Александра Потър
Любовен пасианс (26)

Глава 25

— Е, ти какво мислиш? — попита Джими и се обърна към Грейс.

— Мисля, че съм влюбена — прошепна тя, потънала замечтано в двете най-прекрасни топли кафяви очи на света. — Ами ти?

Джими замълча, сключи вежди в дълбок размисъл, след което произнесе с равен тон.

— Не, не е мой тип.

 

 

Следващия уикенд, безбожно рано сутринта, Грейс беше събудена от пронизителния звън на телефона. Беше Джими, в отчаяна нужда от услуга. Дали би се съгласила да се срещнат в Приюта за кучета в Батърси?

— Защо? — изплака тя от тъмните дълбини на завивката, върху която гордо се простираше щампа на английското знаме. И се биеше по цвят и стил с мексиканските фенери.

— Ти как мислиш? — засмя се той.

— Какво? Ще си вземеш куче? — Трябваше й известно време, докато схване.

— Мисля си от известно време и сега си казах, защо не? — В действителност, въпросното „известно време“ започна вчера следобед, когато в опит да се излекува от клиничната липса на вдъхновение Джими отскочи с мотоциклета до Нотинг Хил и се настани пред едно кафене на Уестбърн Гроув, за да позяпа хората.

Нотинг Хил винаги предлагаше страхотна разтуха. Йогалити, хайлайф безделници, тръстафарианци^[1] и доморасли бохеми разиграваха цирк в реално време, а Джими, настанен на ключова позиция пред силното кафе лате, ги наблюдаваше как се шляят, превземат, позират, харчат и кипрят. Джими и Кайли често прекарваха тук съботните следобеди, след като бяха ходили на пазар в Портобело и през първите няколко минути той се почувства като в доброто старо време. Но после реалността му нанесе съкрушителен удар в стомаха. Доброто старо време беше безвъзвратно отминало.

Той беше сам.

В море от двойки.

Ето, слабичката брюнетка хапеше ухото на приятеля си на съседната маса, съпруг и жена се прехласваха над облеченото си в дизайнерски ританки бебе от другата страна на улицата, а точно пред него, едно момиче, което за миг му заприлича точно на Кайли, прегръщаше нежно гаджето си.

Настроението му се изпари. По дяволите. Навремето му харесваше да бъде ерген, но сега се чувстваше като тъжен старец.

Джими остави кафето си недопито, стана и понечи да се качи на мотоциклета и да се прибере в своята чиста, модерна, самотна ергенска квартира, когато видя един далматинец, привързан на уличната лампа отсреща.

— Хей, приятелю — въздъхна Джими и посегна да погали кадифената му глава. Моментално го налетяха две много привлекателни жени.

— Ваше ли е кучето? Прекрасно е — ахкаха и охкаха те, докато към тях се присъедини още една жена. После още една. И още една, докато не го наобиколиха от всички страни. Джими открай време беше популярен сред женския пол, но дори по неговите стандарти подобно внимание беше удивително. Никога не беше привличал такъв интерес. Той беше магнит за мацки. Или по-точно кучето беше този магнит, защото щом на сцената се появи истинският стопанин, неговият женски фенклуб бързо смени гуруто си.

Но случката му даде идея. Може би трябваше да си вземе куче.

Може би това беше много добра идея. Всъщност, защо не се беше сетил по-рано? Кучетата бяха най-актуалният моден аксесоар. Те бяха другари. Жените ги обожаваха. Сега Джими се виждаше как се разхожда в парка, хвърля пръчки, привлича мадами.

— Реших, че отсега нататък ще бъдем мъжът и неговото куче — съобщи решително Джими.

— Е, в такъв случай аз не ти трябвам — отсече Грейс. Налегната от тежка пост алкохолна депресия, тя се сви и се приготви да отмърка. Настъпи тишина.

От другия край на линията се понесе любопитно скимтене.

— Какъв е този шум? — попита тя, смятайки го за смущение във връзката.

— О, нищо особено. Само едно бедно бездомно улично кученце от приюта — проточи жално Джими. — Мислех, че ще отиде в нов, топъл, уютен дом, но сега ще трябва да си остане в клетката, съвсем само и тъжно и…

— Добре, ти печелиш — въздъхна с примирение Грейс.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Ще мина да те взема след двайсет минути.

— Двайсет минути? Чакай… — Но той вече беше прекъснал разговора.

А сега трябва да стана, каза си Грейс. Остана сгушена на топло и преброи до десет, след което пое дълбоко дъх и се надигна рязко. Обаче забрави, че спеше под скосения таван, удари главата си и се тръшна обратно на възглавницата.

 

 

— Шестстотин лири на месец и при всяко ставане от леглото си удрям главата — оплакваше се Грейс и разтриваше слепоочията си. — Това не е студио, а зала за мъчения. Ако не тичам нагоре-надолу по проклетата стълба, пълзя на четири крака, за да се добера до матрака.

— Може би трябва да последваш моя пример и да спиш на дивана — предложи Джими, който все още не можеше да се придума да легне сам в собственото си легло. Пресегна се и докосна пурпурната цицина на челото на Грейс. — Лошо си се ударила.

— Ох, боли — изохка тя сърдито. Но като осмисли думите му, побърза да изрази съчувствие.

— Все още не спиш в леглото?

— Не и в моето — намигна й той.

Грейс цъкна изумено. Не искаше да знае повече.

— Ами ти? Свали ли някой на партито миналия уикенд?

След като цяла седмица преди партито Грейс се беше фукала пред Джими каква страхотна нощ я очаква — с едничката цел да разбие мита за своето доброволно само заточение — тя посвети цялата седмица след него на ловко избягване на темата, тъй като беше твърде засрамена да признае истината.

— О, едва ги удържах на разстояние — подхвърли весело, като си играеше с кехлибарената висулка на колието си. Какво пък, донякъде беше вярно, утеши се тя, като се сети за Рупърт.

След което се помъчи да го забрави.

Тя се обърна и надзърна в клетката. Очарователен мелез с големи клепнали уши и къси тантурести крака, несъразмерни за тялото му. Върху табелката на вратата пишеше: Флоси.

— Ау, как може да не харесваш Флоси? Прекрасна е.

Грейс клекна и погали кучето по главата.

— Помияр е — отсече пренебрежително Джими. На път за приюта той си беше мечтал за своя бъдещ четириног другар, беше се вълнувал като малко момче представяйки си как огромен немски дог подтичва до него, чистокръвен Ваймарски птичар седи царствено на пътническата седалка в колата му или дори как хвърля пръчка на някоя великолепна персийска хрътка. Той погледна Грейс. — Освен това не мога да отглеждам куче на име Флоси. Така де, представяш ли си? Ела тук, Флоси^[2]. — Чувайки името си, кучето се вдигна на задните си крака и размаха дружелюбно опашка. — Ще приличам на кръгъл идиот — изсумтя той, отстъпи назад и напъха ръце в джобовете на камуфлажния панталон.

— Боже мой, не мога да повярвам. Ти си сноб на тема кучета — възкликна Грейс и се обърна да го погледне.

— Не съм сноб на тема кучета — защити се Джими. — Просто искам нещо по… — Той обходи с поглед клетките и откри точно каквото търсеше. Няколко метра по-нататък един боксер стоеше смело нащрек, с гордо напрегнати мускули на краката, наострени уши в идеален прав ъгъл, с лъскава тъмнобежова козина. Гледаше право напред като статуя. — Нещо такова — обяви Джими. — Ето това е моето куче.

— Но той изглежда толкова скучно — възрази Грейс, вярна на Флоси, която тутакси се обърна по гръб и размаха лапи във въздуха, показвайки гордо розовия белег от кастрация. — Докато Флосие съвсем щура, нали така, момиче? — изгука тя, пъхна пръсти през мрежата и погъделичка мекия розов корем.

— Щура! — изсумтя Джими. — Аз не искам щури кучета. — Изгледа Флоси, която изви глава на една страна, вдигна оръфано ляво ухо и го изгледа умолително. Той побърза да отклони поглед. Нямаше да се предаде пред тези големи кафяви очи, които вървяха в комплект с някакъв изпаднал помияр. Джими знаеше точно какво искаше. И то стоеше точно зад него. — Не, определено — отсече решително той. — Не и когато мога да имам ето такова красиво куче. — Погледна боксера с възхищение. — Виж го само. Чистокръвен боец.

— Не го слушай, още не може да преглътне, че го зарязаха — пошушна Грейс в коприненото ухо на Флоси, гледайки как Джими крачи устремено към боксера! — В момента е женомразец. — Тя клекна до Флоси и зачака да видят великия момент на „мъжа и неговото куче“. После всичко се случи сякаш на забавен кадър. В един миг Джими, спокоен и уверен, цъка с език като истински разбирач и посяга да погали великолепния звяр, чийто господар скоро щеше да бъде. В следващия миг кучето разтваря своята черна, кадифена паст, оголва внушителен комплект остри бели зъби, настръхва страховито и се стрелва като ракета.

Към Джими.

— Ааааааауууууу!

Смразяващ кръвта писък се понесе от клетката. Изведнъж цялото помещение изригна в какофония от лай, вой, джавкане и ръмжане.

— Мили боже, той ме нападна. Опита се да ме убие.

— О, боже, добре ли си? — извика Грейс, гледайки ужасено Джими, който се втурна към нея с разширени очи, но се спъна и се просна на пода. И повече не помръдна.

— Джими, добре ли си? Ухапа ли те? Кървиш ли? — Тя се завтече уплашено. Положението беше сериозно. Грейс вече съжаляваше за неуместните си шеги преди малко. Обзе я паника. Представяше си няколко отхапани пръста, обезобразено лице, може би дори пластична операция за пришиване на ушите. — Джими, моля те, кажи нещо — примоли се отчаяно тя.

Чуха се дрезгави стонове.

— Ъххх… ааххх… ооххх.

Грейс го наблюдаваше с потрес.

— … Ох, мамка му… Ох, по дяволите… Ох, мътните да го вземат.        — … После ужасни клокочещи звуци.

Грейс отстъпи крачка назад. С ужас гледаше как Джими се надига от земята, обръща се настрани и притиска ръце до лицето си.

Всичко свърши толкова внезапно колкото беше започнало, когато Джими осъзна, че всъщност по него нямаше нито една драскотина.

Той се изправи енергично.

— Добре съм, само малко се стреснах — призна той, чувствайки се като абсолютен страхливец. — Мисля да си взема едно кафе от автомата в приемната. Идваш ли? — предложи той, разтривайки челюстта си, която туптеше болезнено.

Без да чака отговор, той излезе накуцвайки. Може би кучето не беше толкова добра идея, размисли той, едва стъпвайки на навехнатия си глезен. Всъщност, като се замисли, наскоро беше чел статия, че златните рибки отново излизат на мода…

 

 

Пет минути по-късно двамата отпиваха нес кафе от пластмасови чашки и се наслаждаваха на рехавото слънце. Времето все още беше необичайно меко, но прогнозата предупреждаваше, че това беше последният ден с хубаво време преди да падне типичната ноемврийска мъгла.

— Поне така казаха по радиото — сви рамене Грейс, клатейки обути в чехли Биркенсток крака с медночервен лак на ноктите. Тя погледна Джими. Той не я слушаше, а се беше зареял в бъдещето с унесена физиономия.

— Какво са казали по радиото? — попита разсеяно той.

— А, нищо. — Грейс поклати глава. — Само предупредиха за ураган в Западен Лондон. Май ще удари най-силно в твоя квартал. Масови разрушения, приливни вълни, глобално затопляне… — Тя отново поклати глава. — Ти нали живееше в Кенсъл Грийн?

Зачака реакция.

Последва пауза.

— Ъ… да… — Той кимна бегло, зает да гризе пластмасовата чаша, оформяйки малки фигурки.

Грейс изгуби търпение.

— Какво ти става, по дяволите? — възкликна раздразнено тя.

Джими откъсна със зъби едно голямо парче пластмаса, вследствие на което кафето прокапа. Той запрати с въздишка чашата в кофата за боклук. Не улучи.

— Нали помниш, че ти споменах за услуга — подхвана той, гледайки Грейс, събрал умолително вежди.

Физиономията му я изпълни с подозрения. Приличаше на Флоси. А при нормални обстоятелства Джими въобще не приличаше на Флоси, каза си тя. Приличаше на боксьоря Горд, арогантен и нахакан. Тя го изгледа предпазливо.

— Мислех, че това е услугата.

— Не точно… — Той замълча, чудейки се как да изплюе камъчето. — Виждаш ли, имам един проблем.

— Какъв проблем? — попита Грейс. Това можеше да означава само едно. Или трябваше да купи подарък за рождения ден на майка си или се нуждаеше от женски съвет за някакво заболяване. Мъжете очевидно смятаха жените за неосъществени медицински сестри.

За нейно учудване, не позна.

— Ами, работата е там, че главният редактор на „Chic Traveller“ ми се обади вчера — подхвана Джими. — Искаше да си поговорим, да обсъдим някои идеи за статията, която пиша за тях. — Това не беше толкова лъжа, колкото холивудската версия.

 

 

В действителност, предишния ден, по обяд, Джими седеше с крака върху бюрото и редеше пасианс на лаптопа, когато телефонът му иззвъня. Очаквайки да чуе Клайв в обедна почивка, той вдигна слушалката и изстреля насечено:

— Казвам се Майкъл Кейн^[3]. Това го знаят малцина. — Това беше стара шега между него и Кейн, непонятна за външни наблюдатели.

За негово съжаление редакторката беше точно от външните наблюдатели, така че излая в слушалката:

— Може ли да разговарям с господин Малик?

Джими свали краката си от бюрото като ужилен и едва не падна от стола.

— На телефона.

Последва напрегната пауза. Не беше нужно Джими да притежава телепатични способности, за да си я представи как се отдръпва от слушалката. След продължително, наситено с неприязън мълчание тя заговори.

— Вашата статия за Ню Йорк?

Това не беше въпрос, а по-скоро обвинение.

— О, да, тъкмо смятах да ви се обадя. — А това беше лъжа. Джими отлагаше разговора с Таня Стиф от „Chic Traveller“, откакто Кайли го беше зарязала. Бяха му възложили да напише статия за голямата ябълка, нещо леко и приятно за четене. Трябваше да прекара там две вечери, да обиколи най-добрите барове, да опита най-нашумелия нов коктейл, най-шантавия клуб и да опише какво е да прекараш уикенда от другата страна на Атлантика.

Имаше само един малък проблем. Начинанието не беше замислено просто като някакъв уикенд. Дори не беше просто някаква си ваканция. Беше замислено като меден месец.

Неговият меден месец.

— Трябва да предадете статията следващия петък. Уредили сме хотела, ресторантите, фотографът в Ийст Вилидж очаква обаждането ни, но не можем да ви издадем билетите, докато не ни кажете името на съпругата си — нареждаше гневно Таня Стив.

Джими заби поглед в нищото. По дяволите.

— Нали все още не сте забравили името на съпругата си, господин Малик?

— Забравил? Как, не, разбира се. — Той се засмя насила. По челото му избиха капчици пот. Ако сега се издънеше, повече никога нямаше да го ангажират от „Chic Traveller“. Нямаше да има петзвездни пътувания до Барбадос, за да провери кои са най-добрите спа хотели на Карибите, нямаше да има двуседмични командировки в Аризона, за да напише материал за каубоите, нямаше да има уикенди в Кан, за да пише остроумни коментари за странностите и лудориите на богатите и известните.

Накратко, той щеше да се сбогува със своята кариера на пътеписец, а и с половината от доходите си. Което означаваше, че щеше да умре като сиромах, освен ако не успееше да напише своя роман, а това изглеждаше крайно невероятно. Джими не беше световен литературен експерт, но несъмнено знаеше, че романите трябваше да имат начало, среда и край.

Накратко, този телефонен разговор щеше да има същия ефект върху кариерата му като челен удар със сто и шейсет километра в час, без оцелели, помисли си той. Чу тежкото дишане на Таня Стиф в слушалката, всъщност, не, като се замисли, тежкото дишане беше негово.

 

 

— И затова — обясни Джими, погледна Грейс в очите и преглътна.

— Аз… ъ… — Замълча, спомняйки си момента, когато беше осъзнал, че ако искаше да се измъкне жив от тази ситуация, да запази кариерата си, апартамента си, живота си и някакво бъдеще, имаше само един изход. И се насочи към него.

— … казах, че тя се казва Грейс Феърли.

На Грейс й трябваха няколко секунди, за да осмисли чутото.

— Казал си, че аз съм твоя жена?

Джими преглътна.

— Ъхъ.

— Че ти си мой съпруг?

— Ами… — Той се повъртя, сконфузен. — Май да.

— Че ние с теб сме женени? — кресна Грейс. Тя скочи, размаха ръце и опръска бялото си бродирано индийско елече с мънички точици кафе.

— Че отиваме на меден месец?

— В погледа на Джими се появи дълбоко разкаяние.

— Но ти не можеш да напишеш тази статия Джими, тя ще бъде пълна с лъжи.

— Нарича се журналистическа измислица — опита се да обясни той. — Нарича се измама — отсече Грейс.

— Но какво друго можех да направя?

— Защо не й каза истината? — възкликна Грейс.

— Не можех.

— Естествено, че си можел. Просто не си искал. Предпочиташ да си спасиш задника и да ме заложиш мен на топа на устата — изкрещя тя. — Ти си себичен негодник, Джими Малик.

Край на първи рунд. Начало на втори рунд.

— Добре, щом това ме прави себичен, значи съм егоист. — Сега Джими повиши тона. — Егоист съм, защото някаква приятелка ме заряза и не отидохме на меден месец. Егоист съм, защото се опасявам, че ако Таня Стиф научи за това, ще престане да ми възлага материали. Егоист съм, защото вдъхновението ми секна, защото не мога да напиша романа си, защото ако не спечеля малко пари скоро няма да мога да си плащам вноските по ипотеката. И защото единственият начин, който успях да измисля, за да разреша проблемите си, беше да кажа, че ти си моя жена. — Той спря внезапно, пое дълбоко дъх и погледна Грейс. — Е, доволна ли си?

Изглеждаше толкова отчаян и толкова ужасно унил, че Грейс изпита угризения.

— О, съжалявам, Джими. — Тя се наведе и стисна ръката му. — Реагирах така заради Ню Йорк. Била съм там със Спенсър… — Мислите й се върнаха четири години назад. — Просто не мога да се върна. — Грейс поклати виновно глава. — Ще бъде като зла орис — добави тя и погледна Джими. — Разбираш ме, нали?

Последва пауза, след това той се усмихна печално.

— Да, разбирам.

Грейс смачка пластмасовата чаша и скочи на земята.

— Хайде, дай да влезем вътре и да им кажем, че си тръгваме с празни ръце. Ако не се броят драскотините и цицините — добави палаво тя.

— Да, права си — каза Джими, надигна натъртените си задни части и я последва през летящите врати.

 

 

— Опасявам се, че Джоус^[4] е доста игрив. — Клои, тийнейджърката доброволка в приюта, погледна съчувствено Джими.

— Джоус?

— Боксерът — обясни тя. — Прякор, който му прилегна идеално.

— А, ясно — каза Джими сконфузено. — И без това не е мой тип. Скучен е.

Той избегна погледа на Грейс.

— Куче с характер, бих казала — усмихна се Клои, застанала до ситроена на Джими. — Но разбирам какво искаш да кажеш. — Тя му намигна съучастнически. — Все пак, ти направи перфектен избор. Убедена съм, че ви очаква дълъг и щастлив живот.

Грейс и Джими се спогледаха.

— Тя има предвид кучето — отбеляза многозначително Грейс.

— Знам — изсумтя Джими. Пое каишката от момичето и погледна ниския, клепоух мелез в краката си, който приличаше на вълмо вълна. Наведе се и вдигна кучето. — Хайде, Флоси, да си вървим вкъщи — изкомандва той и бързо отдръпна лице, опитвайки се да избегне топлото кучешко близване по бузата.

Грейс се разсмя когато Джими потупа седалката до шофьора. Флоси послушно скочи на нея, настани се удобно и се приготви да гледа през прозореца, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Джими седна зад волана. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— Благодаря, но приятелката ми Маги е в Испания и й обещах да се отбия да й нахраня рибките. Тя живее недалеч от тук.

— Имах предвид Ню Йорк.

Грейс поклати глава.

— Не, благодаря.

— Окончателно?

— Сто процента. — Тя скръсти ръце решително. — Можеш да ме молиш, можеш да ме баламосваш, можеш да казваш каквото си искаш, но няма да ме разколебаеш. Отвори си ушите и ме чуй, веднъж завинаги. Няма да дойда в Ню Йорк.