Александра Потър
Любовен пасианс (28)

Глава 27

Хулиганско подсвиркване разцепи нежната песен на щурците.

— Ей, сеньорита, изглеждате фантастико.

— Ами, грасиас, сеньор Сони, вие също.

Маги се изчерви като ученичка в разголената си рокля, завъртя се и зашляпа боса по стъпалата на испанската вила. Тяхната испанска вила.

Пристигнаха в Малага преди една седмица, взеха кола под наем и отпрашиха на северозапад. По някое време слязоха от магистралата и поеха към възвишенията, часове наред се катериха и се спускаха по стръмни и опасни ветровити пътища. Накрая, когато опънатите нерви на Сони не можеха да издържат повече шофирането на Маги и навика й да посочва някоя прекрасна гледка точно на влизане в остър завой, те я видяха в далечината.

Разхвърляни напосоки бели къщи и висока, горда църква, кацнали несигурно на ръба на склона. Това беше оживеното, кипящо от енергия село Херез де ла Фронтера. Живописна плетеница от няколко калдъръмени улици, възрастни жени в черно и пъстри средиземноморски пазари. Това беше техният нов дом.

— Хей, това е животът! — На терасата долу, отрупана с безчет саксии с мушкато, буганвиля и десетки писани чинии по стените, я очакваше Сони.

Свежо изкъпан и напръскан с одеколон, с открояваща се на тъмния тен почти бяла коса, той изглеждаше като негатив на снимка. Държеше леденостудена бутилка кава. Връщаха се в Лондон на другия ден, за да организират преместването — Маги трябваше да пусне предизвестие за напускане, Сони трябваше да предаде бръснарницата на нейния нов собственик и двамата трябваше да се сбогуват с приятелите си в Стрийтъм. Но макар все още да не бяха започнали официално новия си живот, той държеше ключовете за него в джоба си и искаше да празнуват.

— Така е, съкровище — усмихна се Маги и плъзна ръка през кръста му, по свежо изгладената хавайска риза. Той се извисяваше с цяла глава над нея и като се надигна на босите си пръсти, тя го целуна леко по устните, но мустаците му я убодоха. — Мислех, че ще се избръснеш.

— Мислех да се слея с местните — ухили се Сони, придърпа я по-близо и като се наведе, потърка лице в нейното.

— Хей, разкарай се — възкликна Маги. — Ще ми развалиш грима.

— Но Маги се смееше, докато го буташе престорено, наслаждаваше се на усещането как силните му ръце се увиваха около голите й рамене, така че да не може да избяга.

Не че искаше да избяга. Сони беше всичко, което Маги някога беше искала. От момента, в който го видя на дансинга в Хамърсмит Палъс, тя разбра, че той е мъжът за нея. Сони беше тръгнал право към нея, протегнал ръка и я беше поканил на танц. Толкова просто.

— Ами, да, погледни само гледката, цена няма — каза Сони и кимна с глава. Под тях се ширеше просторната равнина, осеяна с маслинени горички, селски имения и сребърната лента на реката. Тя беше окъпана в мекото сияние на залеза. Съвсем различен свят, в сравнение със сивата бетонна джунгла, която се виждаше от техния апартамент в Стрийтъм.

Той се обърна към Маги и погали нежно нейната влажна, току-що измита коса. Сони беше влюбен в косата й. Повечето жени се подстригваха късо с напредването на възрастта, но косата на Маги се спускаше върху раменете й като махагонова завеса, която достигаше до кръста в една права, плътна черта.

— Виждала ли си някога нещо толкова дяволски прекрасно?

— О, мислех си, че аз съм най-дяволски прекрасното нещо, което си виждал някога — подразни го Маги.

— Аз ли съм казал това? — Сони се намръщи. — Сигурно е било от сангрията — заяви той и вдигна шеговито вежда.

— Или от слънцето — включи се Маги и го чукна с пръст по обеления изгорял нос. Заля я вълна от щастие. Години наред бяха мечтали за този момент, как щяха да зарежат работата и да намерят своето местенце под слънцето и сега действително го изживяваха, я вдъхна топлия, уханен средиземноморски въздух, наситен с аромат на лимон и орлови нокти, и се сгуши в Сони. Толкова дълго беше чакала този момент. Нищо не можеше да го развали.

Но дали?

Спотаеният страх надигна глава. Страх, пропълзял в сърцето преди шест седмици. Беше се загнездил там. Посрещаше я всяка сутрин, когато се будеше, надзърташе през рамото й през деня и й пожелаваше лека нощ, когато угасваше лампата. Отначало Маги се беше опитала да игнорира страха, да го омаловажи, да се престори, че него го няма, но също като бучката в гърдата й, той отказваше да изчезне.

Накрая тя събра смелост и отиде при личния си лекар, който я прегледа внимателно, каза й да не се притеснява и веднага я изпрати в болницата „за изследвания“. Честно казано, макар да се страхуваше от резултата, Маги изпита известно облекчение.

Клиниката за лечение на рак на гърдата беше пълна с жени на всякакви възраст и Маги зае мястото си осъзнавайки, че тя не е специална, не е различна и не е единствената. После извикаха името й и не остана време за самоанализ, веднага след като влезе в кабинета на специалиста, сякаш се завъртя някакво голямо колело и тя полетя по една стръмна учебна крива. Лекарят беше използвал думи, които тя не бе чувала — фиброаденома, лумпектомия, иглена биопсия и както и някои, които беше чувала — мастектомия, химиотерапия, тумор — и преди да се е усетила вече обикаляше от кабинет на кабинет, виждаше как на разни хора им правят изследване с мамограф, скенер и тънко иглена аспирационна биопсия. Процедурите бяха неприятни, но сравнително безболезнени и всичко се случи толкова бързо, че Маги се прибра вкъщи навреме за сериала. Обратно към нормалния живот. Сякаш почти нищо не се беше случило.

Почти.

Писмото от болницата беше пристигнало на сутринта, когато тръгнаха за Испания. Нейното бъдеще почиваше в малък кафяв плик, който се беше плъзнал през пощенския процеп на входната врата и беше паднал върху изтривалката. Беше девет часа сутринта. Маги знаеше часа с точност, защото тъкмо тръгваха за летището и тя прехвърляше щателно бойния списък със задачите — изключи самовара, превключи телевизора на стендбай, нагласи таймерите за осветлението, — когато го беше видяла. Да си лежи на земята. В очакване да бъде отворено.

Но нямаше време. Вярна на своята точност, Маги бързо го вдигна, напъха го в чантата си при паспорта и заключи входната врата зад себе си. Трябваше да хване самолета, да купува къща, да урежда бъдещето, каза си Маги и побърза да слезе при Сони и куфарите в таксито.

Щеше да го прочете по-късно.

Само че това по-късно така и не настъпи.

Корковата тапа изскочи шумно от гърлото на бутилката.

— Не успях да намеря стъклени чаши — извини се Сони и побърза да налее пенливата кехлибарена течност в две очукани чаши за кафе, като й подаде едната.

— Не се тревожи, вкусът е все същият — каза Маги и веднага отпи, за да замаскира вкуса на страха в устата си.

— Хей, още не сме вдигнали тост — възропта Сони.

Той протегна своята чаша на цветя и я погледна в очите.

— Пия за останалата част от живота ни.

Маги се поколеба. Устата й беше пресъхнала.

— За останалата част от живота ни — повтори тя, мъчейки се отвърне на усмивката му.

— В колко часа летим утре? — Неспособен да стои дълго на едно място, безчет задачи вече препускаха в главата на Сони. Да се приберат във Великобритания, да организира хамалите, да оформи последните подробности с адвокатите. Младите хора, които бяха купили техния апартамент, щяха да се нанесат след няколко седмици и той трябваше да подготви всичко.

— Ъ… в осем и половина, струва ми се — каза неуверено Маги.

Сони я погледна шокирано.

— Добре ли си?

Маги се напрегна. От седмици криеше своята тайна от Сони, не искаше да го тревожи. Но дали той сам не беше открил?

— Да, разбира се — тросна се тя, засегната. — Защо?

— Защото за първи път от трийсет и седем години, струва ми се, ти не знаеш часа с точност до последната секунда — каза Сони и се усмихна нежно.

— О… да… знам. — Паниката й се уталожи.

— Сигурно е от слънцето — засмя се Сони и прокара грубия си палец по бузата й.

Все още ядосана, Маги се отдръпна.

— Билетите са горе в дамската ми чанта. Ще отида да проверя… — започна тя и понечи да се върне във вилата, но Сони я спря.

— Не се впрягай, Магс, аз ще ги донеса, ти седни и си почини.

Той чевръсто примъкна един шезлонг и я настани на него.

— Така, цял ден си била на крак. Отпусни се — прошепна той и доля чашата й. — И си пийни виното.

Заслушана в отдалечаващите се стъпки нагоре по стълбите, Маги затвори очи, вдиша топлия въздух и почувства как ударите на сърцето й постепенно се върнаха към обичайния си ритъм. Тя се намести удобно на все още нагретия от слънцето шезлонг и отметна косата от лицето си. Сони имаше право. Тя просто имаше нужда да се отпусне.

— Магс?

Почти беше задрямала, когато гласът на Сони я сепна. Тя отлепи полека клепачи И видя фигурата му през мигли. Вървеше към нея, златният часовник улавяше последните слънчеви лъчи, набитите му прасци обути в чорапи, а те на свой ред обути в сандали. Трябваше да направи нещо по този въпрос, реши вътрешно Маги, отвори очи и се изправи. И тогава забеляза, че Сони държеше нещо.

Беше пощенски плик. Онзи пощенски плик. Всяка подробност се уголеми многократно. Намачканият ъгъл, където пликът се беше прегънал в чантата й, черният печат с името на болницата, размазаното синьо мастило на името и адреса й.

Маги вдигна очи и срещна погледа на Сони. Усмивката му беше изчезнала и той изглеждаше притихнал и изплашен.

— От болницата е — промълви едва чуто той.

— Знам. Не исках да те тревожа… — започна Маги, опитвайки се да обясни всичко.

Но Сони не я остави да довърши.

— Ще го отвориш ли?

Маги замълча. Нямаше нужда от обяснения. Съдейки по изражението на лицето му, Сони знаеше. След като беше потискала тайния си страх толкова дълго, сега една сълза се търкулна по лицето й. В девет от десет случая беше фалшива надежда, но Маги се надяваше без да бъде наивна. Беше на петдесет и пет години. Пушеше по една кутия цигари на ден. Беше напипала бучка в гърдата си. Девет от десет случая означаваше, че тя можеше да е точно десетата. Тя ли беше? Погледна плика със страх. Тя не знаеше какво, пишеше вътре. Не искаше да знае. Гласът й потрепери.

— Аз не смея. Ще го направиш ли ти?

Сони погледна Маги. Свита на шезлонга тя приличаше на малко, изплашено момиченце. Той се, доближи до нея, коленичи и нежно изтри сълзата, която се беше търколила по бузата й.

— Не, Магс, няма — прошепва той. Постави писмото в скута й и протегна ръка. Същата ръка, която й беше предложил преди толкова години, когато я беше поканил на танц. И когато пръстите на Маги се преплетоха нежно в неговите, Сони я погледна с твърда, непоколебима решителност.

— Ще го направим така както винаги сме правили всичко. Заедно.