Александра Потър
Любовен пасианс (49)

Глава 48

Всичко беше оркестрирано до най-малката подробност. „Живот на Марс“ на Дейвид Бауи гърмеше от колоните, непрестанният дъжд барабанеше по предното стъкло, жалното поскърцване на чистачките заместваше цигулките. И насред всичко това беше Джими в ролята на диригент, придържащ лениво с една ръка волана и размахващ ритмично запалената цигара като палка.

Беше неделя вечер и навън беше тъмно като в рог и смразяващо студено. Толкова студено, че въпреки талазите топъл въздух, които радиаторът бълваше, и въпреки дебелото вълнено палто и шапка, Джими се беше вкочанясал. Той потрепери, вдигна яката си и се съсредоточи върху пътя, наблюдавайки в огледалото за обратно виждане как редиците автомобили оредяваха зад него, докато минаваше покрай игрището за крикет, църквата „Сейнт Джон“, основното училище и парка, с надрасканите с графити тоалетни и скамейки, пълни с банди отегчени тийнейджъри, които си предаваха цигара от ръка на ръка и пиеха сайдер.

Той даде ляв мигач, превключи на втора предавка и се закатери полека по стръмния хълм, заслушан в болезненото хъркане на двигателя сред останалите звуци в купето. Флоси седеше нащрек на съседната седалка, забила сивата си муцуна в пролуката на прозореца, и махаше оживено с дебелата си опашка, очарована от новите и вълнуващи миризми.

Накрая, когато стигнаха до колелото, където обръщаха автобусите, Джими съзря пътната табела, за която се оглеждаше. Той зави в малката уличка, намали скоростта и обходи с поглед къщите с техните кокетни тревни площи. Бяха му едновременно безкрайно познати и чужди. Сякаш вчера беше минавал покрай тях, метнал на рамо училищната си раница. Ето я къщата на госпожа Бенет на номер 43, къщата на семейство Хайли на 25, старицата от номер 19, на която така и не можа да запомни името и която го черпеше с шоколадови бонбони. А после идваше номер 11.

Джими паркира отпред, изключи двигателя и спря стереоуредбата. Възцари се тишина. Истинска тишина, не онази, с която бе свикнал в Лондон и която беше изпълнена с автомобилен шум и буботене на влакове, а истинската притихналост на предградията. Онази тишина, която кара тийнейджърите в облепени с плакати стаи да мечтаят за деня, когато ще могат да избягат в големия, широк, весел свят.

Точно както направих аз, помисли си Джими, връщайки се назад в спомените си. Беше избягал в Лондон, в един съвършено нов живот. Живот с блестящи кафе машини, елегантни автомобили в ляв волан и апартаменти с дизайнерски мебели, живот изпълнен с нашумели барове, красиви момичета, модерни тоалети. Той беше осъществил мечтата си да стане журналист, беше излязъл на свободна практика, беше си намерил агент, вече пишеше първия си роман — страхотно, нали?

Честно казано, не особено.

Защото за жалост тези неща не направиха Джими щастлив. Изтягането на дизайнерския диван, пиенето на дизайнерско кафе в неговото дизайнерско студио може да изглеждаше супер яко и привлекателно на страниците на някое лайфстайл списание, но в действителност беше адски скучно. Поканата за светско парти или висенето с приятели в бара не беше кой знае колко забавно, когато се чувстваш самотен, дори да си заобиколен от хора. А писането на уникален роман не беше чак толкова приятно занимание през периодите на творческо безсилие.

Джими потърка уморените си очи и се загледа разсеяно през предното стъкло в талазите дъжд. Изминалият ден му се беше видял безкраен. След преживения шок от гледката Грейс да целува Спенсър, той се беше върнал в апартамента си със замъглен ум и разбито сърце. Той обичаше Грейс, обичаше я истински, искрено и необратимо. Не беше изпитвал такива чувства към Кайли. Тук нямаше „каквото и да означава да си влюбен“, защото сега Джими знаеше какво е да бъде влюбен. Означаваше Грейс. И само Грейс. Без Грейс всичко му се струваше безполезно и безсмислено, и празно.

Но той беше безсилен. Грейс и Спенсър бяха отново заедно. Тя беше продължила живота си. Тя щеше да подреди живота си. Също както и Клайв. Какво означаваше това? Днес е първият ден от остатъка от живота ти? Ето, че беше настъпил моментът и той да подреди своя.

Джими беше на трийсет и една години. Крайно време беше да порасне и да приеме нещата такива каквито са. Той повече не искаше да бъде митичният плейбой, не искаше животът му да се върти около списъците с поканените гости, момичетата и забавленията. Не искаше да доказва повече нищо на никого.

Докато беше вървял по бавния, болезнен, разголващ душата път към Кенсъл Райе, Джими се беше вгледал продължително и безмилостно в себе си и честно казано, не беше харесал онова, което видя. Време беше да промени някои неща. Много неща. Ето защо, когато влезе в апартамента си, той се метна в колата заедно с Флоси и лаптопа и шофира триста километра до Манчестър.

Той отвори вратата на ситроена, слезе в мразовитата нощ и закрачи по познатата чакълена алея. Чуваше как подметките му скърцаха шумно в тишината и сърцето му биеше силно в ушите, докато накрая стигна до дървената врата с малкото витражно прозорче. Обви пръсти около излъсканото медно чукче. Защото беше време най-сетне да сключи мир със себе си, каза си Джими и вдиша студения въздух.

* * *

В дневната един гологлав, възмургав мъж остави вестника и се запъти да отвори вратата. Сигурно бяха коледарите, помисли си дружелюбно той, докато сваляше резето.

— Да? — Вратата се отвори.

За един кратък миг Джими се поколеба, смелостта го напусна. После преглътна нервно и изрече:

— Здравей, татко.

Пред болницата Спенсър чакаше Грейс в джипа. Двигателят работеше, изгорелите газове излитаха в малки пухкави облаци в мрака и Грейс се загледа в тях, докато минаваше през въртящите се врати. Мислите й препускаха. Беше едновременно радостна и объркана от срещата си с Маги. Позитивната нагласа, чувството за хумор и желязната решимост да се пребори с болестта бяха вдъхновяващи, както любовта и привързаността между нея и Сони. Но тяхната връзка се беше превърнала в прожектор за връзката на Грейс, съживявайки старите съмнения. Грейс прехвърли разговора наум и се вслуша отново в думите на Маги. „Това няма нищо общо с късмета, важното е да срещнеш точния човек“.

Грейс пристъпи в мразовитата нощ и закрачи към джипа. На фона на градската гълчава тя дочу приглушените звуци от стереото, което гърмеше отвътре и се усилваше с всяка крачка. Потръпна, припомняйки си как Спенсър се прибираше пиян след полунощ и пускаше оперна музика с пълна сила. Побърза да прогони тези мисли. Той вече не пиеше, беше й обещал, че ще спре да пие онази сутрин в кафенето, преди месеци. Онова беше останало в миналото.

А това тук е бъдещето, каза си Грейс, загърна се плътно с палтото си и забърза по паважа. Когато се доближи достатъчно, тя забеляза, че цялото шаси на джипа се тресеше от гръмовните басове и разпозна музиката. Трябваше да се досети.

Колдплей.

Гласът на Крие Мартин я посрещна, когато отвори вратата, но в първия момент Спенсър изобщо не я забеляза. Той се беше облегнал на седалката, внимателно пригладената му с гел коса се беше разпиляла на облегалката, очите му бяха затворени и той си пееше унесено. Грейс забеляза, че Спенсър беше облякъл една от любимите й ризи, светлосиня и разкопчана на яката, разкривайки съвършения триъгълник кожа под адамовата му ябълка, на ръцете му проблясваха бутонелите с лапис лазули. И тогава тя видя цигара в ръката му. В сърцето й покълна зрънце тревога. Спенсър пушеше само когато пиеше.

— Охо, изглеждаш страхотно.

Грейс вдигна поглед от цигарата и срещна очите на Спенсър. Той й се усмихваше одобрително и при нормални обстоятелства тя щеше да се изчерви от комплимента, да й стане приятно, щеше да заглуши досадните съмнения и да си каже, че Спенсър е нейният мъж. Усмивката му щеше да я накара да осъзнае колко много я обичаше той, колко много го обичаше тя. Но когато Грейс погледна кръвясалите очи, тя изпита само познатото вледеняващо предчувствие. Всички признаци бяха налице.

— Пил ли си? — Тя се помъчи да го каже като шега, като остроумен отговор на неговото ласкателство. Но прозвуча съвършено сериозно.

— Изпих чаша вино в скуош клуба. — Спенсър намали звука и загаси цигарата в малкия пепелник на таблото.

— Не каза ли, че ще спреш…

— Да се напивам, да, така е. Вече не нося на махмурлук както едно време — засмя се той, но забеляза загриженото й изражение и поклати глава. — Не се тревожи, беше просто една чаша червено вино за здраве — увери я той с топла усмивка.

Грейс внезапно си припомни старите страхове, които удобно беше забравила. Действителността я облъхна като мразовит повей. Така ли щеше да бъде винаги? Цял живот ли щеше да се тревожи дали е спрял след първата чаша?

— Побързай, ще замръзнеш в тази рокля. — Спенсър потупа седалката до него. — Не знам дали си наясно, че материята е напълно прозрачна — отбеляза неодобрително той, когато Грейс седна до него.

— Така ли? — възкликна тя с театрална изненада, макар да знаеше, че нежният шифон беше прозрачен. Тъкмо затова обожаваше роклята.

Тя седна до Спенсър и той я целуна по бузата.

— Ммм, миришеш хубаво — прошепна доволно той.

— Благодаря — усмихна се Грейс, но стомахът й се стегна в нервен възел. Неочаквано смутена, тя взе да си играе с подгъва на роклята.

— Е, как е твоята приятелка?

— О, добре. Тя е добре — усмихна се Грейс, а записът в главата й отново прозвуча, …_важното е да бъдеш с точния човек…_

— Какво облекчение — продължи Спенсър.

В главата на Грейс лентата не спираше да се върти и тя чу собствения си глас: „Но как да разбера дали той е точният човек?“

— Искам да кажа, това е чудесно… — Гласът му заглъхна, Спенсър свали роговите си очила, начумери чело съсредоточено и заби поглед напред, сякаш потънал в дълбок размисъл.

Грейс го погледна косо и видя как той бръкна в горния джоб на сакото си и извади нещо.

— Това е за теб — каза Спенсър с колеблива усмивка.

И постави в скута й малък бледожълт плик. Грейс задържа поглед върху него, преди да го повърти в ръка. Плъзна пръсти под капачето и го отвори. Вътре имаше малка бяла картичка. Върху нея, изписани със златни букви, имаше само три думи: „На Нова година.“

— Какво е това? — попита тя с любопитство.

— Дата — отвърна Спенсър, вече широко усмихнат.

Грейс го погледна недоумяващо.

— За сватбата ни — продължи той с леко потреперващ глас. — Ти нали каза, че искаш да определя дата — побърза да добави, като се пресегна и отмести косата от лицето й. — И аз си помислих, че след дългия ни годеж, не би било проблем да насрочим сватбата след един месец. Както ти каза — какво чакаме? — Нервността му се стопи, докато обясняваше. — Макар че ще трябва да седнем и незабавно да започнем да организираме всичко.

И тогава Грейс видя края на историята. Гласът на Спенсър сякаш заглъхна, умът й препусна през остатъка от вечерта, флирта, тържествените чаши шампанско, с които щяха да отбележат сдобряването си, изисканата вечеря, на която щяха да обсъждат сватбените приготовления, списъците с гостите и медения месец. Прибирането заедно, чашите коняк и свещите, бавното разсъбличане пред камината, сексът. Разбира се, той щеше да бъде страхотен, защото сексът за сдобряване винаги беше страхотен. Както и всичко останало през тези първи блажени, шеметни няколко дни на сдобряването. И всичко щеше да си бъде постарому. Всичко, за което Грейс някога бе мечтала, щеше да се сбъдне. Тя щеше да има Спенсър, свой дом, своята стабилност, животът си такъв какъвто го познаваше. Двамата щяха да се оженят, да заминат на меден месец и след две-три години тя щеше да стане една от онези жени в Уандсуърт с две деца в частна детска градина, преуспяващ съпруг адвокат и гардероб с елегантни, класически рокли.

Само че това щяха да бъдат практични черни рокли, помисли си Грейс, припомняйки си сутринта на рождения си ден и предложението на Спенсър да облече старомодната трапецовидна черна рокля. Нямаше да бъдат ефирните, кокетни рокли от Ню Йорк — красиви, секси и твърде прозрачни.

И които бяха подарък от Джими.

И точно в този момент Грейс осъзна, че човек не можеше да знае какво точно иска, докато не го получи. Тя обичаше Спенсър, но вече не беше влюбена в него, и честно казано, изглежда той също не беше влюбен в нея. Тя не беше точната жена за него, така както той не беше точният мъж за нея, и това нямаше нищо общо с досадните съмнения, нямаше нищо общо дори с пиенето му или с годежа им, или с нейните глупави рокли. А защото те бяха изгубили магията помежду си. По някаква причина тя беше изтекла между пръстите им и женитбата нямаше да я върне.

В главата й прозвуча онзи глас: „Важното е какво има в сърцето. Там е магията.“ Грейс потръпна. Тя повече не можеше да го игнорира, повече не можеше да се преструва, не можеше да го отрича! Сърцето й беше претъпкано с любов, толкова пълно, че тя едва дишаше. И всяка една магическа капчица принадлежеше на Джими.

От истината й се зави свят.

— О, Спенсър… — Тя поклати глава. — Съжалявам, не мога да се омъжа за теб.

Дълбока резка проряза челото на Спенсър. Той изглеждаше шокиран. Объркан. Възмутен.

— Но аз мислех, че ти винаги си искала това?

Осмисляйки думите му, Грейс най-после се осъзна. И като погледна тъжно Спенсър, тя каза тихо:

— Аз също.