Александра Потър
Любовен пасианс (50)

Глава 49

В небето нямаше нито едно облаче. Безбрежно чист балдахин с цвета на избелял деним се простираше над целия град, слънцето къпеше с топла пролетна светлина отрупаните с цвят дървета по улиците.

Поне веднъж времето беше погодило на Лондон приятна шега. Вместо да се намръщи с обичайните за Великден дъждове, студове и дори бури, то вдигна живака в термометрите до 27 градуса и въпреки досадните предупреждения на метеоролозите за опасностите от слънчево изгаряне, ултравиолетовите лъчи и замърсяването на въздуха, лондончаните празнуваха с пикник в парка, халби бира пред пъбовете и барбекю на всеки балкон, вътрешен двор и навес. На една такава малка тераса с навес Грейс отпиваше шампанско, загледана в раззеленилия се ъгъл на Ийлинг Камън. Тя се наслаждаваше на мехурчетата върху езика си и на апетитния аромат на изпечени на дървени въглища бургери, кочани царевица и обилно намазани с масло и увити във фолио пресни картофи, заслушана в перуанските флейти от уредбата, оживеното бъбрене и пресекливия смях на гостите. Нейното прощално парти.

Грейс затвори очи и вдигна лице към топлите слънчеви лъчи. Трябваше да свикне с хубавото време, помисли си тя и се усмихна развълнувано при мисълта за подредените и приготвени куфари, самолетния билет между страниците на паспорта й и новия й живот, който я очакваше на другия край на света.

Всичко се беше случило толкова бързо. Преди по-малко от четири седмици Грейс седеше на бюрото си в службата, заета да освежава дизайна на рекламна брошура на световна верига хотели, а в следващия момент управителният директор й беше позвънил, за да я попита дали може да „намине да поговорят“. Отначало тя бе помислила, че искаше да обсъдят някакви крайни срокове или нови проекти или, което беше тревожно, нейната нестихваща вражда с Джанин, която след напускането на Маги се беше превърнала в открита война. Така че си представете учудването й, когато шефът й беше казал да седне, беше похвалил таланта и работата й и й беше предложил възможност да се заеме с един нов проект.

В Сидни, Австралия.

Той беше продължил да говори, но Грейс чуваше само откъслечни фрази да оглавиш новия дизайнерски екип… щедър пакет за преместването… първоначално договор за шест месеца… страхотна възможност…, докато умът й беше препуснал към онази декемврийска вечер, когато се беше сбогувала със Спенсър пред болницата, беше слязла от джипа и беше потънала в мрака. Грейс не беше сигурна къде отиваше или накъде се беше запътила, онези първи крачки бяха бавни, несигурни, плахи. Когато изведнъж я заля онази вълна на еуфория, която произтича от съзнанието, че си постъпил правилно, и Грейс закрачи смело, бръкнала дълбоко в джобовете си. Защото тя знаеше къде отива и нямаше търпение да се озове там. Това беше нейното ново бъдеще.

Не че покрай пътуването не липсваха трудни моменти. През следващите седмици и месеци Грейс беше принудена да изтърпи Коледа с разочарованата си майка, която се вайкаше какво щяха да си помислят съседите и се оплакваше, че булчинските спални комплекти не можеха да бъдат върнати в магазина. В новогодишната нощ Грейс се беше озовала на парти, където се забавляваше, докато не започна обратното броене, а тя се беше оказала заобиколена от разноцветни балони и целуващи се двойки. Колкото до деня на влюбените, Грейс беше преживяла не един и два болезнени спомени, докато седеше на бюрото си в офиса, заобиколена от красиви букети, но и от тях се бе отървала, когато се беше качила на метрото и се беше натъкнала на отчаяните стада мъже стискащи балони с хелий и безбожно скъпи букети от рози. Грейс може и да беше пожертвала своето право на кичозна картичка, но честно казано, не изпитваше съжаление, а единствено облекчение.

Всъщност, тя не се обръщаше назад и не съжаляваше за решението си.

Нито когато прекарваше сама съботните вечери, нито когато гледаше женените двойки в Старбъкс с техните розовобузи бебета и привидно идеален живот, нито дори когато чу слуха, че Спенсър е замесен в развода на Тамсин не само като неин адвокат. Чак сега Грейс виждаше, че е трябвало да скъсат преди години. Тя беше искала от него повече, отколкото Спенсър можеше да й даде и беше делила живота си с неподходящия мъж от страх да не остане сама.

Но по ирония се оказа, че не е толкова лошо да останеш сама. Грейс се радваше на новооткритата свобода, приветстваше завръщането на стария си независим дух, наслаждаваше се на разкрепостяващото чувство, че може да прави каквото си поиска, когато и както си поиска. След като се изнесе от малкото жилище в Ърл Корт, Грейс беше предприела първата рискована стъпка по имотната стълбица и сега беше горд собственик на прекрасен малък апартамент в Шепърдс Буш, който беше боядисала в цветовете на дъгата, без нито един нюанс на магнолия. Вярно, сега беше бедна като църковна мишка, изплащаше ужасяващо голяма ипотека и прекарваше уикендите в разглеждане на намалените стоки в IKEA, с преметната на гърба жълта найлонова торба, но беше по-щастлива отвсякога.

С едно изключение. И то беше едно много голямо изключение: Джими. От онази сутрин след прекараната нощ заедно, те не бяха разговаряли и не се бяха виждали. Грейс беше мислила да му се обади, сигурно около милион пъти, но всеки път, когато започваше да набира номера му, тя се спираше. Какъв смисъл имаше? Какво щеше да му каже? Че беше допуснала голяма грешка? Че тъгуваше по него като луда? Че й липсваха неговите цинични шеги, неговата хипохондрия, неговия песимизъм? Че й липсваха шантавите му есемеси, слушането на последните музикални тави, които си беше купил или препирните дали на луната е стъпвал човешки крак? Да му каже, че той я изкарваше от кожата й от яд? Че можеше да я накара да се смее до припадък? Че въпреки несходствата между тях, той беше толкова подходящ за нея? Или щеше да му каже, че беше влюбена в него?

Защото Грейс беше влюбена в Джими. Напълно, изцяло и безвъзвратно. Обръщайки поглед назад, тя осъзнаваше, че сигурно е била тайно, неволно, несъзнателно влюбена в Джими още като тийнейджърка в Манчестър. Но сега беше твърде късно. Както се казва, точният момент е решаващ, а на нея й липсваше усет към точните моменти.

Беше подочула, че Джими беше отдал лондонското си студио под наем и се беше върнал в Манчестър. Само толкова беше успяла да научи от Клайв, нищо повече. Без други подробности, емоции, чувства и мисли. Но тя какво очакваше? Джими беше споделил с Клайв, че нощта с нея е била грешка — това й стигаше. Сигурно беше постъпил по същия начин, както навремето с Кайли, беше я поставил в кутия и беше затворил капака.

Грейс огледа гостите с мъчителен копнеж, макар да знаеше, че Джими го няма, той беше заключил кутията и беше изхвърлил ключа.

 

 

— Някой иска ли наденичка?

Клайв намести шапката си на майстор готвач, като не спираше да се суети гордо около барбекюто.

— Май са идеално препечени.

— Искаш да кажеш почти овъглени — поправи го нечий познат глас.

Грейс се обърна. В другия край на терасата на последния етаж една поразително красива брюнетка в обгръщаща фигурата златиста китайска мандаринска рокля, чифт смарагдово зелени обувки на невъзможно високи токчета и едра бяла орхидея, затъкната зад ухото й, плъзна нежно ръце около увития в готварска престилка Клайв. Риан изглеждаше изумително, помисли си Грейс, докато Клайв се изви, хвана я за забележително малкото дупе с облечената в готварска ръкавица ръка, а с другата измъкна орхидеята от косата й и мушна дръжката на цветето в устата си.

Почти пет месеца след запознанството си, Риан и Клайв бяха все така лудо влюбени. След като беше напуснала общинското фондово жилище, Риан заедно с Джак, купища кристали, благовонни пръчици, украшения и колекцията етно музика се бяха пренесли при Клайв в Ийлинг, вдъхвайки нов живот в неговия занемарен ергенски апартамент, внасяйки струи цвят, пръски приказни светлини и непресекващ весел смях.

Смехът идваше главно от Джак, който моментално беше зарязал Барби и беше взел Клайв под крилото си като свой нов най-добър приятел. В началото Риан бе подходила предпазливо: връзката между нея и Джак бе специална, тя я пазеше като зеницата на окото си. Но една вечер, няколко седмици по-късно, наблюдавайки как Джак и Клайв обикаляха хола на четири крака и си играеха на морски чудовища, всичките й съмнения и опасения се бяха стопили. Клайв нямаше да разруши връзката. Напротив, той щеше да я скрепи по-здраво.

За първи път в живота си Риан чувстваше, че беше намерила истинското щастие. Странната особеност на щастието е, че то има ефекта на доминото. След онази първа поръчка за грим, кариерата й отново потръгна и вчера Риан беше провела един неочакван и много вълнуваш телефонен разговор с модната редакторка на „Vogue“, която й каза, че е видяла работата й и е много впечатлена, затова я помоли да обмисли възможността да „поеме няколко поръчки за списанието“. Риан нямаше какво да обмисля, но се постара да запази гласа си равен, престори се, че проверява графика си и спомена нещо за „свободен прозорец“, като пет минути по-късно затвори телефона и добави в дневника си ангажимент, заведен като: „9 часа сутринта, хотел Сандърсън“ (след което, с големи главни букви, подчертано два пъти) „Гуинет Полтроу“.

Но най-голямата изненада се случи на снимки неотдавна. След като се ръкува с голям антураж от фризьори, стилисти, лични асистенти и редактори от списанието, тя беше зърнала фотографа. Той стоеше с гръб към нея, даваше указания на своята армия от асистенти, които подреждаха прожектори, рефлектори, триподи и екрани за фон, а Риан, смутена, че са й възложили работа след почти тригодишно отсъствие от модната арена, отиде да му се представи. За да открие, че вече се бяха срещали.

— Фил. — Стъписана да види бившия си мъж, тя се беше вцепенила от изненада, протегнала ръка за ненужно ръкостискане, с посърнала усмивка. — Какво правиш тук? — беше изтърсила тя, опитвайки се да запази самообладание, уви, без успех.

— Ъм… правя снимки — опита се да се пошегува той, източените му мургави пръсти вдигнаха професионалния фотоапарат в опит за обяснение.

Между тях се беше отворила пропаст. Последвана от мълчание. И тогава двамата заговориха едновременно.

— Аз мислех, че си в Щатите… — беше започнала тя.

— Ти изглеждаш страхотно… — беше понечил да каже той.

Тук двамата замълчаха.

— Така е, дойдох само за тази фотосесия. Щях да ти се обадя… — гласът му пресекна. — Как е Джак? — попита той.

— Добре е, предвид… — Риан спря, първоначалното изкушение да подхвърли някоя язвителна забележка за бащата, когото Джак виждаше от дъжд на вятър, който присъстваше в живота му само чрез презокеански телефонни разговори и разточителни подаръци за Коледа и рождения ден. Но се спря, осъзнавайки, че тя вече не изпитваше озлобление към Фил, а само съжаление. — Той ще бъде щастлив да те види — благородно завърши тя.

— И аз ще бъда щастлив да го видя. Много ми липсва. — Самоувереното лустро на Фил се пропука и той наведе очи, като я погледна изпод гъстите черни мигли. Същите като миглите на Джак. — Ти също ми липсваш — добави тихо той с онзи поглед, който навремето би събудил ята пърхащи пеперуди в стомаха й, но сега тя остана неочаквано спокойна. — Разделих се с Оливия, цялата история беше грешка. — Докато говореше, Фил беше поклатил глава, тръскайки тъмните си къдрици, точно както правеше Джак. — Чудех се… — Той посегна и погали с палец вътрешната страна на китката й, точно както едно време. — Искаш ли да излезем на вечеря някой път?

Дъхът беше заседнал в гърлото на Риан. И за един кратък миг тя беше застинала, изкушена от прастарата си фантазия как двамата с Фил се събират отново заедно.

— Съжалявам, не мога. — Клатейки глава, Риан беше отдръпнала ръката си. — Заета съм.

И съм влюбена, беше добавила наум тя, с усещането за топла прегръдка при мисълта за Клайв. Онова между тях не беше фантазия, то беше реално. Напъхвайки ръце дълбоко в джобовете си, Риан се беше отдалечила, без да погледне назад.

 

 

— Мога ли да те изкуша?

Грейс се обърна и видя Риан с поднос почернели, овъглени наденици, натикани под носа й. Тя поклати глава, усмихната.

— Не, благодаря, мисля да пропусна.

— Не те виня — прошепна приятелката й и потисна кикота си, улавяйки погледа на Клайв. С усмивка се престори как преглъща, а после направи потресена физиономия. — О, мила, той се старае много, но е ужасен готвач, никой не иска да вкуси нищичко — изплака тя. — Ако дори само погледна още една вегетарианска наденица, ще експлодирам. — Риан потърси спасение и го намери под формата на една палма в кашпа. — Знам, ще ги скрия — изсъска тя и изсипа подноса в саксията, като чевръсто ги зарови в пръстта. — Ето, проблемът е решен.

Тя се изправи, взе чаша шампанско и се чукна с Грейс.

— Наздраве.

— Да пием за майстор готвача — ухили се Грейс.

— Да пием за теб — побърза да я поправи Риан. — И за новия ти живот. Въпреки че ще ми липсваш ужасно. — Една издайническа сълза понечи да се отрони, но тя веднага я преглътна. — Сега на кого ще се обаждам всяка сутрин, за да му прочета хороскопа?

— Имаш си Клайв — изтъкна усмихната Грейс.

— Да, знам, знам, но не е същото. Освен това той не вярва на хороскопите.

— Знаеш ли, трябва да ти призная нещо — въздъхна Грейс. — И аз не им вярвам.

Риан придоби изражението на човек, който току-що е научил, че папата е гей. Но като видя нещата откъм забавната им страна, на лицето й разцъфна широка усмивка.

— Понеже знам, че си Телец, ще ти простя — изкиска се Риан.

— Пък и без това изглеждаш страхотно — добави одобрително тя. — Нова ли е? — Тя посочи изчистената, яркочервена сатенена рокля на Грейс. — Май не съм я виждала.

— Виждала си я.

Риан я погледна объркано.

— Висеше на вратата на спалнята — подсети я Грейс.

— Но онова не беше ли…? — Гласът на Риан се поколеба, докато осмисляше чутото. — Искаш да кажеш, че… о, боже мой, това да не е…

Грейс се усмихна лукаво.

— Булчинската ти рокля?

Тя кимна щастливо.

— Върнах на Спенсър годежния пръстен, въпреки че той твърдеше, че не го иска. Така беше честно. Но щеше да е срамота да прахосам роклята, затова я дадох да я скъсят и да я боядисат. — Тя се завъртя грациозно, а разкошната материя се надипли малко под коленете й. — Бялото никога не ми е отивало.

— Без съмнение — съгласи се Риан и двете избухнаха в смях.

Прекъсна ги звънецът на вратата.

Неочаквано, стомахът на Грейс се сви.

— Питам се кой ли е това? — Риан се намръщи, докато прехвърляше наум списъка с гостите. Като организатор на изненадата, тя беше посветила последните няколко седмици в игра на детектив, проучвайки тайно тефтера с адресите и телефоните на всички познати на Грейс, и звънейки на приятелите й.

— Не знам — каза Грейс, като се помъчи да запази привидно спокойствие, докато вътрешно беше нащрек. Дали беше Джими? За миг тя се вкопчи в тази фантазия, преди да я захвърли. Не беше той, разбира се, каза си строго тя. Той беше в Манчестър. Той не знаеше, че тя заминава за Австралия. А ако случайно знаеше, определено не го беше грижа.

Но мъничкото гласче в нея набра смелост и взе да я обстрелва с милион възможности. Може би Клайв му беше казал, може би той беше изминал целия път от Манчестър до Лондон, може би се канеше да я изненада… Надеждите препуснаха, преди Грейс да може да ги спре и изведнъж тя осъзна колко отчаяно искаше това да е Джими, колко копнееше да го види отново.

На вратата се позвъни отново.

Всеки един мускул в тялото на Грейс се напрегна.

— Торбалан — провикна се развълнувано Джак, захвърли недоядената си наденичка и се завтече през краката на гостите към френските прозорци. — Мамо, дошъл е Торбалан — извика още по-високо той.

— Откъде ги чува тези неща? — затюхка се Риан, като се изчерви силно и хвърли ужасен поглед на Джак. — Ей сега идвам, само да видя кой е. — Притеснена, тя прекоси терасата — което не беше лесно, тъй като високите й токове затъваха между камъчетата, — за да отвори входната врата.

Грейс наостри уши. Последва меко щракване на дръжката, изскърцване на вратата и се разнесе гласът на Риан:

— Грейс, ела тук и виж кой е дошъл.

Нима бе възможно? С разкъсвано от очакване и надежда сърце, Грейс взе да си проправя път между гостите, без да откъсва поглед от вратата.

— Извинявай, че закъснях.

Познатият глас я обезоръжи и като съзря човека, който стоеше в коридора с ниско подстригана глава и мургав тен, очите на Грейс се разшириха от изненада. Надеждата й да види Джими моментално се изпари, но вместо разочарование, на лицето й се изписа щастлива усмивка. Тя отвори обятия и извика радостно:

— Маги!