Александра Потър
Любовен пасианс (43)

Глава 42

— Не мога да повярвам.

Грейс произнасяше тези думи сигурно за стотен път, но това не й пречеше да ги повтори за сто и първи. Емоционално срината върху бежовия велурен диван в студиото на Джими, със запалена цигара между пръстите, тя рееше поглед в пространството. Все още беше вцепенена от шока да види Спенсър и Тамсин.

Заедно.

Стомахът й се сви при спомена. В мига, в който ги забеляза, у нея се надигна вълна силни и неконтролируеми емоции — ревност, неувереност, гняв, ужас, паника, опустошение — след което изведнъж всичко отмина и я остави замаяна и зашеметена. Със странно сухи очи, тя не плачеше, не викаше, не ридаеше и не беснееше. Не правеше нищо от традиционните неща, които виждаме в телевизионните сериали, не тропаше ядосано с крак и не наричаше Спенсър двуличен негодник, а Тамсин подла кучка, не се напиваше с водка и Ред Бул и не се хвърляше на врата на първия срещнат неподходящ мъж. Дори не хлипаше жаловито над кутия с носни кърпички, говорейки колко много обича Спенсър и — в паузата, за да издуха сополивия, запушен и отекъл нос — не хленчеше как бе могъл да й причини това?

Но толкова. Грейс не правеше нищо.

Пепелта се откъсна от края на цигарата и посипа сив прах по полираните дъбови дъски, а Грейс за сто и първи път прошепна вцепенено, с едва помръдващи устни:

— Просто не мога да повярвам.

 

 

Джими също не можеше да повярва.

Всичко се беше случило прекалено бързо. В един момент всичко беше снежно и романтично в стил „Животът е прекрасен“ — двамата си пийваха греяно вино, Грейс изглеждаше замечтана и прекрасна, той й признаваше, че е влюбен в нея. И само след миг този опияняващ, перфектен момент беше история. Грейс беше пребледняла като мъртвец, беше прошепнала нещо за Спенсър и беше побягнала от ледената пързалка.

Точно така. Добре. Може би това не беше най-подходящата реакция.

За няколко секунди Джими беше останал на мястото си, смазан от разочарование. Видеолентата, която той въртеше наум, как Грейс му се усмихва, отмята тъмните кичури коса от очите си, навежда се към него, гъделичкането на мохера, когато го прегръщаше през врата, студения връх на носа й, който се допираше до неговия, топлия й език, който обхождаше устата му…

Изведнъж екранът угасна, сякаш някой беше спрял филма с едно натискане на бутона.

Този някой се казваше Спенсър.

До този момент Джими не се беше замислял за Спенсър. Ако изключим основните параметри — адвокат, наближаващ четирийсетте, рус и несъмнено оплешивял — той не знаеше, пък и не искаше да знае много за него. Така и не можеше да проумее женската мания по бившите. Кайли беше превърнала в свое хоби заниманието да го разпитва за бившите му гаджета. Да разпитва за височината, теглото, броят бръчки по челото, наличието на целулит и най-важното, какви обувки са носели, тя непрестанно и неуморно събираше информация. Мъжете обаче бяха пълна противоположност на това поведение. Те не искаха да знаят за страстта на бившия приятел на любимата си по ска музиката^[1], наличието на бръчки по челото му или дали любимите му обувки са били марка „Тимбърланд“. Всъщност, тяхното мото беше: колкото по-малко информация, толкова по-добре.

Само че той вече нямаше избор, понеже изведнъж Спенсър се беше появил. От плът и кръв. Или по-скоро в гадно карирано сако, помисли си Джими, като скочи от мястото си и хукна след Грейс. На това му се казва да уцелиш точния момент. Спенсър беше избрал точния момент да се появи. При това с друга жена. Нищо чудно, че Грейс откачи.

Всъщност, тя не откачи, а притихна неестествено, помисли си Джими, като изрови една бутилка порто от миналата Коледа, и взе няколко студени бири от хладилника. След като беше настигнал Грейс навън, той очакваше гневен изблик, пристъп на ревност или бликащи сълзи, но вместо това Грейс беше сложила безмълвно втората каска на главата си, беше се оставила да я откара в апартамента му и без да каже нито дума, се беше свила на дивана.

Където продължаваше да седи мълчаливо, отбеляза Джими, Шляпайки с босите си крака по дъските в хола. Посрещна го гробовна тишина. Нямаше го обичайното бъбрене, нямаше ги странните компилации музика, които Грейс пускаше на уредбата, нямаше я глупавата програма за домашни подобрения, които обичаше да гледа по телевизията. Дори Флоси лежеше като умряла на пода.

Джими взе дистанционното управление на стерео уредбата и включи радиото за фон. Чувстваше се ужасно неловко. Не го биваше да мълчи, мълчанието го изнервяше. Никога не разбираше какво имаха предвид двойките, когато се превъзнасяха за насладата от „споделеното мълчание“. Какво й беше толкова приятно на тишината, за бога, помисли си той, като се просна на кожения фотьойл срещу Грейс, извади корковата тапа на бутилката порто и напълни две винени чаши с гъстата тъмна течност.

Джими беше в пълно недоумение. Не знаеше как да се справи със ситуацията. Инстинктът го подтикваше да прегърне силно Грейс, да й каже колко много я обича, да й каже, че Спенсър не заслужава обичта й, но страхът да не прозвучи лекомислено го спираше. Каквото и да си мислеше той за Спенсър, четири години с някого бяха доста време, по-дълго от много бракове и той не искаше да омаловажава връзката им или нейните чувства, независимо какви бяха неговите. Защото точно в този момент Грейс имаше нужда от него. Тя се нуждаеше от неговото приятелство, от черното му чувство за хумор, от десетгодишното порто, подарък от леля му Филис. Онова, от което в момента Грейс със сигурност нямаше нужда, беше той да усложнява допълнително ситуацията, като й заявява неумиращата си любов.

Затова сигурно стана добре, че тя не ме чу, реши Джими, като погледна Грейс и й предложи порто в едната й ръка и кен бира в другата. Свита в избелелите дънки и пухкавия кремав пуловер, тя изглеждаше толкова малка и уязвима, че човек никога нямаше да повярва, че това беше същата жена, която можеше да се оригва, когато си пожелае, или да дръзне да се опълчи на някакъв скинар расист, при това едва осемнайсетгодишна. При спомена сърцето му се размекна.

— Май няма друго — каза той, като се усмихна извинително.

— Копеле.

Грейс стисна юмруци с такава сила, че кокалчетата й побеляха и срещна погледа на Джими с чиста, непоколебима ярост.

Стреснат, той разплиска портото.

— Кой?

— Спенсър — тя сякаш изплю името. Наведе се напред, за да смачка филтъра на цигарата в пепелника, прецени напитките в двете ръце на Джими, след което пое и двете. Отвори кена, отпи глътка газирана бира, гаврътна на един дъх портото и се хвърли обратно на дивана. — Как е могъл, негодникът?

Просто брилянтно. Наблюдавайки нейния гневен изблик, Джими почувства вълна на чиста радост. Гневът беше нещо добро. Всъщност, гневът беше прекрасен. Той беше нормален, здравословен и напълно разбираем. Ако бях видял Кайли с друг мъж, аз също щях да побеснея, помисли си той, разигравайки сценария в ума си и очаквайки да почувства прилив на гняв и ревност. Но откри, че на практика не изпитваше нито гняв, нито ревност. А пълно безразличие.

— Как можа да каже, че трябва да поговорим? — процеди Грейс, прекъсвайки мислите му. — За какво да говорим, по дяволите? За шибаната му нова приятелка?

Джими погледна Грейс. Никога не я беше виждал толкова ядосана. Очите й хвърляха мълнии, юмруците свити здраво, челюстта решително стисната. Седеше на ръба на дивана и изглеждаше абсолютно великолепна, помисли си той с обожание.

— Как е могъл да ме изиграе по този начин? — поиска да знае Грейс, хвърляйки яден поглед към Джими.

— Ами, може би… — започна той, като напълни отново чашата й.

Но тя не го слушаше. Грейс не искаше отговор, само слушатели.

— Как е могъл да е толкова непочтен?

Джими дори не се опита да изтъква аргументи. Предположението, че Грейс тълкуваше погрешно поведението на Спенсър — нещо, което според него жените имаха навика да правят — едва ли щеше да бъде прието добре в момента.

— Как е възможно да си е намерил друга толкова бързо? Аз си мислех, че ме обича, а той ме е заменил като… като стара четка за зъби… — изплака Грейс.

Грейс беше сърдита, но не само на Спенсър, а и на себе си. Как е могла да бъде толкова наивна? Толкова сляпа. Толкова глупава. През цялото време се беше убеждавала, че раздялата е само временна, докато в действителност те са скъсали. Вече нямаше място за „ако“ и „може би“, нямаше да има одобряване, нямаше да има усилия за поправяне на нещата. Тя и Спенсър бяха скъсали. От мига, когато го видя с Тамсин, връзката им беше изтръгната завинаги от бъдещето и беше захвърлена грубо в миналото.

И той вече е продължил живота си, помисли си тъжно Грейс, взе напълнената чаша и отпи. Чувстваше се, сякаш я бяха изритали с всичка сила в корема.

— Сякаш аз не съм означавала нищо — изплака тя в портото, една самотна сълза се отрони и се търкулна по пребледнялата буза. Грейс я изтри сърдито. Това беше жалко. Тя беше жалка. Майната му. Майната й на Тамсин. Майната им на двамата. Изпълнена с възмутена гордост, Грейс изля в гърлото си останалото в чашата порто. И тутакси избухна в накъсан, жалък, сополив плач.

Я чакай малко. Джими се напрегна тревожно. Какво стана с гнева? Къде беше бушуващата ревност, кипящото чувство за притежание, очуканата, но яростна гордост? С тези емоции той можеше да се справи, но с това? Това заплашваше да премине в плачлива неувереност, за която Джими изобщо не беше подготвен. Усещайки как паниката бълбука в стомаха му, той пресуши бирата си и нагази смело в дълбоките води.

— Разбира се, че си означавала нещо — подхвана утешително той и напълни отново чашата й, тъй като не знаеше какво друго да направи. Ръцете му бяха като чифт украшения, които не знаеше къде да дене. — Но доколкото си спомням, ти го напусна. — Като не получи отговор, Джими се загледа в стичащите се по лицето й сълзи, преди да изтъкне още един аргумент. — Ти каза, че искаш да се разделите за известно време.

Това постигна желания ефект.

— Само защото го обичах — избъбри Грейс през надигащите се ридания в гърлото й, а от очите й се лееха сълзи. Тя беше смазана от чувство на загуба: не само Спенсър, но и изгубеният контрол. Събитията се случваха и тя не можеше да им попречи по никакъв начин. Тя вече не диктуваше правилата. Почувства се безсилна. Почувства се като жертва.

Почувства се онеправдана.

— Напуснах го само защото исках той да поеме ангажимент и да се обвърже. — Което не отговаряше съвсем точно на истината, но хей, след като видиш приятеля си с друга жена, нещата придобиваха коренно различно измерение. Прострян пиян и хъркащ на дивана, Спенсър изглеждаше като господин грешен избор; в обятията на Тамсин, той се беше трансформирал в господин Идеалния мъж.

— Напуснала си го, за да го принудиш да се обвърже?

Грейс подсмъркна шумно, кимна жално и избърса мократа си буза с ръкав.

— Да.

— По дяволите — промълви Джими, напълно озадачен. Той се стовари върху барбарона и се вторачи във вентилатора, опитвайки се да осмисли току-що чутото. — А жените се чудят защо мъжете не ги разбират.

* * *

След два часа, половин пакет Марлборо, шест бири и една почти празна бутилка порто, Грейс и Джими лежаха на дивана с Флоси, наместена в празнината между коленете им като изолационна възглавничка.

— Боже, чувствам се такова клише — хленчеше Грейс, с винена чаша в едната ръка и цигара в другата.

— Уф, хич да не ти пука — хлъцна Джими, като се пресегна да й напълни чашата. Интелигентните разсъждения бяха излетели през прозореца малко след отварянето на третата бира.

— Да, майната му — съгласи се Грейс, която отнасяше всичко до Спенсър. Отпи глътка. И тогава й хрумна нещо друго. — Мислиш ли, че е тя?

— Какво тя?

— Тамсин — отвърна разпалено Грейс, сякаш отговорът беше очевиден. — Мислиш ли, че тя чука Спенсър? — Почувства се странно дистанцирана. Сякаш обсъждаше двойка знаменитости, които никога не беше виждала.

— Ами, не знам — сви рамене Джими, чувствайки се някак особено. Грейс винаги говореше за секса по един любещ, романтичен, неясен начин. Беше шок да чуе как тя признава физическия, груб и плътски аспект на това удоволствие. Освен това беше невероятно възбуждащо, осъзна Джими.

— Но той сигурно е прекалено зает да търси мнението й за копчетата за ръкавели, за да му остава време за секс — изсумтя Грейс. Тя погледна Джими, който я съзерцаваше в похотливо объркване.

Ето, тя пак го направи, заговори за секс. В боксерките на Джими нещо се размърда. О, не. Не сега. Моля те, боже, не сега. Притеснен, той се помести смутено, опитвайки се да скрие издутината в дънките си. Не можеше да го овладее, той беше нормален мъж, не беше спал с жена от бог знае колко време и сега, не стига че лежеше на дивана до жената, която обожаваше, ами тя не спираше да приказва за…

— Секс — повтори високо Грейс. — Тамсин говореше само за секс.

— Може би правиш прибързани заключения, може те да са просто приятели — обади се Джими. Непременно трябва да сменим темата, преди да ми посинеят топките, помисли си отчаяно той.

— Той я беше прегърнал — възрази Грейс.

— И аз те прегръщам — изтъкна Джими. Осъзна, че като защитаваше Спенсър сам си копаеше гроба, но ако така щеше да помогне на Грейс да се почувства по-добре и го отървеше от проклетата ерекция, която до този момент беше успял да крие под рунтавата опашка на Флоси, щеше да продължи да копае. — Например тази вечер те бях прегърнал.

— Но нашето беше различно, беше платонично — настоя Грейс, опря чашата на ключицата си и го погледна над ръба. — Повярвай ми, жените ги усещат тези неща.

О, така ли? Гледайки Грейс в противоположния край на дивана, Джими устоя на порива да скочи, да я притисне и да смъкне пухкавия й пуловер. Да свали всяка една дреха от нея, докато остане съвсем гола…

Той преглътна, едва удържаше напрежението в дюкяна си.

— Тамсин е мъжеядка. Мъжете са луди по нея — заяви Грейс.

— Мъжете са луди по теб — възрази той, като побърза да изтрие сексуалната си фантазия.

Грейс изсумтя шумно.

— Недей да говориш глупости. Няма такова нещо.

— Напротив, точно така е. Нали ги видях в онзи магазин в Ню Йорк, когато пробваше роклите. Всички мъже точеха лиги.

— Това да не е някоя реплика от твоя роман? — подигра го тя и го замери с една възглавница.

Джими улови възглавницата и извика на ужким.

— Хей, аз говоря сериозно.

Но на Грейс такива номера не й минаваха. Тя гаврътна една голяма глътка сладко и гъсто порто и го изгледа обвинително.

— В такъв случай защо не ми се обади?

Смехът в гърлото на Джими пресекна. Той погледна Грейс, остроумните му реплики се стопиха, докато се напрягаше да измисли какво да каже. Но нищо свястно не му идваше на ум.

— Две седмици седях до телефона, негодник такъв — добави тихичко тя.

Тя се усмихваше тъжно, но гласът й беше пропит с болка и Джими се изпълни с угризения. Изведнъж се натъжи силно. Само да можеше да промени нещата, да се върне назад, да й се обади… Той се опомни. Не можеше да промени миналото, но можеше да й каже истината.

— Грейс… аз…

— Това е доктор Купидон! — извика гръмко Грейс и помаха с чашата към уредбата. — Усили звука.

— А? — Джими, който тъкмо се канеше да направи признанието си, не можа да схване веднага за какво му говореха. Той се обърна на една страна, поглеждайки дисплея с радиочестотата, начумерен.

— О, боже, пак ли — подхвана той, когато си спомни, че Клайв беше пипал радиото. Отново.

— Джим-иии — примоли се Грейс завалено.

— Добре, добре — изохка той, отстъпи и увеличи звука.

— Тази вечер ще прочетем писмото от Мартин, чиято възлюбена наскоро го изоставила заради своята любовница…

Джими изсумтя шумно.

— Сигурно се шегуваш — обади се той, но един поглед на Грейс беше достатъчен, за да го накара да замълчи.

— … и той сега си търси дама, с която да сподели живота си. В писмото си той описва идеалната за него жена като двойница на Шарлот от „Сексът и градът“…

— Мъжете винаги си падат по жени като Шарлот — кимна Грейс, без да забелязва, че цигарата й отдавна беше изгаснала и се опита да си дръпне от фаса.

— Коя е Шарлот?

— Хубавата, тъмнокосата.

— Не, глупости — отсече Джими и се тръшна до Флоси, която изръмжа недоволно, почти смазана под тежестта му.

— Не са глупости, истина е — опъна се Грейс.

Джими поклати невярващо глава, запали цигара и се загледа умислено в припламващата жар.

— Ти май наистина не знаеш нищо за мъжете — промълви тихо той.

Това беше замислено като комплимент, но замаяният от алкохола ум на Грейс го изтълкува като критика. Какъв нахалник. Ето, пак започваше да се заяжда с нея, да я изкарва някаква фригидна превзета даскалица.

Разгневена, Грейс се обърна ядно към Джими.

— Всъщност знам. Познавам много мъже. Имам богат опит с мъжете. — Тя се опита да се надигне на лакти, но й се зави свят и се срина обратно в полулегнало положение. — И знам, че мъжете си падат по жени като Шарлот, с дълги лъскави коси, перфектни усмивки и елегантни рокли. — Тя огледа одеждите си. Стари, протрити на коленете дънки, голям торбест пуловер, чифт стари чорапи, без да споменаваме сплъстената коса и подутото от плач лице. Едва ли можеше да мине за елегантна или дори прилично облечена.

— Не знаеш какво говориш — настоя Джими. — Аз съм мъж и съм гледал „Сексът и градът“ — веднъж или два пъти — бързо излъга той. Е, не искаше Грейс да знае, че неотдавна беше изгледал сериала от игла до конец, в отчаян опит да добие поне малка представа за онова, което се случваше в женската глава. А там явно се въртяха главно мисли за обувки. — Но тази, както там й е името, въобще не ми харесва.

— А коя ти харесва? — попита обвинително Грейс. Горкият Джими. Тъй като не можеше да излее чувствата си върху Спенсър, тя ги насочваше към Джими, който изведнъж се беше превърнал от рамо, на което да плачеш, в голяма космата боксова круша.

Джими имаше чувството, че всеки момент щеше да се пръсне. Теб. Харесвам теб, глупачке, помисли си той, изпълнен с огромно неудовлетворение. Невероятната, прекрасна, красива жена, която седи в другия край на дивана, жената, с която споделих медения си месец в Ню Йорк, жената, която притежава най-ужасния музикален вкус на света. И жената, която явно няма представа какво изпитвам към нея.

Неговият изблик на несподелена любов беше прекъснат от доктор Купидон.

— … Но има още едно нещо. Сродната душа на Мартин трябва да споделя неговото увлечение по Дейвид Есекс…

— Арггххх — изохка Джими и допря ледената бира до челото си, за да охлади пламналата си кожа.

— Хей, престани да ми разваляш удоволствието — смъмри го Грейс.

— Затова тази вечер, само за тази специална жена, която е накъде там, Мартин ни помоли да пуснем една много специална песен…

— Аууу, това е толкова романтично.

— Искаш да кажеш побъркано — присмя се Джими. — Този тип е някакъв лигльо, иначе не би посветил песен на жена, която никога не е виждал. Грешка, на онази специална жена — провлачи той, имитирайки доктор Купидон.

— Джими Малик, някой казвал ли ти е, че ти си циничен негодник? — подразни го Грейс, като го гледаше право в очите.

Джими задържа погледа и върна комплимента.

— Грейс Феърли, някой казвал ли ти е, че си божествена?

И в този миг между тях прехвръкна искра, готова да бъде възпламенена или да угасне. Дълбоко в себе си Грейс почувства силен, почти животински порив. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Сърцето й биеше като тежки дъждовни капки по перваза на прозореца. Слабините й горяха. Усещаше единствено Джими, натиска на неговото тяло до нейното, далечното ухание на одеколона му, звука на дишането му. Можеше да мисли единствено за Джими Малик, самопризнат жиголо, цар на свалките за една нощ и гарантиран цар на доброто чукане. Въздухът пукаше от напрежение.

Нищо не беше казано, нищо не трябваше да бъде казано. Точно в този момент Грейс разбра, че имаше избор. Можеше да постъпи разумно, да си повика такси, да се прибере в чуждата квартира в Ърл Корт и да изпие три литра вода или можеше да постъпи безкрайно глупаво и да си легне с Джими.

Когато в стаята прозвучаха първите акорди на „Зимна приказка“ в изпълнение на Дейвид Есекс, Грейс измъкна мобилния телефон от задния джоб на дънките си и започна да прехвърля телефонния указател, докато намери номера на таксиметровата фирма, чиито услуги ползваше. Понечи да набере номера, но се поколеба и изключи телефона. И без това не беше никак забавно да постъпваш разумно.