Александра Потър
Любовен пасианс (10)

Глава 9

Чакалнята на „Такситата на Тери“ беше претъпкана с хора, с каквито Грейс нямаше никакво желание да се бута в дванайсет без четвърт, в петък вечер. Кръвясали очи, златни пръстени, размъкнати анцузи, предимно мъже, пиещи евтина бира и оглеждащи я цинично.

Тя се спря до нашарената с графити врата, полагайки неимоверни усилия да запази самообладание. Докато не си припомни алтернативата — нощният автобус — и реши, че колкото и да беше страшно в чакалнята, не беше по-страшно от перспективата да прекара следващите два часа под кръстосан огън от кръв, урина и повръщане. Грейс събра цялата си смелост, благодари на Бог, че е облечена с дънки и тениска, а не с рокля и обувки на високи токчета, както възнамеряваше, тя погледна право напред и влезе с шляпащи чехли вътре.

Вътре беше светло. Убийствено светло. Грейс почувства как кожата й избледня до сиво под безмилостния блясък на флуоресцентните лампи на тавана и привличаха молци и нощни пеперуди да се присъединят към плесенясалата клада на вече уловените вътре побратими. В отдалечения ъгъл недобре настроено радио бълваше шумно, раздрънкано реге, а иззад скритото зад гъста метална решетка гише се носеше силна воня на марихуана.

Изведнъж си припомни всички зловещи вестникарски заглавия за нападнати сами жени. Опита се да се абстрахира от тях. При никакви обстоятелства нямаше да се разплаче. Сълзите вече напираха в очите й и заплашваха да потекат по лицето й, затова Грейс наведе глава и с шумно подсмърчане прошепна през решетката.

— Ъ, извинете, ще ми трябва такси до Уандсуърт.

Това не се случва наистина, писукаше едно мъничко гласче в главата й. Това е някакъв ужасен кошмар. Дели ме петнайсетминутно пътуване с такси до сгушването в леглото под новата карирана завивка, която ми изпрати мама за рождения ден, в комплект със същите калъфки и долен чаршаф от сватбения чеиз. Умът й се опитваше да игнорира заобикалящата я среда, като се концентрира върху манията на майка й да й приготвя чеиз. Госпожа Феърли вече беше успяла да напълни цяла ракла, един скрин и стенния гардероб, главно за сметка на Спенсър, който неотдавна откри любимата си тенис ракета затрупана под едно декоративно шалте и капитонирана кувертюра на ситни цветчета. В изблик на дива ярост, на който Джон Макенроу би завидял, той кръстосваше сприхаво апартамента по къси бели гащета и крещеше:

— За бога, Грейс, следващия път когато се чуеш с майка ти, би ли й напомнила най-любезно, че имаме само едно легло, по дяволите!

— Къде искаш да отидеш, сладурче? — една плешива глава, лъсната и кръгла като топка за боулинг, се появи изпод гишето.

— Ами, Уандсуърт, точно до кръстовището — избъбри Грейс, опитвайки се да не мисли за Спенсър. Което беше невъзможно. Как можа да й причини това? Вярно, не бяха от онези съвършено хармонични двойки. През годините бяха имали множество караници, сръдни и пререкания — той вече я беше зарязвал сама веднъж, когато се спречкаха в IKEA по повод покупката на кухненски плот. Беше неделя сутрин и доколкото си спомняше, Спенсър пак беше махмурлия, което обясняваше раздразнителността му. Но накрая винаги се сдобряваха.

Сега обаче беше различно. Не беше неделя сутрин в IKEA, а петък вечер в опасен квартал. Грейс беше сама. И се случваше навръх рождения й ден. Тя измъкна телефона от джоба си и погледна екрана. Нямаше пропуснати повиквания. Разочарованието беше смазващо. Налегна я съжаление. Може би не трябваше да упорства толкова. Спенсър непрекъснато караше пиян. Какво беше толкова различно тази вечер? Защо тази вечер беше решила да не отстъпи? Ако просто си беше замълчала и се беше качила в колата, сега щеше да си е вкъщи, в леглото. А не тук.

Грейс погледна главата зад гишето.

— Ако може… ако обичате… благодаря. — Тя се насили да се усмихне. С малко късмет може би щеше да изпревари опашката. Първо дамите и прочие.

Да, ама не.

— Ще трябва да почакаш.

Надеждата за бързо избавление повехна. Избягвайки да поглежда в очите другите чакащи, които бяха прекъснали пиянското бъбрене и я зяпаха с любопитство от дървените скамейки покрай очуканите стени, тя скръсти плътно ръце през гърдите си като египетска мумия и се наведе към решетката.

— Колко време? — Въпреки отчаянието си, Грейс се помъчи да вложи нотка на оптимизъм в гласа си. Може би щеше да й помогне.

Главата зад гишето си дръпна яко от джойнта. Сякаш след цяла вечност последва шумно издишане и през решетката плъзна димна завеса.

— По-добре вземи да седнеш, сладурче… Няма да стане скоро.

Което означаваше часове, помисли си мрачно Грейс, усещайки десетки очи в тила си. Ако иска да седне, трябваше да се обърне към сбирщината, да помоли някой да се помръдне и да се смести до него. Плътно.

Тя се поколеба — по дяволите, нямаше как да стане по-лошо — и се обърна.

* * *

Боже, тя изобщо не се бе променила.

Седнал в другия край на чакалнята, сбутан на пейка сред компания, сякаш излязла от „Обичайните заподозрени“, Джими наблюдаваше неволите на Грейс. Достигнал до по-раншното заключение, че ергенските купони са пълна идиотщина и решен да не позволи приятелите му да го съблекат чисто гол, да го завържат на някой уличен стълб на площад Трафалгар и да го напръскат с пяна за бръснене, той скочи от лимузината на първия червен светофар, като остави Клайв и компания да продължат към нощния клуб със странното име „Спеърминт Рино“, а той пое към „Такситата на Тери“.

Киснеше тук от половин час, затворил очи, полузадрямал, полузаслушан в някакво глупаво реге, когато долови преминаването на вълна тестостерон и отвори очи, за да потърси причината. Грейс Феърли.

Джими още не беше преглътнал шока от това, че я видя в ресторанта. Макар да си въобразяваше, че нищо не беше в състояние да наруши самообладанието му, след всичките тези години срещата с Грейс го разтърси с цялата сила на миналото. Моментално я позна, дори без ситно накъдрената коса а ла „Мръсни танци“, размазания син молив около очите и онова ужасно бяло дънково яке. Нямаше как да сбърка онази наперена походка, нахаканото отмятане на косата, презрителният поглед. Не, че тя ме позна, помисли си той. Всъщност Грейс явно ме е забравила, заключи той, подразнен, четази мисъл го е подразнила.

Обзе го загриженост, докато я гледаше как търси къде да седне. Искаше му се да й се обади в ресторанта, но му се стори неуместно, тя беше с нейни приятели, той беше с неговите пияни приятели — така че моментът не беше особено подходящ за припомняне на стари познанства.

Но сега, като я видя толкова уязвима, в него изплува споменът за нещо забравено. Джими не помнеше точно датата или името на пъба, нито имената на повечето свои съученици, но помнеше скинарите, помнеше как Грейс седеше съвсем сама на автобусната спирка, помнеше как тя се беше развикала с цялата си разгневена гордост, как му се беше притекла на помощ. С крайчеца на очите си видя как някакъв тип в ъгъла спря да преживя кебапа си, за да се ухили цинично на стегнатото й малко дупе и изведнъж в него се надигна желание да я защити. Ето че беше негов ред да й се притече на помощ.

— Грейс?

Чула името си и очаквайки да види Спенсър на вратата с виновна физиономия, Грейс вече репетираше с какви гневни думи щеше да отвърне на извинението му, когато се обърна и зърна някакво лице в ъгъла. Джими Малик. Присъствието му я порази. Откъде се беше взел, по дяволите? Умът й направи обратен завой и взе да я обстрелва с въпроси. Първо с объркване: Какво правеше той тук? Къде бяха приятелите му? Защо беше сам? Последвано от унижение, осъзнавайки, че той сигурно се питаше същото: Какво прави тя тук? Къде са приятелите й? Защо е сама?

Грейс усети как се изчервява. В стомаха й се затегна възел от неловкост, неувереност и смущение. Защо, защо трябваше да налети на Джими отново тук? Сега? Точно тук? Защо не можеше да изглежда спокойна и красива? Защо не го срещнеше в някой готин бар, уловила в едната ръка фантастичен и скъп коктейл, другата, промушена под лакътя на Спенсър, облечен в прекрасната риза на „Прада“, която му купи за рождения ден, и той да я гледа с копнеж? И да я целува по ухото, примерно. Или да се смее развеселен на някоя ужасно остроумна реплика, която му е подшушнала.

Грейс се стегна.

— О, здравей — подхвърли небрежно тя с тон, който трябваше да излъчва увереност и безразличие, за да не издава, че всъщност се чувстваше непривлекателна, сконфузена и ужасно смутена. За разлика от Джими, който изглеждаше готин, спокоен и удивително красив, помисли си Грейс с раздразнение.

— Здравей, радвам се, че те виждам тук — възкликна той, обзет от неочаквано притеснение, което се опита да скрие зад ентусиазирано изправяне и широка усмивка.

Грейс се изненада от поздрава му. Очакваше да е доста по-наперен, но неговата непринуденост разби равнодушието й на пух и прах. През последните десет години си беше представяла неведнъж какво щеше да каже, ако случайно налетеше на Джими. Сега, когато това се случваше, всичките отработени словесни крошета излетяха от главата й.

— Да, чудесно. Любовен пасианс — отвърна тя. И трепна. Защо, по дяволите, й трябваше да изтърсва това?

Засрамена от нескопосната си реплика, Грейс се усмихна сковано, изправи рамене и напъха ръце в задните джобове на дънките си, за да престане да се гърчи от притеснение.

— Стори ми се, че те видях в онази… — Джими се поколеба, търсейки учтиво определение, след което се отказа и завърши — … мароканска дупка.

Мъжът в отсрещния ъгъл на чакалнята го прониза заплашително с тъмните си бадемовидни очи и изръмжа недоволно иззад дюнера с агнешки кебап.

— Имаш предвид „Загора“ — уточни отбранително Грейс.

— Нещо такова — Джими сви рамене равнодушно. — Честно казано, колкото по-скоро забравя това изпълнение, толкова по-добре, продължи той, без да забелязва каменното й изражение. Не стига това, ами дори се опита да й подхвърли някакъв тъп комплимент.

— Но теб, теб никога не можах да забравя…

О, боже, изобщо не се беше променил, изохка наум Грейс. Все същият ласкател.

— Сигурно са минали десет години…

— Тринайсет — поправи го тя, преди да успее да си прехапе езика. По дяволите.

Той вдигна вежди учудено.

— Да, права си.

Естествено, че съм права, искаше да изсъска Грейс злобно, но вместо това призова цялата си зрялост на трийсетгодишна жена и се усмихна учтиво, питайки се как щеше да завърши тази нелепа среща.

Публиката в чакалнята, която поради липса на телевизор; се изтягаше по скамейките и следеше разговора между двамата непознати, сякаш бяха герои в някакво риалити шоу, недоволстваше от мудността на действието и очакваше с нетърпение да се скарат.

За тяхно съжаление, надеждите им бяха попарени от главата зад гишето. Диспечерът се надигна и гласът му се понесе над регето като някакъв оракул.

— Господин Малик? Девети западен район?

— Вече живееш в Лондон? — попита Грейс, засегната по някаква необяснима причина. Погледна Джими. Беше се сдобил с няколко бръчки около очите, беше заменил конската опашка с късо подстригана коса, а прокъсаните „Ливайс“ със стари торбести дънки „Дизел“, но пак си беше Джими от Манчестър. Винаги щеше да си остане Джими от Манчестър.

В представите си Грейс го беше мумифицирала във времето, очакваше да е съвсем същият; въпреки че тя се беше променила, но реалността беше друга, естествено. Сега беше господин Малик от Лондон, беше друг човек и тя всъщност не знаеше нищо за работата му, не знаеше каква музика слушаше или какво беше правил през последните тринайсет години. Вече не знаеше нищо за него.

— Да, преместих се през 1991-а. Смятах да остана само една-две години, но нали знаеш как е. Намерих си работа, апартамент, живот… — той се засмя сърдечно. — Ами ти?

— През 1993-а — отвърна Грейс, ядосана, че прозвуча като някакво състезание. В което тя пак беше загубила.

— Странно, че досега не сме се засичали, нали?

— Да, странно — каза тя. Голям смях, помисли си.

— Господин Малик, таксито ви е отвън. — Произнесла пророчеството, главата се скри в опушените дълбини на бърлогата си.

— Виж, трябва да тръгвам…

— Да, хубаво е, че те видях — изтърси Грейс и протегна ръка. Изобщо не беше хубаво. Смущаващо, може би. Неловко, със сигурност.

Но хубаво?

Джими се вторачи в протегнатата ръка. Тази официалност го слиса. Тъкмо щеше да й предложи да си разменят телефонните номера, може би да поддържат връзка, но сега размисли. Грейс явно още му имаше зъб. Дори след всичките тези години. Боже, жените помнеха като слонове.

— Да, и аз се радвам. — Той пое механично дланта й. За тази игра трябваха двама. — Може пак да се видим.

— Може — изрече Грейс, стремейки се да уцели баланса между безразличие и нахаканост. Боже, след толкова години се проваляше трагично. Но необходимо, добави упоритата й гордост. Тя не искаше Джими да остане с погрешни впечатления. Като познаваше арогантността му, сигурно си въобразяваше, че тя все още си пада по него. Тази мисъл я подразни. Никога не си беше падала по Джими Малик, просто се беше влюбила в него безумно.

Имаше разлика.

Последва момент на неловкост, настани се конфузно мълчание.

— Ами, тогава… довиждане. — Без да изчака, той да й обърне гръб пръв — което показа, че беше научила поне един мъдър урок през годините, Грейс се обърна, устреми се към тясното пространство между мъжа с дюнера и един възрастен господин, заспал с килната назад глава, отворена уста и проточена лига от ъгъла на устата, и седна. Почувства се притисната, но тържествуваща. Голяма работа, че щеше да почака още един час, докато той щеше да пътува към дома си, на топло и сигурно.

— Искаш ли да те откарам?

Дали не беше чувала тази реплика и преди? Грейс вдигна глава и го прониза с присвити очи.

— Не, благодаря — отговори любезно тя. Беше решена да не губи самообладание. Нямаше да приеме никакви услуги от Джими — извинете, от господин Малик, и определено не искаше да я откарват където и да било. След онова, което се случи последният път? Не, мерси. Канеше се да поклати глава, да пусне царствена неразгадаема усмивка а ла Мона Лиза и да каже любезно „не“, да изчака пристигането на нейното собствено такси, и толкова. Изпълнена със сила и решимост, тя погледна окачения накриво часовник на стената. Полунощ. За един жалък момент й се прииска да се мушне в пижамата си.

— Сигурна ли си?

С разколебано равнодушие, тя го измери с очи. Стоеше на вратата в очакване. Грейс чу работещия двигател на таксито отвън.

— Хайде, не е проблем.

Грейс понечи да откаже, когато заспалият до нея мъж избра точно този момент, за да пръдне гръмко и миризливо. Стреснат в съня си, той се надигна и я срази с презрителен поглед, сякаш тя беше извършителят на деянието.

— Ще прощавате — изсъска възмутено той. Сразена, Грейс се помъчи да измисли някаква вледеняваща забележка, когато зърна Джими на вратата да се тресе от безмълвен смях. Колкото и да се стараеше, смехът му беше заразителен. Грейс потисна кикота си.

— Всъщност, като се замисля…