той увеси глава и потърси съчувствие в погледа й. — Още един такъв махмурлук ще ме довърши.

Но не намери съчувствие.

— Ако не е махмурлукът, ще те убия аз — процеди ядосано Грейс.

Беше малко след девет часа. Осем часа след като Грейс се прибра вкъщи, отключи си и се озова след гръмогласните арии на някаква опера, която гърмеше от стереоуредбата, а Спенсър бе прострян на дивана. С провесени ръце и крака, крачолите му се бяха набрали нагоре и откриваха косматите му мускулести прасци, устата му зееше отворена. Хъркаше здраво. Не с обичайното хъркане, а гръмко, задавено, пиянско, пушаческо хъркане.

Тя изключи уредбата, погледна го и вместо да се ядоса, почувства само тъга. Тъга, задето беше свикнала да гледа как Спенсър се прибираше вкъщи пиян, да го наблюдава как вади бутилката уиски за „едно малко преди лягане“, да избира диск от колекцията любими опери, да усилва звука до степен чаените свещи на етажерката да се тресат в стъклените си поставки. Беше свикнала с будуването в полусънно състояние, когато Спенсър киснеше в хола, ръкомахаше като диригент, пееше с пълно гърло като Павароти, преди да се срине върху дивана.

После настъпваше тишината. Тежкото дишане. Тя осъзнаваше, че е изгубил съзнание. Тя трябваше да се опита да го събуди, да го замъкне със залитане и влачене в спалнята, където той се пльосваше по корем на леглото, а тя се залавяше с дългата процедура по събличането му. Първо обувките, после чорапите, измъкването на ръцете от ръкавите, изхлузването на краката от панталоните, след това го завиваше под юргана, покатерваше се до него и лягаше с отворени очи, вторачена в черния таван, докато накрая заспиваше.

Но този път не го направи. Този път го остави там, където беше припаднал, отиде в спалнята и се простря в смълчания, просторен лукс на огромното легло. Спа непробудно. Повечето хора биха лежали будни часове наред, прехвърляйки през ума си случилото се, но умът на Грейс изключи автоматично веднага щом се добра до възглавницата.

Когато се събуди тази сутрин, стана и излезе. По някакви неведоми пътища се озова в кафенето и се настани на столчето до витрината, откъдето съзерцаваше разсеяно нашествието на бебешки колички, надзърташе през прозореца и прелистваше неделните вестници. Не можеше да се концентрира. Целият й свят беше преобърнат с краката нагоре.

— Ти дори не се обади да провериш дали съм добре — изрече Грейс и прикова Спенсър с обвинителен поглед.

— Потърсих те на мобилния, но беше изключен. Затова излязох да те търся — моментално възрази той.

— Не говоря за тази сутрин — сряза го Грейс.

— О, да… — измънка той и приглади с пръсти разрошената си коса. Погледна я и вдигна разкаяно рамена. — Не те виня, че се сърдиш.

Това е, помисли си Грейс, изпълнена с всичко друго, но не и гняв. Вгледа се в Спенсър. Нима бяха минали само четири години, откакто го видя за първи път? Седеше до нея в някакъв бар и когато я заговори и я покани на среща, тя се съгласи. Когато шест месеца по-късно я покани да се премести в неговия апартамент в Уандсуърт, тя прие. И когато осемнайсет месеца по-късно я помоли да се ожени за него, това беше логичен завършек. Обичайно така се развиват връзките, нали?

Само че тази връзка вече не се развиваше, помисли си Грейс, без да откъсва очи от Спенсър. Седнал насреща й, той кривеше врат, опитвайки да прочете на обратно спортните заглавия във вестника, който лежеше на масата пред нея.

— Трябва да поговорим. — Гласът й бе тих, но решителен. Спенсър вдигна очи.

— За снощи, виж, знам…

Но този път Грейс нямаше да позволи да я прекъсват.

— Не, не за снощи.

— Така ли?

Колкото и да беше невероятно, Спенсър наистина изглеждаше учуден.

— За много неща. — Тя замълча, питайки се откъде да започне. Реши да започне от най-очевидното. — Например защо, след като сме сгодени от две години, все още не сме женени.

За част от секундата той се поколеба. Само за миг. За един удар на сърцето. Едно вдишване. Едно трепване на клепачите. За повечето хора би останало незабелязано, но Грейс не беше повечето хора. Тя забеляза.

— Ти знаеш защо — подхвана той, навлизайки в добре познатата реч. — Защото бяхме заети и понеже искахме да завършим обзавеждането на апартамента, преустройването ще струва цяло състояние…

— Спенс, разговаряш с мен — прекъсна го Грейс. Знаеше тази реч наизуст, нали самата тя я беше написала. — Какво чакаме, Спенс? Зарежи глупостите, защо просто не подпишем? Можем да се качим на самолета за Лас Вегас следващия уикенд и да си направим сватба в стил Елвис или да отскочим до Барбадос и да се оженим боси на плажа. — Тя говореше оживено, сякаш изричането на брачния обет беше някаква магическа фраза, нещо като размахване на вълшебната пръчица, след което всички гнетящи съмнения щяха да изчезнат. Гласът й пресекна, когато улови изражението на Спенсър. Той я гледаше втренчено, стъписан от предложението й за нещо толкова спонтанно. Приведе се напред, прегърна я и допря чело до нейното.

— И така сме си добре, нали? — прошепна той и я целуна нежно, наболата брада одраска лекичко горната й устна.

Уловена в прегръдката, с лице в шията й, всичките несгоди, тревоги, гневът и страхът избледняха. Усещането беше уютно и познато. Грейс затвори очи и долепи буза до меките му къдрици. Беше толкова лесно да забрави за снощи, да изтрие преживяването като несполучлива цифрова снимка. Но този път нямаше да стане така.

— Не сме си добре. На мен не ми е добре. — Тя се отдръпна и поклати глава. Защото не ставаше дума за снощи, за рождения й ден, за това, че той се напи и я остави сама. Не ставаше въпрос дори за годежа им. А за всичко. За черната рокля, която й беше „предложил“ да облече, за пиянските шеги, които беше чувала вече стотици пъти, за честите разходки до контейнера за стъклен амбалаж, където изхвърляше празните бутилки, за снимката в стъкленото снежно кълбо на двойката, която караше зимни кънки в Сентрал Парк. Двойката, в която тя вече не се разпознаваше. — Не е това, което аз искам — призна тъжно тя.

Спенсър се намръщи. Успокоен, че всичко беше забравено, че са му простили и всичко ще си продължи постарому, той се стресна. И подразни.

— Това ултиматум ли е?

Ултиматум ли беше? Грейс се подвоуми. Ако наистина поставяше на Спенсър ултиматум, тя трябваше да го иска, а тя не беше сигурна. Защото това беше същността на проблема. Вече нищо не знаеше със сигурност.

Мълчанието й разпали неговото възмущение.

— Е, какво казваш? Че ако не ти дам отговор за сватбата и не определя дата точно на минутата, ти ще ме напуснеш, така ли? — поиска да знае той.

Ето, пак започваше. Извърташе ситуацията.

— Е, щом поставяш въпроса по този начин, да, правилно си ме разбрал — отсече тя. И прехапа езика си. О, боже, какво говореше? Не трябваше да става така. Въпреки смелостта си, изведнъж Грейс се изплаши. Едно беше да заплашва Спенсър, че ще го напусне, но дали би го направила наистина? Можеше ли да живее без него? Да бъде отново сама?

Мисълта не беше приятна. Тя беше на трийсет и една, не на двайсет и една. Много добре знаеше каква участ я очакваше. Участ, описана черно на бяло. Грейс беше чела „Дневникът на Бриджет Джоунс“, беше гледала филма и имаше достатъчно необвързани приятелки, които си бяха купили тематични тениски и й бяха разправяли приказки за „пустинята“ и „хватката на отчаянието“. Спенсър може и да не беше идеален, но тя също не бе съвършена, а връзките се градяха на взаимни компромиси, преодоляване на трудностите, даване и вземане, нали така? Нали на това му се казваше да се задомиш?

Всичките тези мисли и страхове бучаха в ума й, когато погледна Спенсър. Стиснал в ръце раздираната си от болка глава, той сръбна глътка горчиво еспресо. Накланяйки глава настрана, той срещна погледа й.

— За бога, Грейс, не мислиш ли, че този разговор е малко тежичък за девет и половина в събота сутринта? — въздъхна уморено той.

Изглеждаше толкова красив, толкова разкаян, толкова близък, че гневът й се стопи.

— Не е нужно да отговаряш веднага — усмихна се тя, като съжали за избухването си и се помъчи да го обърне на шега. — Обмисли го през уикенда — добави Грейс. Пресегна се през масата и вплете пръсти в неговите.

— Супер, подложен съм на такъв стрес в работата, в понеделник трябва да се явявам на дело, а сега трябва да добавя и стреса да обмислям идеите ти през уикенда — изръмжа Спенсър. Той издърпа ръката си, притисна палци до слепоочията си и взе да ги масажира грубо.

За момент Грейс го погледна. После се изправи и без да каже нито една дума, се отправи към вратата покрай детски колички, маси, малки деца и родители. Спря се, погледна Спенсър, но той вече се беше навел над спортните страници и не я видя. „Няма да ти се наложи да мислиш за това“, каза си наум.