Александра Потър
Любовен пасианс (25)

Глава 24

— Обличай си палтото. Излезе ти късметът.

Мъжкият глас зад гърба й я стресна и водката й влезе в носа. Синусите й пламнаха и Грейс се обърна, за да види луничав мъж в розова риза на „Ралф Лорън“ и комична флиртаджийска усмивка. О, боже. Грейс потръпна. Съжали, че беше свалила годежния пръстен, който сега можеше да размаха и да пропъди нежеланото внимание на натрапника.

— Моля? — изрече тя, а гласът й прозвуча рязко и благоприлично. Почувства как бузите й пламнаха от коктейла от чиста водка и суета. Защо всяко подобие на увереност и самообладание й убягваше точно когато й беше най-необходимо? Почувства се вбесяващо притеснена.

— Ако бях казал, че имаш прекрасно тяло, щеше ли да го притиснеш до моето?

Сразена от потресаващите реплики и безспорната наглост, Грейс го изгледа развеселена. Това ли беше неговата представа за шега? Или ирония?

Не, за съжаление.

— Аз съм Рупърт — подсмихна се той и протегна дундестата си ръка с пръстен на малкия пръст.

Очевидно изтълкувал погрешно изчервяването и смущението й като проява на поласкан интерес, мъжът пристъпи към второ действие. Запознанство.

Този защо не вземе да се разкара, помисли си Грейс. Очакваше с трепет това парти и нямаше да допусне някакъв нахалник с толкова ниско чело, че косата и веждите му се сливаха, да я вземе за заложница в кухнята, докато я опипва вербално.

— Аз съм Грейс — усмихна се учтиво тя, като забеляза, че вместо да я гледа в очите, той надзърташе в деколтето й. Ръкува се. Дланта му беше потна.

— Удивителна. — Той й смигна, без да пуска ръката й.

О, боже, моля те, не. Първо тъпите лафове, а сега изтъркани комплименти, изохка наум тя и се огледа за път за измъкване. Обаче беше безполезно. Подпрян с една ръка на хладилника, разперил пръсти като кебапчета, Рупърт беше образувал бариера от живи тела.

Грейс изгълта останалата водка и се помъчи да измисли какво да каже. Нещо. Каквото и да е. Примерно нещо за времето. Или анекдотът, който й разказа Стюарт в службата. Главата й беше напълно празна. Нищо не й идваше наум.

За щастие или за нещастие, Рупърт беше извор на красноречие.

— Нека да позная. — Той присви очи и насочи два пръста към нея, като дръпна въображаемия спусък с палец. — Бум. Ти си зодия Овен.

Грейс буквално остана без думи. Всемогъщи боже, този човек беше невероятен. А пък аз си пожелах да има мъже на партито, помисли си тя, убеждавайки се във верността на поговорката „Внимавай какво си пожелаваш“.

— Впечатляващо, нали? — усмихна се скромно Рупърт, убеден, че слисването на Грейс се дължи на дълбоко удивление. — Звездите са моето хоби — продължи весело той. — Работя в развлекателния бранш. Движа сред знаменитости, бръмча с Роби, обядвам с Бионсе…

Насърчен от погледа на Грейс, той продължи да се перчи.

— … и винаги с подходяща тема за разговор. Предразполага хората. — Той отпи шампанско и се наведе към нея, сякаш да й пошепне някоя тайна. — Джъд беше страшно впечатлен. Сега сме първи приятели — той намигна, кръстоса шишкавите си пръсти и ги навря под носа й.

Грейс се окопити.

— Жалко, че съм Телец — затапи го тя.

— Сигурно си на границата — заяви Рупърт, без да му мигне окото. — Често срещано е — утеши я той, като използва възможността да погали голото й рамо. — Страстта на Телеца в съчетание с издръжливостта на Овена. — Малките му очички проблеснаха.

— Втори Джонатан Кейнър^[1], а? — разсмя се тя, избягвайки погледа му на гладна богомолка.

За щастие разговорът беше прекъснат от звука на отваряща се врата и гръмки мъжки гласове.

— Е, благодаря за хороскопа — каза Грейс, представяйки си как щеше да развесели Риан с лафовете на Рупърт. Приятелката й беше запалена по астрологията и щеше да оцени по достойнство глупостите за границата между Овен и Телец. — Сега смятам да се разходя и да си взема чаша шампанско; — Тя допи водката и размаха празната чаша. — Ако е останало.

— Е, сега извади късмет — намигна Рупърт и се почука по месестия нос. Отвори шкафа под мивката и посочи кофа с лед, в който проблясваха увитите в златен станиол глави на бутилките Дом Периньон. — Има колкото искаш.

При нормални обстоятелства откриването на таен запас от шампанско на някой купон би било повод за радост. Но при нормални обстоятелства аз нямаше да съм в кухнята с някакъв непознат с бял потник под ризата, помисли си тя, наблюдавайки как Рупърт взе една бутилка и свали алчно станиола. Била съм със Спенсър. И знам, че отварянето на бутилка шампанско нищо не струва, ако не е споделено с човек, на когото държиш, помисли си тъжно тя.

— Между другото, колко е часът? — изгрухтя доволно Рупърт при звука от излитането на тапата. Взе две високи чаши и ги напълни.

Надеждата полетя като балон с хелий.

— Девет и половина — каза тя, поглеждайки часовника си.

— Благодаря. — Той кимна и продължи да налива.

— Не ми казвай. — На устните й плъзна немирна усмивка. — Трябва да тръгваш. Ще вечеряш с Джъд Лоу?

— Не. — Клатейки глава, Рупърт й подаде чашата, чукна своята в нея и я погледна любовно. — Просто исках да знам точния момент на нашето запознанство, за да можем да разказваме на децата ни.

 

 

В хода Риан не си прекарваше по-добре. Опитваше се да разпознае някогашните си съученички сред гостите, но не успя да открие нито едно познато лице. Твърде стеснителна да попита и неспособна да изтананика класическото парче на „Брадър Бийонд“ „Колкото повече се опитвам“ с надеждата, че Аманда ще се включи в припева, тя се утеши със соленка със сирене. Грешка. Двайсет и пет соленки със сирене. Сега тя не само се чувстваше като голямо Прасе от хилядолистно тесто, но и се опитваше да пресметне колко дни трябваше да гладува, за да изкупи прегрешението си.

Риан беше прекарала целия си живот в събиране, изваждане, умножаване и делене на храните по точковата система. Тя гордо отказваше да изчислява калориите и вместо това беше измислила своя уникална система. Тя действаше на принципа на заместването. Например, едно парче пица = кафе + мляко + подсладител за закуска и една ябълка + нискомаслен йогурт за обяд. Без да забравяме големината и вида на парчето пица. Тънката, хрупкава пица не можеше да се мери с дебелата и обилно гарнирана капричоза, която можеше, да запрати цялата хранителна пирамида в бездната, а куатро формаджо носеше близо два пъти повече точки от неаполитанската, която позволяваше дори допълнителна купичка супа. Но все пак, цялата аритметика на света не можеше да заличи факта, че Риан така или иначе не биваше да яде пица.

— Вкусни са, нали?

Гласът я накара да се обърне, за да види прехвърлил шейсетте мъж, който и кимаше насърчително, дъвчейки една соленка. По-точно я смучеше, поправи се наум Риан, изправена пред съвършено бяла усмивка, която можеше да се дължи единствено на дентална протеза.

Мечтата й да е Пепеляшка и да срещне своя принц избледня, засенчена от суровата действителност. Защото Риан не се намираше в приказка, а в пустинята. И в тази пустиня нямаше трийсет и няколко годишни интелигентни, красиви, свободни принцове. О, не, те всички бяха отдавна заграбени, помисли си тя, изправена пред опасността вечният огън на нейния оптимизъм да угасне безславно. Бяха останали само двайсет и няколко годишни хлапаци като Ноел или мъже в пенсионна възраст като този, който стоеше пред нея.

И флиртуваше.

— Видях ви да стоите сама. Изглеждахте доста самотна — заяви непознатият и продължи да преживя соленката.

— О, не, приятелката ми просто отиде до тоалетната — чу се да лъже Риан, тутакси обзета от чувство за вина заради своята неприязън към възрастните хора. Това беше ужасно. Какво от това, че можеше да й бъде баща? Какво от това, че ушите му бяха станали слонски и че лицето му беше сбръчкано като стара ябълка? Той не флиртуваше, просто се държеше приятелски. Водеше светски разговор. Така, де, това беше парти. — Казвам се Риан. — Тя подаде ръка и се усмихна сърдечно.

— Марвин. — Той пое ръката й и й се усмихна, откривайки неестествено розови венци с остатъци от сдъвкани соленки. — Приятно ми е.

Риан изпита задоволство. Какво пък. Сигурно беше някакъв симпатичен старец. Може би бащата на Аманда. Сигурно всеки момент щеше да я запознае със съпругата си.

Марвин дояде соленката, попи устата си с носна кърпа, която измъкна от ръкава си като фокусник и като я прикова с поглед, попита лукаво:

— Кажи ми сега, ти свободна ли си, Риан?

 

 

— Ето те къде си била! Чудех се къде изчезна — възкликна Риан, облегната на кухненската врата.

Като ангел пазител, помисли си Грейс и използва появата й като възможност да изтръгне ръката си от лапите на Рупърт и да се шмугне под мишницата му.

Двете се спогледаха с усмивка. Трудно можеше да се каже коя изпитваше по-голямо облекчение.

— Трябваше да се досетя, че ще си в кухнята — продължи Риан и се усмихна невинно на Рупърт, който не виждаше потресаващата физиономия на Грейс. В сравнение с пенсионера, от който тя се беше измъкнала, Рупърт изглеждаше почти страхотно.

Извинявай, тъкмо си тръгвах — побърза да каже Грейс, улови Риан под ръка и се опита да я избута покрай хладилника.

— Къде отивате? — възмути се Рупърт и се нацупи сърдито. Грейс се обърна леко. Зърна облечения в розова риза корем, затъкнат в пристегнатия колан на панталона му. И я порази една мисъл. Това ли беше участта, която я очакваше, ако не се събереше отново със Спенсър? Мъже като Рупърт?

— Мисля, че да — отвърна Риан, сякаш отгатнала мислите й.

След раздялата с Фил Риан вече беше преминала през церемонията на прехода на първото парти след дълга връзка и много добре знаеше какъв шок беше това. Затова побърза да се намесии да овладее ситуацията. Ако всичко друго пропаднеше, щеше да приложи изпитаната стратегия за отърваване от нежелано внимание. Първия път тя изрече магическото заклинание напълно невинно, но след като видя ефекта му, то се беше превърнало в безотказен метод. Риан фиксира Рупърт с извинителен поглед и въздъхна високо.

— Знаеш какво е. Бавачката й няма да чака.

— Бавачката? — Челюстта му увисна.

— За тризнаците — заяви с ведра усмивка Риан.

— Тризнаците? — Този човек започваше да звучи като ехо. — Извинявай, нима съм забравила да спомена моите любими малки Уейн, Шейн и Дуейн? — включи се Грейс, едва сдържайки смеха си. — Смятах да ти кажа, но тъкмо се бяхме запознали и…

— Не се тревожи, няма съпруг — намигна му Риан и го смушка дружески в корема. — Разводът приключи още докато той беше в затвора.

— Затворът? — изграчи Рупърт.

— Петнайсет години — кимна Риан, полагайки неимоверни усилия да запази безизразно лицето си.

— … за убийство — не се сдържа Грейс.

— О, аз не… — запелтечи Рупърт. — Не съм разтревожен. — Взе чаша шампанско и я пресуши на един дъх. — Всъщност се отбих в кухнята да взема една чаша за съпругата ми. — Той се засмя изкуствено, залепил фалшива усмивка на лицето си. — Е, време е да се връщам. Беше ми приятно да се запознаем… ъ…

— Грейс — подсети го Грейс и като се наслади на сконфузването му, завъртя ножа. — Удивителната Грейс, нали помниш? — добави тя със сладка усмивка.

Румените бузки на Рупърт побледняха, той притисна чашата до гърдите си и се помъчи да излезе на пръсти от кухнята.

— О, между другото… — застигна го Риан. Нямаше да му позволи да се измъкне толкова лесно. — Да си виждал Аманда?

— Аманда? — повтори Рупърт. Изглеждаше объркан. — Коя Аманда?

— Аманда Бартли — цъкна Риан. — Както знаеш, тя е поводът да сме тук. Празнуваме трийсет и петия рожден ден на Аманда — добави тя, уж да го подсети.

Рупърт се почеса по ниското чело и я погледна подозрително.

— Искаш да кажеш четирийсетия рожден ден на Ръсел Бонингтън.

— Не, разбира се — възкликна Риан. — Не познавам никакъв Ръсел Бонингтън. Защо биха ме поканили на четирийсетия рожден ден на Ръсел Бонингтън, за бога? — Започваше да губи търпение. — Аманда и аз бяхме заедно в колежа, тя ми изпрати имейл и… — изведнъж Риан млъкна. — Това е Куинбъри Гардънс, нали?

— Не каза ли на шофьора Куинбъри Вилас? — обади се Грейс.

— Така ли? — Тя поклати глава. — Хич ме няма с адресите. — Засмя се, но бързо млъкна, усещайки погледите на Рупърт и Грейс. — О, не.

— О, да — кимна Грейс, защото на нея също й просветна какво се бе случило.

— О, наистина ли? — възкликна злорадо Рупърт, когато и на него му просветна какво се бе случило. Овчата физиономия бързо отстъпи място на самодоволна усмивчица. — Колко интересно. Излиза, че разкрих две гратисчийки. — Сега, когато беше в по-изгодна позиция, той хвърли мазен поглед на Грейс. — Не се тревожи, ще проявя милост.

Грейс и Риан се спогледаха.

— Да не забравяме бавачката — обади се Риан.

— О, да — съгласи се Грейс. — Не бива да се бавим. — И с тези думи двете напуснаха кухнята, взеха спокойно палтата си, помахаха любезно на Рупърт за сбогом и се изнизаха през вратата.

— О, разкрих ви — провикна се той. — Скроихте ми номер, нали? Ах, вие, палавници такива — изкикоти се той, очаквайки ги да се върнат всеки момент.

Външната врата се затръшна.

Настъпи тишина.

И миг след това дълбок, кадифен смях, долетя през отворения прозорец. Рупърт подпря корема си на перваза и надникна навън.

Грейс и Риан, неспособни да се сдържат повече, бяха излезли на тротоара. Осветени от оранжевото сияние на уличната лампа, уловени под ръка, те се смееха неудържимо. Мъничките перлени обици на Риан танцуваха в мрака в ритъма на нейния кикот. Голото деколте на Грейс се надигаше и спускаше тежко, разтърсвано от вълните смях, тъничката материя на роклята се вълнуваше върху нейната кремаво златиста кожа като шоколадов сос, излят върху две съвършено кръгли топки ванилов сладолед, които плачеха да бъдат облизани и осмукани и изядени…

— Рупс! — прогърмя женски глас в коридора.

Изтръгнат от похотливия блян, Рупърт осъзна, че малкият войник в гащите му се беше вдигнал на бойна нога.

— Ъ, ей сега идвам, скъпа… — изпелтечи той. Беше Вероника, съпругата му. Ерекцията му моментално спадна и с пламнали бузи, той побърза да достави шампанското. По дяволите. Беше пропуснал да попита Грейс коя беше любимата й поза в извънбрачните афери. И като хвърли един последен похотлив поглед през прозореца, той се затътри към салона.