Александра Потър
Любовен пасианс (22)

Глава 21

— Най-странното нещо е готвенето.

Настаниха се в близкия суши ресторант, понеже беше любимият на Джими, макар че не му личеше да се забавлява особено. Кацнал на високия стол, предишният му черен хумор се беше изпарил безследно. Сега той пиеше саке и гледаше печално.

— Ти готвиш ли? — След като прецени внимателно всяко ястие, Грейс се спря на чиния спретнато подредени краставични рулца. Погледна го с изненада. Никога не би причислила Джими в категорията на домошарите.

— Отдава ми се. — Джими извади пръчките от хартиената обвивка и ги раздели. — Онази вечер приготвих фетучини карбонара. Когато бяхме двама, знаех точното количество паста, но сега приготвих повече, отколкото мога да изям. Още си стои на дъното на гевгира.

Грейс си гризна парченце розов джинджифил и изсумтя съчувствено.

— За мен най-трудното е подялбата на леглото.

— Не ми казвай. Ти си имаш страна — прекъсна я той и сграбчи едно сашими с риба тон като ловец, който се хвърля върху плячката си. — Това е нещо, което открих когато тръгнахме с Кайли. Щом една жена преспи в леглото ти повече от веднъж и — той щракна с пръсти — изведнъж се оказва, че си има нейна „страна“.

Грейс подмина явната горчивина в думите му.

— Не. — Тя поклати глава и размаха пръчките. — Моето беше един ръб. Спенсър се разпростираше толкова нашироко, че аз спях вкопчена в ъгъла на завивката като алпинист. — Тя загреба малко зелен хрян и го смеси със соев сос.

— По-полека с уасабито, доста силно е — предупреди я Джими.

— Яла съм суши и преди — изпръхтя Грейс и нарочно добави още от лютата паста. Разбърка решително, мислейки си за Спенсър. — Сега поне цялото легло и цялата завивка са мои — добави тя, като се помъчи да прозвучи доволна, макар че всъщност се чувстваше натъжена.

През последните няколко дни всеки път, когато се улавяше да тъгува по Спенсър, тя си припомняше епизоди от рождения ден. Какъв себичен негодник беше Спенсър. Как тя беше взела правилното решение да развали годежа им. Но сега се оказваше все по-трудно да поддържа гнева, който отстъпваше място на нарастваща болка.

— Това е хубаво, нали?

— Ами, да, предполагам. — Тя намаза едно краставично руло с уасаби и го напъха в устата си. Устата й тутакси пламна. Очите й се насълзиха. По дяволите. Опитът й със сушито се свеждаше до готовите порции от „Прет-а-Манже“, а това тук беше много, много по-силно. Грейс примигна яростно. Не искаше да се излага пред Джими Разбирача.

— Добре ли си?

— Екстра — успя да изсъска тя, преди да гаврътне огромна глътка вода. — Исках да кажа, че… — Езикът й пламтеше, затова тя засмука едно кубче лед.

— Именно — кимна Джими. — Не знам защо двойките са толкова доволни от положението. Едно от първите неща, които човек губи във връзката, е пространството.

— Прав си. — Грейс се разведри от тази мисъл. — Мислех си, че няма да мога да спя сама, но знаеш ли какво? Започва да ми харесва. — Езикът й започна да възвръща нормалната си чувствителност, затова тя насочи вниманието си към храната върху лентата и обзета от неподозирана смелост, реши да опита едно унаги. — Ами ти?

— Какво аз? — Джими си наля още една чашка саке. — О, аз изобщо не мога да спя в леглото, напомня ми за Кайли.

— Тогава къде спиш?

Джими гаврътна поредния шот саке и трясна чашката върху плота. Изостави перченето и призна мрачно.

— На дивана.

 

 

— Чувала ли си се със Спенсър? — Бяха изминали няколко дни от суши обяда и Джими си беше вкъщи, седеше на бюрото, вдигнал крака върху стъклената повърхност, с телефон в едната ръка и цигара в другата. След като пропуши отново, в четири часа следобед вече беше изпушил една кутия.

— Два пъти. — Свита до престарял пенсионер в автобуса, с който се прибираше от работа, Грейс задържа мобилния телефон под брадичката си, докато търсеше монети за билет. — Първия път ми се обади той, за да ми каже, че са пристигнали контактните ми лещи и ги е дал на секретарката си, за да ми ги донесе в обедната почивка, а втория път дами напомни, че имам записан час при зъболекаря… Тя млъкна, за да измъкне една монета от джоба си. — Знае каква забравана съм. Но нито веднъж не повдигна въпроса, за нас, не спомена как се чувства и не попита аз как се чувствам. Сякаш разговаряше с някой от своите клиенти, сякаш аз не означавам нищо, сякаш като съм го напуснала не съм променила с нищо живота му.

Грейс си спомни сухия му тон по телефона и отново се почувства наранена и засегната. — Беше най-обикновен делови разговор.

— А ти как очакваше да се държи? — попита рязко Джими, докато се опитваше да потуши изблика на емоции, които този разговор предизвикваше в него. През последната седмица не беше в състояние да говори за нищо, без да го свърже със себе си и собственото си положение. — Да признае, че е съсипан?

— Защо постоянно се засягаш? Не говоря за теб — смъмри го Грейс.

— Не се засягам — обиди се той.

— Напротив, засягаш се. Всеки път като кажа нещо за Спенсър, ти го приемаш лично. Държиш се като невротик.

— Аз? Невротик? Как можеш да ме наричаш невротик? Никога не съм бил невротик!

Последва пауза, в която Грейс постави монетата в загрубялата длан на шофьора и взе билета си.

— А какъв си сега? Уравновесен, спокоен и невъзмутим?

Джими се умълча. Грейс имаше право. Цял живот беше усъвършенствал изкуството да остава невъзмутим. Жените се оплакваха от неговата безчувственост, че нищо не го засягаше, а я го вижте сега. Всичко го засягаше. Либидото му беше унищожено, а най-лошото от всичко беше, че страдаше от жестоко творческо безсилие. Какво следваше?

Джими изтръска пепелта в новия стъклен пепелник. По цял ден седеше на бюрото си, в мъртва хватка с романа, който не вървеше. Отегчен и отчаян, през последния един час той прехвърляше контактите в телефона си — работейки от вкъщи, той можеше да се обажда на определени хора през деня, така че да не чувства напълно низвергнат от обществото, но днес светът и майка му бяха прехвърлени на гласова поща.

С празна глава, се взираше в мигащия курсор на лаптопа, докато умът му не се зарееше към Кайли. Улавяше се да репетира реплики, налегнат от носталгия. И тогава, точно когато пръстите му набираха кода за Канада, той се опомняше. Не, няма да го направиш. Няма да ти позволя това, по дяволите. За бога, човече, какво си въобразяваш? Къде ти е гордостта? Къде ти е достойнството? Къде ти е умът?

Джими прекъсваше обаждането и се взираше в телефона с намръщено чело, стисната челюст, разнебитен емоционално. Полудявам, мислеше си той, неописуемо нещастен. Сериозно, май наистина откачам, побърквам се. Палеше си цигара, дръпваше мрачно и се терзаеше. Никога не се беше чувствал по този начин. Никога не беше обичал и губил жена, нито пък знаеше какво е да се чувстваш отхвърлен или да тъгуваш по някого и да си абсолютно безсилен, затова не знаеше как да се справи. Не можеше да сподели с приятелите си за това. С изключение на Клайв, те всички смятаха, че вече е преодолял случилото се и се е върнал към своя стар щастлив, необвързан живот.

Само че той не беше.

Не беше.

Джими прехвърляше имената, докато не намери номера, който търсеше, и го набра. Не можеше да разговаря с Кайли, но можеше да говори за нея с единствения човек, който щеше да разбере какво е изведнъж да останеш сам и необвързан.

— Грейс?

За негов късмет тя се обади и от двайсет минути изпълняваше ролята на рамото, на което той да изплаче мъката си.

— Да? — подкани го тя.

— Извинявай, чувствам се скапан. — Предаде се. — Сигурно има някакъв вирус. — Но нямаше да се разкисне съвсем.

Да, знам го този вирус, казва се любов, помисли си Грейс, но си замълча. Вместо това се намести на ръба на седалката.

— А ти обади ли се на Кайли?

— Нещо такова.

— Как така нещо такова?

Последва пауза, в която Джими освободи лоста на въртящия стол и се наклони още повече назад.

— Ами, не знам дали се брои за обаждане, когато затваряш, преди от другата страна да ти вдигнат?

 

 

— Здравей, аз съм. Обаждам се да ти продиктувам моя нов телефон…

Заобиколена от празни кашони, Грейс седеше по турски на голите дъски и оставяше съобщение на гласовата поща на Джими. След като изчете всички обяви, понесе присмеха на разни префърцунени агенти на недвижими имоти, когато ги информираше чистосърдечно, че си търси обзаведен апартамент за няколко месеца за по-малко от хилядарка на месец, когато почти беше изгубила надежда, една жена на детската площадка на Риан спомена за свой приятел, който работел в чужбина и искал да даде под наем апартамента си.

Беше малко студио, но наемът не беше висок, беше в центъра и й даде така необходимото й пространство и време да подреди мислите си.

— … 7895 — завърши Грейс, диктувайки записания на опакото на ръката й номер. — Поне така ми се струва, че завършва на пет — добави тя, като се опитваше да разчете размазаната цифра. — Отбеляза си наум, че е време да започне да използва хартиеното блокче, което разнасяше със себе. — Така че ако искаш да поздравиш новодомката, знаеш къде съм — завърши ведро тя.

Затвори и огледа празния, притихнал, чужд апартамент. Собственикът явно се беше опитал да пресъздаде стила на мексиканска селска къща и беше боядисал стените в ярка охра, бе построил стълба, която водеше към нивото на мецанина, който служеше като спалня, и беше окачил мексикански фенери, дървен скелет за Деня на мъртвите и поставен в рамка костюм на мариачи на стената.

От едната страна раираните дървени врати водеха към малка кухня, облицована с разноцветни керамични плочки, и към още по-мъничка баня с душ, докато от другата страна френските прозорци се отваряха към прекрасен балкон. Но това не променяше факта, че апартаментът беше голям, колкото хола на Спенсър, помисли си Грейс.

Техният хол.

Изведнъж Грейс се разплака.

Риданията й бяха прекъснати от звъна на телефона. Тя избърса носа си с опакото на ръката си и вдигна слушалката.

— Ало? — изхълца тихичко тя.

— Извинявай, не съм чул телефона. Бях на мотора. — В другия край на Лондон в Сохо, Джими откопча каската и слезе от сребристата веспа.

Грейс тутакси падна в капана.

— Какъв мотор?

— Не съм ли ти казал? — попита невинно Джими, с ясното съзнание, че не й е казал. Беше купил лъскавата си нова играчка тази сутрин, но моментално се възползва от възможността да се похвали с нея. — Мислех да полудувам наоколо, да раздвижа пътните полицаи — пошегува се той, защото кредитната му карта още пареше от глобата, която плати за освобождаването на ситроена.

Седнал странично на скутера, той забеляза един дебнещ пътен полицай. Сега вече се водеше открита война на стражари и апаши, затова Джими го погледна предизвикателно и се зае да наглася страничните огледала, сякаш се готвеше за битка.

— Е, кога се нанесе? — попита той.

— Вчера.

— И как е?

— Ако бях агент на недвижими имоти, щях да го нарека компактен.

— Не говорех за апартамента.

— О! — Грейс избърса мократа си бузи и се помъчи да прозвучи бодро. — Добре.

— Лъжеш.

Тя въздъхна примирено.

— Добре, ужасно. Всичко е ужасно. Съсипана съм. Той ми липсва адски много. Сега доволен ли си?

— Не, това е нещо нормално — отвърна съчувствено Джими. Знаеше как се чувстваше Грейс. И на него му липсваше Кайли.

— Но е гадно — ядоса се Грейс. — Мъчно ми е за Спенсър, мъчно ми е за моя апартамент, мъчно ми е за моя дом, мъчно ми е за моя живот… — Спря, преди да се е разстроила и да се разплаче отново.

— Знаеш ли какво, Джими?

— Какво?

— На трийсет и една години съм и за първи път ще живея сама. Дори да е само за малко — добави с надежда тя, а гласът й изтъня пред перспективата за бъдещето. Дали беше само за малко? Или щеше да се окаже перманентно? — И мисля, че няма да ми хареса — реши мрачно Грейс, като се огледа наоколо.

— Всичко ще се нареди.

— Дали? — Въпросът се отнасяше за много повече от апартамента. Дали беше постъпила правилно, като се изнесе? Може би беше твърде прибързана. Прекалено взискателна. Неразумна. Твърде импулсивна. Може би трябваше да изчака още малко. Но колко малко? Шест месеца? Една година? Пет години? Докато стане на четирийсет? Като се изнесе, Грейс постави ултиматум във връзката им. Тя или щеше да се удави, или щеше да изплува на повърхността.

За съжаление в този момент изглеждаше така сякаш потъваше. Безследно.

— Той не се обажда.

Като се има предвид, че Грейс го държеше в течение на всяка подробност, Джими беше наясно с този факт.

— Дай му време. Ще се обади — успокои я той компетентно. Напъха каската под мишницата си и влезе в бар „Италия“, където си поръча макиато. — Запомни го от мен, мъжете обичат нещата да се случват в техния ритъм. Мъжете не обичат да ги пришпорват.

— Да го пришпорвам? Ние сме заедно от четири години.

— Разделени сте само от две седмици и половина — напомни й Джими. Колкото и да се преструваше, той също броеше дните. — Рано е.

Грейс не знаеше дали да се почувства поласкана или натъжена.

— Боже, само толкова ли? На мен ми се видяха месеци — изохка тя, приседна на страничната облегалка на дивана и огледа купищата дрехи по пода. — Защо никой не ми каза, че „временната раздяла“ е толкова тежка? Изглеждаше толкова лесно. Изтощена съм.

Грейс погледна бъркотията и въздъхна дълбоко. Твърде много филми й бяха създали представата, че ще тъгува с шардоне и марлборо лайтс, съчувстващи приятелки ще й подават носни кърпички, ще гледа „Четири сватби и едно погребение“, ще танцува под звуците на „Ще оцелея“ и ще провежда пиянски, разплакани, изпъстрени с извинения и угризения телефонни разговори в три часа през нощта. Пълни глупости. Нищо подобно. Като изключим обаждането на някоя и друга стара приятелка и двете вечери, когато ядоха готова храна у Риан, изобщо не и оставаше време за самосъжаление. Беше твърде заета да купува найлонови чували, в които да опакова чупливите вещи, да взема назаем куфари в които да пренесе дрехите си, да пренасочва пощата и да изпраща имейли, с които да информира хората за новия си телефонен номер.

— При това не само емоционално, а и физически.

— Защо, какво правиш? — попита Джими и се сети за срещата със Сами-Джо, след което моментално се помъчи да прогони мисълта от главата си. Искаше да забрави този случай, но той се оказваше вбесяващо паметен. И то по крайно неприятни причини.

— Не онова, което си мислиш — възмути се Грейс, клатейки глава. Дори в момент на криза, на Джими само сексът му беше в главата. — Някой трябва да предупреждава жените.

— За кое? — Джими набеляза една маса отвън, издърпа стол и се настани да се наслади на кафето и на паркирания отсреща мотоциклет.

— Какво е всъщност раздялата — каза тя. Стана, взе няколко черни найлонови торби за боклук и започна да ги пълни с вещи. — Трябва да ги предупредят, че раздялата с техния мъж не се свежда до филми с Хю Грант и ядене на шоколад. О, не. — Набрала скорост, Грейс грабна един кожен панталон, който й беше любим през осемдесетте и тя чакаше да се върне на мода. Разгледа го. Не стига, че на талията имаше басти, ами на всичкото отгоре беше толкова дълбок, че й стигаше до под мишниците. Натъпка го в чувала решително. — Не ти остава време да се разстроиш, защото си заета да бъдеш практична. Малко вероятно е да си останеш в твоя апартамент, понеже си се нанесла в неговия апартамент, и макар сега да го чувстваш като твой дом, той не е. Това си е неговият дом и ти трябва да се изнесеш на квартира…

Гласът й се извисяваше, а меланхолията се превръщаше в гняв. Спенсър й липсваше, беше му бясна. Как можа да й причини това? Как така неговият живот продължи да тече в обичайното си русло, докато нейният се преобърна с главата надолу, опакован в торби за смет и преместен на другия край на града? Изглеждаше ужасно несправедливо.

— И трябва да опаковаш всичките си вещи, да разучиш как да стигаш с метрото на работа, да научиш къде е най-близкият супермаркет — оплака се тя, като натъпка в чувала един сутиен, подобен на уред за средновековни изтезания, и още един чорапогащник с бримки. За какво не ги беше изхвърлила досега? За спомен ли ги бе пазила? За банкови обири? За новогодишен карнавал? Раздялата е пълна с досадни детайли, които, ако животът ми беше епизод от някоя лъскава американска комедия, щяха да бъдат изрязани и редактирани.        — Грейс изпухтя шумно и захвърли някакъв тесен панталон, в който краката й приличаха на пищялки. — Всичко щеше да е замаскирано с подходящо озвучаване, а в следващия епизод щях да се появя с нови обувки на Маноло — завърши тя, опитвайки се да натъпче всичко в черния найлонов чувал. — И щях да изглеждам страхотно, като Сара Джесика Паркър. — Осъзнавайки, че чувалът е толкова пълен, че има опасност да се скъса, тя спря, отметна кичурите коса от лицето си и съзря отражението си в мексиканското огледало. Запъхтяна, потна и без никакъв грим, гледката не беше ласкателна. — А не отвратително.

Настъпи мълчание. В другия край на града Джими пиеше кафе и прелистваше списание „Метро“. Телефонът лежеше на масата пред него; беше го оставил там преди пет минути, когато Грейс подхвана излиянието. Сега, забелязвайки, че тъничкото гласче беше престанало да крещи от говорителя, той го взе и го доближи до ухото си. Чу се колеблив шепот.

— Джими? — Грейс стоеше насред бойното поле, с телефон в ръка. Дали беше затворил? Тя се начумери и се засрами от избухването си. — Там ли си?

Дочу се потракване на чаена чаша върху чинийката, последвало от гласа на Джими.

— Грейс, може ли да кажа нещо?

— Заповядай — процеди тя заядливо.

Последва пауза.

— Мисля, че трябва да излизаш повече.