Александра Потър
Любовен пасианс (24)

Глава 23

След четирийсет и пет минути мъчително промъкване през задръстването по Мерилебон Роуд, те накрая пристигнаха пред голяма викторианска сграда и украсена с балони входна врата. Музика долиташе от отворените прозорци на партера. Риан изскочи от таксито и изприпка нетърпеливо по стълбите, докато Грейс плащаше шофьора, обзета от колебания. Бяха я налегнали съмнения. Много време беше изтекло, откакто бе ходила на парти без Спенсър, още по-малко на празненство, където не познаваше никого, и тя почваше да се пита дали е постъпила правилно, като прие поканата на Риан. Когато влезе в непознатото антре на внушителната сграда, стомахът й се сви.

— Кои са домакините? — прошепна Грейс.

— Аманда Бартли — каза Риан. — Не съм я виждала от колежа, така че нямам представа с какво се занимава сега, но ме откри в социалната мрежа и ми изпрати имейл с покана за трийсет и петия си рожден ден. — Следвайки указанията на строга камериерка полякиня, тя остави пончото си върху купчината палта в спалнята. — Но с каквото и да се занимава, очевидно се справя доста добре — добави тя, разглеждайки скъпите лампи, обширните вградени гардероби и двете бурканчета безбожно скъп крем за лице на тоалетката.

— Как изглежда? — попита Грейс, заинтригувана да разпознае домакинята. Веднъж беше отишла на парти със Спенсър и половин час се присмива на безвкусното обзавеждане заедно с някаква устатница на име Мелиса, за да установи впоследствие, че „устатницата“ е домакинята. После вече не й беше смешно.

— Не съм сигурна. — Риан смътно си спомняше Аманда. — Помня само, че си беше накъдрила косата и си падаше по Нейтън от „Брадър Бийонд“…

Грейс я изгледа в недоумение.

— … така поне си мисля. Или пък това беше Джоана Роуз.

Риан вдигна рамене и проследи с поглед минаващата покрай тях сервитьорка с поднос мини блини с пушена сьомга. Това бяха ордьоврите. Парти с кетъринг. На фона на обичайните недостатъчно изстудени бакарди, брийзъри и няколко купи крекери, купонът започваше да изглежда обнадеждаващо.

Грейс съблече палтото си, което моментално беше отнесено в неизвестна посока. Почувства се някак уязвима.

— Оо, страхотна рокля — ахна Риан, обгръщайки я с възхитен поглед. В цвят на тъмна мед, роклята падаше тежко от раменете и беше доста секси. До нея собствената й черна туника беше ужасно скучна. — Изглеждаш фантастично.

— Не се чувствам фантастично — призна Грейс, като улови отражението си в огледалото и приглади презрамките. Роклята не изглеждаше толкова прилепнала, когато я пробва в магазина. Сякаш се беше свила от само себе си в торбичката на път за вкъщи. Май трябваше да си обуя дънките. Чувствам се прекалено натруфена.

Не подбра точните думи.

— В този тоалет? — възкликна Риан, но като видя физиономията й, я улови под ръка. — Виж, знам, че е трудно, но поне една нощ се опитай да не мислиш за Спенсър. Повярвай ми, нищо не изпускаш. Сигурно кисне в някой бар с колегите си, пие и им разказва досадните си изтъркани анекдоти… — Двете се спогледаха съучастнически и се усмихнаха. Това като че ли беше първата усмивка на Грейс от много време насам. — Гледай по-ведро на живота. — Риан взе две чаши шампанско от подноса на минаващия покрай тях сервитьор и подаде едната на Грейс. — Поне тази вечер.

Когато Риан й беше споменала за партито по случай трийсет и петия рожден ден на приятелката си и я беше поканила, „защото имаше нужда от разведряване“, Грейс се беше съгласила на драго сърце. Първоначално тя се беше засегнала и нацупила, когато Джими й каза да излиза повече. Какво искаше да й каже? Тя излизаше предостатъчно. Всяка сутрин Грейс вземаше метрото и отиваше на работа, прекарваше целия ден в офиса и се прибираше у дома. Понякога, след работа ходеше на фитнес или отскачаше да напазарува или дори до деликатесния щанд, ако страдаше от среднощен глад за сладолед. До онази вечер седмица по-късно, когато седеше върху овчата кожа пред телевизора, гризеше замръзналата портокалова глазура на сладоледа и осъзна, че Джими имаше право.

Чудесно, че се изнесе от апартамента на Спенсър, за да си „починат“, но като седеше всяка вечер на дивана и гледаше първия срещнат сериал, тя нямаше да разреши проблемите във връзката им, да намери отговорите, които търсеше, или да призове Спенсър да коленичи пред прага й. И със сигурност нямаше да стане по-щастлива.

В повечето случаи безвкусицата беше крайно депресираща.

Но имаше още нещо.

Дали от арогантност, от наивна вяра или заблуда, но Грейс се беше надявала, че изправен пред ултиматум, Спенсър щеше да се втурне да спасява връзката им.

И това, че не го направи, беше голям шок.

В началото този шок възпираше сълзите и самотата. Грейс беше съобщила за решението си на своите приятелки и близки и през първите дни те реагираха драматично, възмутено и емоционално, но сега техният шок започна да отслабва, а телефонните обаждания да намаляват. Всички бяха приели реалността.

Нищо не се случваше.

И сега, независимо дали й харесваше, Грейс трябваше да приеме истината, че тя беше сама и нямаше смисъл всяка вечер да си стои вкъщи и да се самосъжалява. Разделени временно или завинаги, тя и Спенсър вече не бяха двойка. Което означаваше, че тя отново беше свободна жена. И тук изникваше един проблем.

Грейс не искаше да бъде отново свободна. Не че навремето не й беше харесвало да бъде свободна жена. Беше наистина страхотно когато беше на двайсет години. Тя обожаваше въртележката от пиене, обикаляне на клубовете, свалките с разни мъже в разни барове в Лондон. Всички го правеха. Беше забавно, вълнуващо, традиционно, беше норма на поведение.

Но вече не.

Сега тя искаше да е част от двойка. Напук на феминизма, напук на всички авторки на книги със заглавия като „Свободна и страхотна“, „Всички мъже са лекета“ и други подобни, Грейс не искаше да води война между половете. Физически може би искаше да спре часовника и да изглежда двайсетгодишна — в доказателство имаше цяло козметично шкафче с кремове против стареене и брошура, за благотворното въздействие на ботокса, но душевно не желаеше да се държи отново като двайсетгодишна.

Само че не беше единствената. Като че ли всички двайсетгодишни около нея прехвърляха трийсетте и се задомяваха, раждаха си деца, започваха да се хранят здравословно. Достатъчно бе да погледне вестниците и да види, че дори знаменитостите го правеха.

Грейс не разбираше. Тя беше пораснала с тези хора и те бяха уредили живота си, а ето, че тя стремглаво летеше назад. Сякаш малката количка, която трябваше да я отведе на нейното житейско пътуване, неочаквано се беше повредила и беше тръгнала на заден ход. Но от друга страна, както постоянно й напомняше Риан, животът беше непредсказуем, нещата невинаги вървяха по план, а вселената беше прекрасно, непредсказуемо и мистериозно място.

Или както се изразяваше Джими: случват се и гадости.

— Мини тарталета? — предложи една сервитьорка и им набута подноса, докато двете обсъждаха гигантската папрат в антрето.

— Не, благодаря, вече хапнах — излъга Риан, усмихна се и потупа корема си, сякаш за да докаже колко е пълен. Отвътре се понесе изгладняло къркорене.

Риан и Грейс влязоха във вестибюла. Беше голям, много традиционен апартамент. Бяха отворили пространство, избутвайки двата четвъртити бели дивана до библиотеките, които покриваха цялата стена и бяха изпълнени с безчет луксозни издания, предимно биографии на политици. Нямаше женски романи в меки корици и списания „Тайм аут“. Отсреща имаше голяма камина с импозантна мраморна фасада, три големи прозореца с тежки драперии и завеси — явно нечия майка се беше потрудила здраво, отбеляза Грейс. А върху скъпия паркет от френски дъб пристъпваха хора, които пиеха коктейли и опитваха учтиво различните хапки.

Грейс се спря до вратата, очите й обходиха залата за времето, което й беше необходимо да отпие една глътка от чашата си. Това беше рефлекс. Но той я накара да осъзнае, че положението на свободна жена донякъде приличаше на карането на колело — огледът на стаята за привлекателни мъже на купона беше нещо, което не се забравяше. За момент тя изпита приятен гъдел. За първи път си позволяваше да види ползите от новия си статус, но сега, накипрена в нова рокля, тя се почувства уверена, независима и най-неочаквано малко развълнувана.

Партито се простираше пред нея, предлагайки безчет непознати хора. Кой знае кого можеше да срещне, за какво можеха да се заговорят и какво можеше да се случи. Беше точно както казваше Риан: тя вече не знаеше края на историята. И ако преди тази мисъл я ужасяваше, изпълваше я със страх и паника, сега най-неочаквано същата тази мисъл я зареди с подклаждана от адреналина свобода, която потече по вените й.

Самото парти беше някаква необичайна смесица от парчета на Моби, кълбета цигарен дим и жужене на учтиви разговори. Грейс нетърпеливо последва Риан през множеството и се наслаждаваше, на деликатния вкус на шампанското, когато направи едно неочаквано откритие. Тя беше свободна сама жена, подобно на всички останали гости в салона.

— Къде са мъжете? — прошепна объркано тя. Също като газираните мехурчета по езика й, гъделът на вълнението бързо се разсея.

— Аз какво ти казах? — Риан си запали цигара и я погледна многозначително. — Добре дошла в пустинята.

За човек, който откакто се помнеше беше едната половинка от двойка, това беше откровение. Едно беше да ти разказват за това, съвсем друго беше да видиш с очите си, че съществува. Като природоизследовател, който току-що беше открил един нов свят, Трейс се посвети на явлението. Пред нея се простираха групички атрактивни жени. До библиотеката имаше цяла бригада в кожени панталони, които разговаряха за поло и си играеха свенливо със златните верижки, които носеха върху леки плетени блузи. До стереоуредбата позираха и се цупеха, сравняваха обеци и изкуствен тен друга групички мацки, тип футболни съпруги и приятелки, се фукаха с тесните си дънки и пепеляворуси кичури. Блондинки или брюнетки, слаби или приятно закръглени, нахакани или скромни, е всички имаха една обща особеност.

Всички бяха сами, всички бяха привлекателни.

И всички бяха жени.

— Веднъж четох някаква статистика, че вероятността образована трийсетгодишна жена да се омъжи е двайсет процента, а на четирийсет има по-голям шанс да загине при терористична атака, отколкото да си намери съпруг и съобщи Риан ведро и побърза да подмине една купа със соленки.

— Нали щеше да ме разведряваш? — изплака Грейс, припомняйки си обещанието на приятелката си. Риан завъртя очи и й предложи цигара за утеха.

Грейс поклати глава.

— Не, благодаря, ще ми трябва нещо по-силно от никотина, за да преживея този купон — пошегува се тя, прикривайки разочарованието си, защото тайничко беше очаквала възможността за някой невинен флирт, за парти без Спенсър и без годежния си пръстен.

Тя отпи глътка шампанско и погледна голите си пръсти. Годежните пръсти бяха странно нещо: от романтична гледна точка, те бяха символ на любовта, но в действителност бяха модерната версия на колана на целомъдрието. Не че Грейс искаше да спи с друг мъж, но щеше да бъде приятно поне да си поговори с някой. За съжаление носенето на годежен пръстен беше аналогично на придружител върху пръста й. Голям, лъскав камък на стойност пет хиляди лири, който плашеше и гонеше другите мъже.

Но сега мога да разговарям с когото си поискам, помисли си Грейс, която се опитваше да се наслади на своята преоткрита свобода и се сблъскваше с ироничната действителност, че всъщност не искаше да разговаря с никого. В действителност единственият човек, с когото искам да разговарям, е Спенсър, осъзна тъжно тя, обзета от непреодолимото желание да му се обади. Устоя с огромно усилие. Толкова много пъти през последните седмици се беше изкушавала да му се обади, дори беше взимала телефона и беше започвала да набира номера, но винаги затваряше преди да се свърже. Не можеше да му позвъни сега. Въпреки огромното й желание, очите й се пълнеха със сълзи.

Господи, колко й липсваше. Липсваше й силната ръка върху рамото й, намигването от другия край на претъпкания салон, усмивката, от която й омекваха коленете. Липсваха й галените имена и тайните закачки, бърканите яйца, които той приготвяше в неделя сутрин, и фантастичния масаж на рамената. Липсваше й гушкането на дивана пред телевизора, липсваха й разговорите с него, докато се киснеше във ваната, а той се бръснеше на мивката. И най-вече й липсваше спането, сгушена в неговото топло тяло, липсваше й вярата и убеждението, че той никога, за нищо на света нямаше да я изостави.

Изплашена, че ще се разплаче на глас, Грейс подсмъркна рязко и гаврътна голяма глътка шампанско. Така не можеше. Не биваше да плаче на първото си парти. Трябваше да се забавлява. Трябваше да се наслаждава. Преглътна горчиво-сладката течност и се почувства по-нещастна от когато и да било.

Погледна към Риан, която черпеше с цигари кандидат футболните съпруги, измъкна се тихичко в коридора и се озова в кухнята. Какво се казваше за кухните на купоните, опита се да си припомни Грейс, докато триеше насълзените си очи с лист кухненска хартия. Положи усилия да си възвърне самообладанието, освежи гланца на устните си и допи последната глътка в чашата. Шампанското изобщо не й действаше. Тя все още се чувстваше напълно трезва. Прекалено трезва, реши Грейс и отвори огромния хладилник в търсене на нещо по-силно. Шампанското беше вкусно и празнично, но само й напомняше за момента, когато Спенсър й беше предложил. Тя вече не беше годеница: беше сама и на парти. Случаят изискваше твърд алкохол.

Бутилка „Абсолют Цитрон“ й помаха от фризера. Грейс я взе, намери една тумбеста чаша и си наля щедро количество водка. Водка с тоник може би, каза си тя и взе да се оглежда за тоник. Или пък не, като се сети, че за първи път нямаше да прекара вечерта, наблюдавайки как Спенсър се напива. Тази вечер беше неин ред. Тази вечер тя щеше да се отреже диво, безразсъдно и умишлено.

В такъв случай не ми трябва тоник, ще я изпия чиста, реши Грейс. Обнадеждена, тя отпи една голяма, решителна, живителна глътка водка.